Първо идваше Разделянето по дялове — решението за процентите на видовете цели в Ирак, които могат да бъдат атакувани в един ден, и видовете налични самолети, подходящи за такива нападения.

Ден втори бе зает с Определянето — превръщането на процентите от цели за обработка в числа и места. Ден трети беше отделен за Разпределението — решаването на това „кой какво получава“. В процеса на това разпределение се определяше например, че това е за британските Торнадо, онова за американските Страйк Игъл, това за флотските Томкет, другото за Фантомите, а третото пък за Б-52 — въздушните крепости.

Едва тогава всяка ескадрила и всяко ято получаваше менюто за следващия ден. След това вече беше тяхна задача да свършат работата — да намерят целта, да разработят маршрута, да се свържат с въздушните танкери, да планират посоката на удара, да изчислят кои ще са вторичните цели, в случай на невъзможност да нападнат възложените, и да очертаят пътя за връщане.

Командирът на ескадрилата подбираше екипажите си — редица ескадрили имаха много възложени им за деня цели — определяха кои да водят двойките и техните партньори.

Оръжейниците, какъвто беше и Дон Уокър, подбираха с какво ще бъдат въоръжени — с „желязо“ или „тъпи“ бомби, които падат право надолу, с насочвани от лазер бомби, насочвани от лазер ракети и т.н.

Километър и половина по-нататък, по стария път за аерогарата се намираше третата сграда. Саудитското Министерство на отбраната е огромно, пет свързани помежду си основни корпуса от блестящ на слънцето бял цимент, високи седем етажа с вити колони до четвъртия.

Тъкмо на този четвърти етаж за генерал Норман Шварцкопф беше отделен красив апартамент, в който рядко се отбиваше, по-често полягаше в малкия едностаен апартамент в сутерена, където беше близо до командния си пункт.

Общо министерството е дълго 400 метра и високо трийсет, разточителство, което даде дивиденти по време на Войната в Залива, когато Рияд стана домакин на толкова много нечакани чужденци.

Под земята има още два етажа по цялата дължина на сградата и командването на коалицията беше получило шейсет от тези четиристотин метра.

Там генералите се съвещаваха през цялата война, следейки на огромна карта информацията на щабните офицери, които сочеха какво се е придвижило, какъв е бил отговорът на Ирак и неговата диспозиция.

Скрит от горещото слънце в този януарски ден, един британски командир на ескадрила стоеше пред стената, на която бяха посочени 700-те цели в Ирак — 240 приоритетни, останалите вторични, и рече: „Е, това ще е, горе-долу.“

Но, за жалост, не беше. Без щабните офицери да знаят, независимо от всички сателити и цялата техника, обикновената човешка находчивост във вид на маскировка ги бе измамила.

На стотици площадки в Ирак и Кувейт под мрежите имаше иракски танкове, добре обозначени и определени за цели от съюзниците поради металното съдържание, отразено на радарите горе високо. В много случаи те бяха направени от дъски, шперплат и ламарина, а варелите с железен скрап в тях реагираха по съответния начин на сензорите.

Върху стотици стари шасита от камиони сега имаше макети на тръби за изстрелване на ракети Скъд, и всички тези мобилни „пускови устройства“ щяха да бъдат тържествено пръснати на парчета.

Но далеч по-сериозен беше фактът, че не бяха установени седемдесет големи цели, свързани с оръжия за масово унищожение, защото бяха дълбоко заровени или хитро замаскирани.

Едва по-късно щабовете щяха да се питат как иракчаните успяха с такава невероятна скорост да възстановят цели унищожени дивизии; едва по-късно инспекторите на Обединените нации щяха да откриват завод след завод и склад след склад, които бяха убегнали и оцелели, знаейки, че има още други, заровени дълбоко под земята.

Но в онзи горещ ден през 1991-ва никой не знаеше тези неща. Онова, което младите мъже на бойните линии от Табук на запад до Бахрейн на изток, и до свръхсекретната Хамис Мушаит на юг знаеха, бе, че след четирийсет часа ще тръгнат да се сражават и някои няма да се върнат.

