Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

Разкривеният им вратник, заплетен тук-там с мешови пръти, къщата им, също от пръти и замазана с говежди тор, дворът, хамбарът и бунището поразително приличаха на нашите, сякаш бяха проектирани от един и същи архитект от праисторическата ера. От всички тези елементи на архитектурния ансамбъл най-голямо впечатление правеше бунището, разположено на видно място в двора, високо като вулкан и винаги димящо като вулкан. Бунището бе нещо като култ на селското семейство по онова време, трупаха го сред двора, за да бъде под очи и подръка. Стопанката, боса и необлечена, прави само няколко крачки от прага, за да хвърли боклука, същото прави и стопанинът от прага на обора или кошарата. Бунището бе торовият завод на селянина, с него торяха нивите напролет, а през останалите сезони служеше за парно отопление и за столова на домашните животни. Зимно време там се топлеха прасетата и кучетата, а кокошките си намираха храна. То бе и любимо място за игра на децата или място за почивка и съзерцание. Децата обичат да се катерят по високи места, а в нашата равнина най-високите места бяха бунищата, като застанеш на върха, ще видиш и цялото село, и цялото поле. Освен това бунищата бяха за нас бойно поле, на което се сражавахме с разните бацили и микроби. Ония от нас, които биваха силни и годни за живот, още тогава даваха на болестите сталинградско сражение и добиваха доживотен имунитет срещу всякакви зарази. Слабите и кекавите се поболяваха и умираха навреме досущ като някои литератори, които се ровят в бунището на задния двор, заразяват се от нечистотиите и умират скоропостижно. За бунището може да се говори много и много, защото е свързано с бита на българина от онова време, но аз оставям тази работа на битоописателите, за да не изпадна в положението на ония литератори, за които стана дума по-горе.

По-добре да разкажа за нашите съседи. Те бяха първите представители на обществото, сред което живях дълги години, и заедно с тях направих първите си крачки в това общество. Бяха шест на брой, всички момчета и всичките по ризки, най-голямото на дванадесет години, а най-малкото на моя възраст. То именно бе едно от двете деца, които аз чаках цели шест месеца да проходят. Застанах на техния вратник и като всеки новак, който влиза за пръв път в обществото, захапах пръста си и от смущение започнах да го смуча. Знае се, че при такива случаи първото впечатление е много важно, ако не и съдбоносно и това ме караше да се притеснявам. Любопитството ми обаче надделя и полека-лека пристъпих в двора. Постоях с пръст на уста, пак тръгнах и така на няколко етапа стигнах до бунището. Ония не ми обръщаха никакво внимание. Седяха си на бунището, полузаровени в боклука, мълчаха и гледаха на различни страни. Това ме учуди, а донейде и оскърби. Нямаше причини да ме посрещнат така равнодушно и аз с безпокойство помислих, че моите съседи, уви, бяха успели в такава ранна възраст да се цивилизоват и заразят от алиенацията. Всички имаха от ония басмени шапчета, които се завръзват под гушата, само че шапчетата не стояха на главите им, а висяха отпред като конски торбички за зоб. Едното бръкна в шапчето, извади нещо и почна да го яде, същото направиха и другите. Малко по-късно узнах как неволно бяха изобретили тази рационализация. Лапаха от софрата с ръце и каквото изтърваваха от яденето, то падаше в шапчетата, набираше се от ден на ден и им служеше за закуска, когато си играеха на двора.

Почаках ги, докато похапнат от своя тюрлюгювеч, но те пак не ми обърнаха внимание. Пристъпих още по-близо до тях и реших сам да се представя. Казах „ма-та“ и ги загледах в упор. Едно от тях ми отвърна с „та-ту“, след него и другите ме обсипаха с разни срички от тоя род. Така започна нашият разговор и аз разбрах, че, слава Богу, моите съседи все още не бяха станали жертва на отчуждението. Оказа се, че и те като мен си служат с нечленоразделна реч, та от честолюбие не смеят да влязат в разговор с непознато лице. Само най-голямото владееше разговорната реч и извика от върха на бунището: „Ат ита та отанам бу“, което означаваше, че иска да ме набие или по-точно да ми хвърли боклук в лицето, и щом каза това, взе с двете си шепи боклук и го запрати в лицето ми. Останалите мигновено последваха примера му, награбиха боклук и почнаха да ме замерят. Всеки на мое място би се оскърбил и избягал, но аз реших, че по този начин ми изказват своите комплименти, и не се излъгах. След малко се покатерих на бунището и също като тях се зарових до кръста. Това им хареса и взеха да ме ухажват. Предложиха ми най-любезно да похапна от техните шапчета, разказаха ми сума неща на своя племенен език, после се търкаляхме от върха на бунището и чак когато се омацах до ушите и напълно заприличах на тях, тогава ме признаха за съсед и приятел. По едно време дойде майка им, изскубна ги от боклука едно по едно като гъби печурки и ги подкара към къщи.

