Телохранителят хлопна вратата и двамата продължиха пеша по „Шурджа“.
Този район се нарича Агид ал Насра, Християнският квартал. Освен черквата „Сейнт Джордж“ от другата страна на реката, изградена от англичаните за тях си и за протестантската им вяра, имаше още три християнски секти, съставящи около 7 процента от населението.
Най-голяма е асирийската или древносирийската секта, чиято катедрала се намира в Християнския квартал, на пресечка на „Шурджа“. На километър оттам се издига арменската черква, близо до друга паяжина от преплетени улички, известна като Камп ел Арман, стария Арменски квартал, чиято история ни връща много векове назад.
Наред с асирийската катедрала е „Свети Йосиф“, черквата на халдейските християни, най-малката секта. Ако богослужението на асирийците прилича на източноправославното, то халдейците са издънка на католическата черква.
Най-известният халдейски християнин в Ирак по онова време беше външният министър Тарик Азиз, чиято кучешка преданост към Саддам Хюсейн и към политиката му на геноцид би накарала човек да се замисли дали господин Азиз не се е отклонил някак си от учението на Принца на мира. Лейла Ал-Хила също беше родена халдейка и сега това се оказваше полезно.
Необичайната двойка стигна до портата от ковано желязо, през която се влизаше в покрития с калдъръм двор пред сводестата врата на халдейската черква. Мюсюлманинът Кемал не можеше да пристъпи и крачка по-нататък. Тя му кимна и мина през портата. Той я проследи с поглед как си купи свещичка от сергия до вратата, как дръпна кърпата от тежка копринена дантела над главата си и влезе в тъмната, пропита с мирис на тамян вътрешност.
Телохранителят сви рамене и мина няколко метра по-нататък да си купи кутия кока-кола, да намери място да седне и оттам да гледа към вратата. Чудеше се защо господарят му позволява такива дивотии. Тази жена беше проститутка; един ден генералът щеше да се умори и му бе обещал, че той, Кемал, ще си направи удоволствието с нея, преди да бъде изхвърлена. Усмихна се при тази мисъл и по брадичката му се стече струйка кола.
Вътре в черквата Лейла спря да запали свещта си от една друга сред стотиците, които горяха до вратата, сетне, с наведена глава, се отправи към изповедалнята в далечния край на главния кораб. Край нея мина свещеник в черно расо, без да й обърне внимание.
Винаги беше същата изповедалня. Влезе в точно уречения час, шмугвайки се преди една жена в черно, която също търсеше свещеник да изслуша литанията й от грехове, може би по-банални от тези на по-младата жена, която я избута и зае мястото й.
Лейла затвори зад себе си вратата, обърна се и седна на мястото на каещия се. От дясната й страна имаше украсена решетка, зад която чу шумолене на дрехи. Сигурна беше, че е там, той винаги беше там в уречения час.
„Кой ли е той? — питаше се тя. — Защо й плаща така щедро за информацията, която му носи? Не е чужденец — говори арабски прекалено добре, арабски на човек, роден и израснал в Багдад. А плаща добре, много добре.“
— Лейла? — гласът шептеше, тихо и равно. Винаги трябваше да идва първа и да си отива преди него. Беше я предупредил да не се навърта навън с надеждата да го види, но и как би могла да го направи, след като Кемал надничаше зад рамото й? Селяндурът недодялан би могъл да види нещо и да го докладва на господаря си. Това щеше да й коства живота.
— Кажи коя си, ако обичаш.
— Отче, съгреших в плътските дела и не съм достойна за твоята милост.
Той беше измислил тази формула, защото никой друг не би казал такова нещо.
— Какво имаш за мен?
Тя посегна между краката си, отмести дъното на гащите си и измъкна лъжливия тампон, който й бе дал преди седмици. Единият край се отвиваше. От кухата вътрешност извади хартията, навита на не по-дебел от молив масур и я подаде през решетката.
— Чакай.
Чу как пелюрът изшумя, докато мъжът хвърляше опитно око на направените от нея бележки, доклад за дискусията и заключенията, направени на съвета под председателството на самия Саддам Хюсейн, на който беше присъствал генерал Абдуллах Кадири.
— Добре, Лейла, много добре.