През този последен ден преди да започнат окончателните инструктажи, повечето от тях изпратиха писма до дома. Някои дъвчеха моливите си и се чудеха какво да пишат. Други мислеха за жените и децата си и плачеха, докато пишеха; ръцете, свикнали да управляват много тонове смъртоносен метал, се мъчеха да измислят как да изразят какво чувстват с думи, които не вършеха работа; влюбени се опитваха да напишат онова, което е трябвало да нашепват преди; бащи внушаваха на синовете си, че ако се случи най-лошото, да се грижат за своите майки.

Капитан Дон Уокър чу вестта заедно е останалите екипажи от Ракетите, 336-а ескадрила от Тактическата изтребителна ескадрила, предадена като пестеливо съобщение от командира на Крилото в Ал Харз. Беше точно преди девет часа сутринта и слънцето вече бе стоварило горещината си върху пустинята, досущ боен чук върху очакващата го наковалня.

Докато личният състав се изнизваше един по един от голямата палатка за инструктажи, нямаше ги обикновения смях и закачки, а всеки бе потънал в собствените си мисли. Те бяха до голяма степен едни и същи; последният опит да се избегне войната бе направен и се бе провалил; политиците и дипломатите бяха летели от съвещание на съвещание, пъчили се бяха и декламирали, настоявали, притискали, молили, заплашвали и убеждавали, за да избегнат войната… и не бяха успели.

Така поне вярваха тези млади мъже, които току-що чуха, че приказките са свършили, не можейки да разберат, че от месеци насам са били определени за този ден.

Уокър наблюдаваше как неговият командир на ескадрила Стив Търнър върви тежко към палатката си да напише онова, което истински вярваше, че ще е последното му писмо до Бети Джейн в Голдсбъро, Северна Каролина. Ранди Робъртс размени няколко тихи думи с Бумър Хенри, двамата се разделиха и тръгнаха в различни посоки.

Младият мъж от Оклахома гледаше към бледосиньото небе, където беше копнял да бъде още като малко момче в Тълса и където скоро можеше да умре през трийсетата година от живота си, и насочи стъпките си извън периметъра. Както и всички останали искаше да е сам.

В базата Ал Харз нямаше ограда, а само охрено море от пясък и плоски обли камъни, което се простираше до хоризонта, а отвъд него до следващия, и до следващия… Мина покрай подобните на мидени черупки хангари, струпани около бетонната полоса, където механиците работеха върху поверените им машини, а техните началници минаваха от група на група, разговаряха и проверяваха, за да се уверят, че всяка от рожбите им, които най-накрая тръгваха на война, ще бъде дотолкова безукорна машина, доколкото може да е безукорно нещо, сътворено от човешка ръка.

Уокър зърна сред тях и собствения си Игъл и както винаги, когато гледаше отдалеч самолета Ф-15, изпита страхопочитание пред неговия вид, внушаващ мълчалива заплаха. Той стоеше приклекнал безмълвно сред кипежа от мъже и жени в работни комбинезони, които пълзяха по цялото му могъщо тяло, недосегаем за обич или сласт, омраза или страх, търпеливо чакащ момента най-сетне да направи онова, за което е бил замислен — да донесе пламък и смърт на народа, определен от американския президент. Уокър завидя на своя Игъл, задето въпреки невероятната си сложност нищо не изпитва и никога няма да се бои.

Напусна брезентовия град и закрачи по каменната равнина, почти без да усеща горещината на слънцето на раменете си.

Осем години бе пилотирал самолетите на своята страна и го бе правил, защото това му харесваше. Но никога не беше се замислял действително, истински, над перспективата да умре в сражение. Част от съзнанието на всеки боен пилот се занимава с мисълта да опита изкуството, куража и превъзходството на самолета си срещу друг мъж в действителен, а не в симулиран сблъсък. Но друга част от него винаги приема, че такова нещо няма да се случи. Че никога няма да се стигне дотам, да убива синовете на други майки, или да бъде убит от тях.

Тази сутрин, както и всички останали, той най-накрая осъзна, че наистина се е стигнало до това; че всичките години на учение и обучение най-сетне го бяха довели до този ден и това място; че след четирийсет часа ще изведе своя Игъл отново в небето и този път може и да не се върне.