Майка им отново бе бременна, така че моите приятели скоро щяха да станат седем, а няколко години по-късно — дванадесет. Засега фамилията им наброяваше десет души с майката, бащата и двамата им чичовци. Селяните разправяха, че Його (така се казваше бащата) дал обещание пред Негово величество да отхрани дванадесет войници за майка България, и той изпълняваше всеотдайно и безкористно своето обещание, без да очаква награда от правителството. Всъщност Його си отмъщаваше на жена си, защото му правила големи въртели, преди да се омъжи за него.

Його бе останал стар ерген с двама по-малки братя и една голяма сиромашия, та дълги години никоя от нашенските моми не пожела да му стане жена. За негов късмет обаче в селото имаше и една стара мома Вачка. Тя бе най-старата мома в селото и най-срамежливата в Добруджа. Казваха й срамежливата Вачка, защото не искаше да се омъжи поради срам от мъжете. Не се показваше пред хората, нито по седенки, нито по хора, а на нивата ходеше залепена за майка си или за баща си със закрито лице като кадъна. Целият й род, а впоследствие и цялото село, се зае да я омъжи, но напразно. Щом дойдеха сгледници у тях, срамежливата Вачка пищеше като заклана „не ща“, криеше се в мазето или на тавана и заплашваше да се удави в кладенеца. Най-напред с нея се зае всепризнатият годежар в околията Гочо Патладжана. Очите на селото бяха отправени към него и Гочо сложи на карта целия си престиж. Обърна наопаки селата, примъкна цяла рота кандидати, а накрай изпадна в годежарски делириум, защото въпросът бе вече на чест, но усилията му удариха в камъка на Вачкината срамежливост. „От туй жена няма да стане!“ — извика своите верба магистри Гочо и тупна калпака си в земята насред мегдана. Бе принуден да признае публично своя неуспех и това се случваше за пръв път в дългогодишната му годежарска практика. Впрочем случаят със срамежливата Вачка се отрази пагубно на славната му кариера. Многобройните му почитатели се усъмниха в неговите способности, малко по малко престанаха да го наемат за сватовник, а и сам той като че загуби вяра в собственото си призвание, нещо се прекърши в него, започна да пие на свои разноски, обедня още повече и както знаем вече, свърши земния си път в един изоставен кладенец извън селото. Можем да му пожелаем лека пръст и по този случай да си припомним как преминава световната слава.

След като Гочо Патладжана дигна ръка от срамежливата Вачка, родителите й наеха Каракачанката от Могиларово. Ние знаем вече, че тя бе най-сериозният съперник на Гочо в годежарското изкуство, и сега селото обърна очите си към нея. Каракачанката се хвърли в това рисковано предприятие с цялата си женска амбиция. Преди всичко тя се пресели в нашето село и живя три месеца у Вачкини, за да може всяка минута да я кове и увещава. Миткоса цяла Добруджа надлъж и шир, намери стотици мъже за женитба, но и нейните усилия свършиха с това, че скъса пет чифта опинци и прекара три месеца на безплатен пансион у Вачкини. След нейния неуспех родителите на Срамежливата обявиха явен конкурс с награда едно теле за онзи, който успее да я натика в ръцете на някой мъж. Появиха се хитреци и умници като в народните приказки за царската дъщеря, които обещаваха да омъжат Срамежливата, и бащата даваше с две ръце на звани и незвани годежари, а накрай стигна дотам, че обеща да припише приживе всичко на своя бъдещ зет. И все напразно. Срамежливата не скланяше. Бащата и майката се видяха пред стопански фалит, посипаха главите си с пепел и се примириха с мисълта да оставят единствената си дъщеря да кукува сама на тоя свят.

30
{"b":"225375","o":1}