— Ти ще ме умориш!
— И мене! — добави майка й.
Ако една коронована глава падне на колене пред жена, това в най-лошия случай няма да струва короната му. С един околийски началник обаче не е така. Да падне на колене пред една жена, па дори пред собствената си дъщеря, не бе унижение, а истинска смърт. И наистина какъв околийски началник и въобще какъв началник може да бъде човек, ако не стои прав при всички обстоятелства, ако не е съдник на другите, ако не им раздава благосклонно морал, ако не се грижи бащински за поведението на техните синове и дъщери, ако, с една дума, не стои по-горе във всяко отношение от своите подчинени? Ние сме свикнали да мислим, че хората стават началници, за да имат пари, власт и почести, но подобно схващане е съвсем погрешно и — тъй да се каже — досадно наследство от миналото. Началниците стават началници преди всичко за да служат, да се раздават без остатък на другите и главно да бдят за тяхната нравственост. А как господин Медникаров можеше да се отдаде на своето съкровено призвание, щом собствената му дъщеря живееше и искаше да живее безнравствено!? По-добре да захвърли синия мундир, сребърните пагони, лачените ботуши, пелерината и всичко, което го прави околийски началник, и да отиде да си копае лозето.
Емилия знаеше какво означава да паднеш в нечии крака, защото сама бе падала в краката на чичо Мартин, и поиска срок да размисли. След няколко дни заяви на родителите си, че е избрала за годеник Иван Кутиев.
— Кутийката! — възкликнаха те, а Емилия тържествено потвърди:
— Той е на сърцето ми!
Родителите поискаха на свой ред срок да размислят и мислиха три дни и три нощи, мериха го със сто аршина, теглиха го на сто кантара и като го погледнаха — пак Иванчо Кутийката, нищо и никакво даскалче, отраканичко, олизаничко, но вехтичко, та за да го приемеш в дома на околийския началник, трябва да го направиш най-блестяща партия. Така и решиха, а околийският началник като никога даде воля на въображението си и видя бъдещия си зет доктор или адвокат, завърнал се с диплом от Швейцария, с много клиентела, с голяма кантора или дори със собствена клиника. Емилия не се въодушеви особено много от идеята да живее с бъдещия си съпруг в Швейцария, нещо, за което една съвременна жена би я презряла до дъното на душата си. Тя каза, че предпочита да си направи семейство тук, в България, и пожела годежът да стане след няколко месеца, за да свикне с мисълта за него, и то не официално, а в семейна среда. Щастливите родители се съгласиха и на това само и само да я видят омъжена, без да подозират, че дъщерята им слага по една инжекция за успокояване на болката. Емилия се осланяше на ума и сетивата си и успя за кратко време да опознае Иванчо Кутийката и по-добре от баща си. Той често канеше даскалчето у дома на карти или на табла, за да се радва на спечелената игра, и не забелязваше, че даскалчето се палеше в играта и накрая се оставяше да бъде победено. Емилия имаше възможност да го наблюдава само няколко минути, докато поднасяше кафето, но те бяха достатъчни да разбере, че Кутийката съвсем не е вехто даскалче, а човек с остър комбинативен ум, фанатик на неосъществените си амбиции и че не му липсва дори полицейски талант. След няколко месеца тя щеше да му възложи една задача, за която той всъщност дълго бе се подготвял и щеше блестящо да я изпълни.
Годежът стана тихичко, но и градът затова си имаше хиляди очи и уши, за да види и чуе и най-скритите събития. Всички съсловия, от най-тежките търговци и собственици на мелници до семкаджиите и метачите, застанаха нащрек и си наточиха езиците като ножчета за бръснене. Ще го бъде ли, или няма да го бъде — така перифразирана, дилемата на Хамлет висеше със страшна сила над града и не му даваше да си гледа работата спокойно. Всъщност тъкмо тогава в нашия град се роди и първият вариант на сегашното тото. Хората започнаха да залагат „за“ и „против“. Ония, които бяха или се смятаха за висше съсловие, казваха „не“, защото не допускаха, че околийският началник ще вземе за зет едно даскалче, ония от нисшето казваха „да“, защото се радвах, че „наше, сиромашко“ ще има достъп до властта и рано или късно ще се погрижи и за нас. Залаганията не бяха равностойни като самите съсловия, но затова пък твърди и сигурни. Някои търговци от чаршията заложиха по един топ плат, други — по кат готови дрехи, собственикът на мелница Кольо Топуза — два чувала нула номер брашно, а кръчмарят Кито — две бъчви отлежал мискет. Синът му бе кандидат на Емилия и кръчмарят си каза, че ако не го огрее, малко му е да влезе в загуба с две бъчви вино. Но най-интересният облог стана между Желязков и бай Малчо грънчаря. Жеко Желязков бе най-големият бонвиван сред чифликчиите, а бай Малчо — сред грънчарите. Единият пиеше като чифликчия, другият — като грънчар. При едно голямо пиене в кръчмата на Кито, където обикновено се водеха спорове за годежа на Емилия, бай Малчо се заяде с Жеко Желязков и обеща да му даде цяла каруца грънци, а Жеко Желязков — една от курвите, които си изписваше от Варна и винаги имаше на склад в градската си къща.
