— Да, да, о, да, колко е хубаво, продължавай все така, мили — пъшкаше тя в лицето му, докато накрая той стигна до своя оргазъм. Докато се празнеше между краката й, Лейла изпъна торс, изправена над него, затресе се в спазми, крещейки от удоволствие, симулирайки собствения си страхотен оргазъм.
След като свърши, той веднага се отпусна и секунди по-късно тя се измъкна от него и махна вибратора, хвърляйки го настрана, за да не би той прекалено бързо да заспи. Това най-малкото желаеше да стане след положения тежък труд. А имаше да свърши още работа.
Така че легна до него и дръпна чаршафа върху двамата, подпря се на лакът, притискайки гърдата си към бузата му, започна да глади косата му и да гали другата му буза със свободната си дясна ръка.
— Бедният мечок — шепнеше тя, — много ли си уморен? Работиш прекалено много, великолепни мой любовнико. Много те карат да работиш. Какво стана днес, а? Още проблеми в Съвета и все ти да трябва да ги оправяш? Ъммм? Кажи на Лейла, нали знаеш, че можеш да кажеш на малката Лейла?
И така, преди да заспи, той каза, каквото имаше да казва.
По-късно, докато генерал Кадири хъркаше под двойното въздействие на арака и секса, Лейла се оттегли в банята, където, зад заключената врата, седнала на клозетната чиния с поднос на колене, тя отбеляза всичко със своя изящен арабски почерк.
След още време, на сутринта тя щеше да пренесе листовете тънка хартия, навити на масур и вкарани в изпразнен тампон, и да ги предаде на мъжа, който й плащаше.
Знаеше, че е опасно, но пък беше доходно, двойно заплащане за една и съща работа, а тя искаше един ден да е богата; достатъчно богата да напусне завинаги Ирак и да основе собствена школа, може би в Танжер, а там да има поредица от приятни момичета, с които да спи, и марокански прислужници, които да налага с камшика, когато изпита нужда от това.
Ако Гиди Барзилаи изпитваше отвратително безсилие пред системата за сигурност на Винклербанк, то двете седмици, преминали в следенето на Волфганг Гемютлих, направо го доведоха до лудост. Този човек беше невъзможен.
След като „наблюдателят“ го идентифицира, веднага започнаха да проследяват Гемютлих до къщата му отвъд Пратера. На следващия ден, докато беше на работа, хората от екипа Ярид наблюдаваха къщата и изчакаха фрау Гемютлих да излезе на пазар. След нея тръгна момичето от групата, свързано с колегите си чрез радиопредавател, така че да предупреди колегите си, когато дамата реши да се връща. Всъщност съпругата на банкера отсъства в продължение на два часа, повече от достатъчно време.
Проникването не представляваше проблем за специалистите от групата Невиот, които поставиха във всекидневната, спалнята и телефона микрофони. Претърсването беше бързо, изкусно, без да оставя следи, но не даде резултат. Намериха обикновените документи: нотариалния акт за къщата, паспорти, кръщелни свидетелства, свидетелство за брак, дори поредица от банкови извлечения. Всичко беше снимано, но стигаше и един поглед към личната сметка, за да стане ясно, че няма доказателство за злоупотреба от страна на Винклербанк — съществуваше дори ужасната възможност човекът да се окаже съвършено почтен.
Чекмеджетата на гардероба и в спалнята не разкриха никакви признаци за странни лични навици — винаги добър лост за изнудване сред почтената буржоазия. Всъщност ръководителят на екипа Невиот съвсем не беше изненадан.
Ако личната секретарка на този човек имаше вид на малко мишле, то съпругата му приличаше на къс хвърлена хартия. Израелецът си помисли, че рядко е виждал по-смачкана личност.
Когато момичето от екипа Ярид се обади по радиото, съобщавайки тихо, че жената на банкера е тръгнала към къщи, специалистите от Невиот бяха свършили и напуснали къщата. Предната врата беше заключена отново от човека в униформата на телефонната компания, след като останалите се бяха измъкнали отзад през градината.
От този момент нататък групата Невиот щеше да обслужва магнитофоните в микробуса, за да чуе какво става в къщата.
