— Няма нищо… — със съжаление поклати глава човекът на рецепцията.

— Благодаря ви, все пак…

Качи се горе, блъсна вратата и влезе. Кенди беше там.

— Научи ли…?

— Не, Шон — каза тя. — Шон, съжалявам…

Наля му чаша бренди. Той се усмихна и отпи. Кенди повдигна краката му и събу ботушите. После седна до него.

— Съжалявам, Шон. Вчера се пошегувах — извиняваше се тихо. — Не знаех, че я обичаш толкова много.

Той отново отпи.

— Ти я обичаш, нали?

— Тя е моя жена — отговори Шон остро.

— Но това не е всичко — продължи Кенди, знаейки, че озлоблението му се дължи на умората.

— Да, обичам я, сега разбирам, колко много я обичам. Никога вече не ще мога да обичам така.

Той изпи чашата до дъно, а лицето му беше потъмняло от мъка и безнадеждност.

— Любов! — продължи той. — Любов… та хората са омърсили тази дума… продават любов в Опера Хауз… Тази дума се произнася толкова често, че сега, когато искам да кажа „Обичам те, Катрин“, не звучи искрено. — Запрати чашата в стената и тя се пръсна на парчета. Дирк чу шума и нахълта в стаята. Шон прошепна: — Обичам я толкова много, че чак сърцето ме боли. Обичам я толкова много, че бих умрял, ако я загубя. — Сви ръце в юмруци и се наведе напред. — Няма да я загубя. Господи, ще я намеря и ще й призная колко я обичам, така както го казвам сега на теб. — Замълча и се намръщи. — Не си спомням някога да съм казвал „Обичам те!“. Никога не съм харесвал тези думи. Казвал съм й „Ожени се за мен“ и „Ти си моята любима“, но никога „Обичам те“.

— Може би това е причината за бягството й. Мислела е, че не я обичаш. — Кенди го наблюдаваше със съжаление, разбиране и изненада.

— Ще я намеря и ще й кажа… стига да не е прекалено късно.

— Ще я намериш, никога не е късно. Не е потънала вдън земя, нали? Тя ще бъде щастлива да го чуе. — Кенди стана и намали пламъка на газената лампа. След малко си тръгна.

Шон спа облечен на стола в хола. Сънят му бе неспокоен и се стряскаше на всеки пет минути. Библията на Катрин стоеше там, където я беше оставила. Някъде призори той се събуди и повече не можа да заспи.

Изправи се, цялото тяло го болеше. Приближи се до лампата и засили пламъка. Ръката му несъзнателно докосна Библията. Подвързията беше кожена, мека и на места изтъркана. Отвори я на първата страница и дъхът му спря.

Под името си със закръглени букви Катрин беше попълнила датата на смъртта си. Буквите започнаха да се уголемяват. Ушите му забучаха и той дочу гласове.

— Да се махаме, Шон, прилича ми на гроб!

— Най-много от всичко има нужда от любов.

— Не е потънала вдън земя.

— Ако не е много късно.

Беше вече светло, когато стигна до развалините на „Кенди Дийп“. Привърза коня си и изтича към шахтата. Вятърът люлееше тревата и развяваше зеления шал на Катрин, който се беше закачил на телената ограда.

Шон стигна до оградата на шахтата и надникна. На едно място тревата беше изскубната, като че ли някой се е уловил за нея при падането.

Шон взе шала, смачка го на топка и го запрати в шахтата. Той се разгъна и заплува надолу в тъмнината. Стори му се, че в мрака проблясват зелените очи на Катрин.

— Защо? — прошепна Шон. — Защо направи това, любима?

След това се обърна и отиде залитайки при коня си.

Мбиджейн го чакаше в хотела.

— Докарай каретата! — каза Шон.

— А господарката?

— Докарай каретата!

Шон взе детето на ръце и слезе да плати сметката си. Отиде при каретата, която Мбиджейн беше докарал. Качи се и взе Дирк на коленете си.

— Карай обратно за Претория.

— Къде е мама? — попита детето.

— Няма да дойде с нас.

— Сами ли отиваме?

— Да, Дирк, сами.

— Мама после ли ще дойде?

— Не.

„Всичко свърши — мислеше Шон. — Всички мечти, и смехът, и любовта.“ Все още беше като замаян, за да усети болката. Тя щеше да дойде по-късно.

— Защо ме стискаш така, татко?

Шон разхлаби прегръдката си и погледна детето в скута си.

„Не, не всичко е свършено — помисли си той, — това е просто ново начало. Но първо ще трябва да излекувам тази рана, нужно е време и убежище, където да се скрия. Фургоните чакат. Трябва да се върна в пустинята. Може би след години ще съм се излекувал напълно, за да започна отново, да се върна в Лейдибург със сина си при Ада и Гари.“

Изведнъж отново усети острата болка. Това го уплаши.

„Моля те, Господи, моля те, дай ми сили да издържа!“

Никога досега не се бе обръщал към Бога.

— Татко ти плачеш. — Дирк го наблюдаваше с любопитство.

Той притисна детето до гърдите си.

„Ако сълзите могат да изплатят нашите грехове — мислеше Шон, — бих плакал, за да купя опрощение за всички твои мъки в бъдещия ти живот, сине, ако можех сега да изплача всичко вместо теб, бих плакал, докато изтекат очите ми.“

Шон притискаше детето до себе си.

— Не, Дирк, няма да плача, сълзите не помагат.

И Мбиджейн ги закара при фургоните.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5680

Издание:

Уилбър Смит. Когато лъвът се храни

Американска. Първо издание

ИК „Ведрина“, София, 1993

ISBN: 954-404-048-X