И другите бедняци залагаха каквото можеха. Мико Фогата се нае да изпие два литра ракия за един час без мезе, Дочо хамалинът — да си изяде каскета на градския площад само като го поръси с малко сол, Симо семкаджията обеща една кошница печени фъстъци и т.н. Висшето съсловие бе така уверено в успеха си, че залагаше кон за кокошка, но, както винаги, нисшето излезе по-прозорливо и по-умно и спечели.
Един ден, когато чаршията бе най-оживена, по нея минаха Емилия и Иванчо Кутийката. Нямаше нужда от никакви доказателства за станалия годеж. Кутийката, както забелязаха всички, бе основно ремонтиран. Околийският началник бе почнал да го прави най-блестящата партия и той вече блестеше от глава до пети. Като всеки бедняк той за пръв път минаваше щастлив през чаршията и пак като бедняк несполучливо се опитваше да си дава вид, че в живота му не е настъпила никаква промяна. Неговата престорена скромност най-много подразни висшето съсловие и то прехапа език от завист, макар че само бе тикнало Иванчо в ръцете на Емилия. Когато стигнаха до края на чаршията и тя хвана Кутийката под ръка, градското беднячество удари шапката в земята и обяви началото на празника.
Кито освети кръчмата с три петромаксови лампи, изнесе бъчвите от мазето и ги сложи насред кръчмата. Нямаше как, богаташите трябваше да изпълнят облога си и почнаха да трупат на тезгяха, каквото бяха обещали. Мико Фогата пак си изпи каквото трябваше, само че с мезе, а отгоре на това получи и два чувала нула номер брашно. Симо семкаджията получи два панталона и понеже бе инвалид, трябваше да реже по един крачол от всеки панталон. Най-после и бай Малчо получи своята печалба. В разгара на веселбата, когато виното се лееше като всяко безплатно вино и гайдата пищеше до спукване, от вътрешната врата на кръчмата влезе Жеко Желязков, хвана пияния грънчар за яката и го повлече към страничната стаичка. „Щом залагаш грънци за жена — каза той, — ела да си я вземеш!“ Бай Малчо веднага отрезня, надникна в стаичката и понечи да избяга, но Жеко го хвърли като чувал вътре и дръпна мандалото. Бай Малчо заудря вратата, а Жеко Желязков седна на масата, изпи половин кана на един дъх и му извика:
— На жена залагаш, на ти жена! Давам ти я, а ти, ако щеш, на кучката я хвърли.
— Не ме срами пред хората, ей! Седемдесетгодишен човек съм! — пищеше грънчарят.
— Ако си мъж, и на седемдесет ще можеш! — каза Жеко и пак надигна каната.
Народът издъни кръчмата от смях, а грънчарят продължаваше да пищи и да кърти вратата. Най-после Жеко свали мандалото. Грънчарят се засили навън, но Жеко пак го спря, извади банкнота от сто лева и я залепи на челото му.
— Щом не я щеш, купувам си я! — викна той и отиде да доведе жената.
Тя бе на двадесет години, но изглеждаше още по-млада, с блестящи черни очи, тънка от кръста нагоре и закръглена надолу, нацапана безвкусно с белило и още по-безвкусно облечена, но в очите на пияните мъже изглеждаше изящна и красива като богиня. Жеко я сложи коляно до коляно до себе си, напълни й чашата и двамата пиха до дъно. После Софчето, така се казваше тя, запали цигара и сложи крак върху крак, за да се наслади на съблазънта и очарованието, което събуждаше у тези почтени провинциалисти, и да ги накара да признаят, че проститутката, колкото и да я презираме и хулим, както и да я слагаме на най-ниското обществено стъпало, под една или друга форма е вечна спътница на обществото, изважда на показ неговите страсти и чудесно ги прикрива. Впрочем Софчето бе първата „бамбина“ в нашата околия, която си извоюва еманципация само за няколко часа с такъв успех, че след няколко седмици дамите от хайлайфа почнаха да посещават заведенията. Сега в нашия град има много питейни заведения, но кафе-сладкарница „Софчето“ е най-модерна и най-посещавана. Преди известно време се заинтересувах между другото защо носи това име. Оказа се, че в нашия град има мъже на почтена възраст, които знаят и тачат неговата славна история. Те именно се бяха погрижили да увековечат името на Софчето, още повече че сегашната сладкарница е построена на мястото на Китовата кръчма. Младите жени прекарват там от сутрин до полунощ пред чаша коняк и едва ли подозират, че като си пият коняка и се давят в тютюневия дим, отдават вечна признателност на онова Софче, което преди няколко десетилетия скромно бе разчистило пътя им към прогреса.