Днес парите, които й подаде през решетката, бяха швейцарски франкове, много едри банкноти. Тя ги скри на мястото, където беше скътала информацията си, място, което, както знаеше, повечето мъже мюсюлмани смятат за нечисто в определени периоди. Само лекар или пък страшният АМАМ можеше да ги намери там.
— Докога трябва да продължава това? — попита през решетката тя.
— Още малко. Задава се война. Когато свърши, президентът ще падне. Други ще вземат властта. Аз ще съм един от тях. Тогава ще получиш истинската си награда, Лейла. Остани спокойна, върши си работата и бъди търпелива.
Тя се усмихна. Истински възнаградена. Това означаваше пари, много пари, достатъчно, за да отиде далеч и да е богата до края на дните си.
— Сега върви.
Тя стана и напусна изповедалнята. Старицата в черно беше намерила друг да изслуша изповедта й. Лейла отново пресече главния кораб и излезе на слънце. Тъпакът Кемал седеше отвъд портата от ковано желязо, мачкаше кутията от кола в грамадния си юмрук и се потеше на слънцето. Хубаво, нека се поти. Щеше още повече да се поти, само да знаеше…
Без да поглежда към него, тя тръгна по „Шурджа“ към паркираната кола, през гъмжащия от хора пазар. Вбесен, но безпомощен, Кемал пое тромаво подире й. Лейла не обърна ни най-малко внимание на бедния фелах, който тикаше велосипед с кошница на багажника, а и той не й обърна никакво внимание, фелахът беше на пазара по нареждане на готвачката в домакинството, където той работеше, за да купи сушена кора от индийско орехче, кориандър и шафран.
Останал сам в изповедалнята, мъжът, облечен в черното расо на халдейски свещеник, поседя още малко, за да е сигурен, че агентът му вече няма да е на улицата. Беше повече от невероятно да го познае, но в тази игра дори изключително малките шансове бяха прекалено големи.
Вярваше в онова, което й каза. Задаваше се война. Дори фактът, че Желязната лейди си е отишла от Лондон, едва ли щеше да промени положението. Американците бяха захапали юздечката и вече нямаше да се върнат назад.
Стига онзи глупак в двореца край реката, при моста Тамуз да не развали всичко и да се изтегли едностранно от Кувейт. За щастие той сякаш се бе понесъл безразсъдно към собственото си унищожение. Американците щяха да спечелят войната, сетне щяха да дойдат в Багдад да довършат работата си. Положително те нямаше само да завземат Кувейт и да сметнат, че с това се е свършило. Едва ли хората могат да са така могъщи и толкова глупави.
А когато дойдат, ще имат нужда от нов режим. Бидейки американци, те ще се насочат към някой, който говори свободно английски, някой, който разбира поведението им, начина им на мислене и езика им и ще знае какво да каже, за да им се хареса и да стане техният избраник.
Самото му образование, космополитната му изисканост, която сега въставаше срещу му, щеше да се превърне негово преимущество. За момента беше изключен от най-висшите кръгове и най-интимните решения на президента — защото не произхождаше от това селяндурско племе тикрити, не беше открай време фанатичен член на партията Баас, нито армейски генерал или брат на Саддам.
Но Кадири беше тикрит и му вярваха. Посредствен генерал от танковите войски, с вкусовете на разгонена камила, някога той бе играл из праха по улиците на Тикрит със Саддам и неговия клан и това стигаше. Той, Кадири, присъстваше на всяко съвещание, където се вземаха решения, знаеше всички тайни; а мъжът в изповедалнята също трябваше да знае тези неща, за да се подготви.
Когато се увери, че навън е чисто, той стана и си тръгна. Вместо да пресече централния кораб, се измъкна през една странична врата в ризницата, кимна на един истински свещеник, който се обличаше за литургия, и напусна черквата през друга, странична врата.
Мъжът с велосипеда беше само на пет-шест метра от него. Случайно вдигна поглед тъкмо когато свещеникът излезе на светлото, облечен в черното си расо, и успя навреме да се извърне. Мъжът в расо се огледа, но не обърна внимание на фелаха, наведен над велосипеда, за да му намести веригата, и тръгна бързо по уличката към малка невзрачна кола.