Две седмици по-късно ръководителят им съобщи на Барзилаи, че едва ли са напълнили и една лента. Първата вечер бяха записали осемнайсетина думи. Тя казала: „Ето ти вечерята, Волфганг“, а отговор нямало. Поискала нови пердета — отказали й. Той рекъл: „Ще си лягам, че утре трябва да ставам рано.“
— Всяка скапана вечер изрича същото, звучи, сякаш го е казвал все така през последните трийсет години — оплака се човекът от Невиот.
— Нещо като секс? — попита Барзилаи.
— Не се майтапи, Гиди. Те едвам си приказват, камо ли да се чукат.
Всички останали опити да се намери слабото място на Волфганг Гемютлих дадоха нулев резултат. Нямаше комар, малки момчета, не се събираше с никого, не ходеше по нощни заведения, нямаше любовница, не се шмугваше в квартала с червените фенери. Една вечер излезе от къщи и духът на проследяващия екип се повдигна.
Гемютлих носеше тъмно палто и шапка, тръгна пеша, след мръкване и след вечеря, придвижвайки се през тъмното предградие, докато стигна до една къща на пет пресечки от неговата.
Почука и почака. Отвориха му вратата и я затвориха след него. Скоро един от прозорците на партера светна зад дебели пердета. Преди вратата да се затвори, израелските агенти зърнаха мрачно изглеждаща жена в бяла найлонова престилка.
Някакви бани за красота? Душове с придружителка, смесена сауна с две яки девойки, които въртят брезови клонки? Проверката на следната сутрин разкри, че жената в престилката била възрастна педикюристка, която работела в дома си. Волфганг Гемютлих ходил да му подрежат мазолите.
На 1 декември Гиди Барзилаи получи светкавица от Тел Авив, с подписа на Коби Дрор. Предупреждаваше го, че тази операция не може безкрайно да продължава. Обединените нации дали на Ирак срок до 16 януари да напусне Кувейт. След това щяло да има война. Всичко можело да се случи. Да вземе да се поразмърда.
— Гиди, можем да следим това копеле до свършека на света, — заявиха двамата ръководители на групи на своя началник. — Просто в живота му няма нищо мръсно. Не мога да разбера този копелдак. Нищо, ама нищо, което можем да използваме срещу него.
Барзилаи изпадна в дилема. Можеха да отвлекат съпругата и да заплашат, че ако не бъде така добър… Бедата беше там, че гадината би я заменил срещу купон за обяд, вместо да го открадне. Нещо по-лошо, щеше да се обърне към полицията.
Можеха да отвлекат Гемютлих и да го обработят. Бедата беше там, че същият човек трябваше да се върне в банката, за да направи превода и да закрие сметката на Йерихон. Веднъж след като се озовеше в банката, той щеше да вдигне олелия до Бога. Заповедта на Коби Дрор беше да се действа без грешка и без следа.
— Да минем на секретарката — рече той. — Понякога частните секретарки знаят всичко, което знае и началникът им.
И така двете групи прехвърлиха вниманието си върху също така скучната фройлайн Едит Харденберг.
Тя им отне дори по-малко време — само десет дни. Проследиха я до дома й, малък апартамент в сериозна стара къща на една пресечка до Траутенауплац, чак в Деветнайсети район, северозападното предградие Гринцинг.
Живееше сама. Нямаше любовник, нито приятел, дори домашен любимец. Преровиха личните й документи и откриха скромна банкова сметка, майка пенсионерка в Залцбург, — самият апартамент, както показваше книгата за наема, навремето бил нает от майката, а когато тя се върнала в родния си Залцбург, в него се нанесла дъщерята.
Едит имаше малка кола сеат, която паркираше на улицата пред апартамента, но на работа отиваше най-вече с обществения транспорт; без съмнение поради затрудненията с паркирането в центъра на града.
Чековете със заплатата показаха, че й плащат скъпернически — „стиснати копелдаци“, избухна агентът от Невиот, когато видя сумата, — а свидетелството й за раждане разкри, че е на трийсет и девет години — „а изглежда на петдесет“, отбеляза агентът.
В апартамента нямаше снимки на мъже, само една на майка й, друга на двете по време на ваканция край някакво езеро и една, която очевидно беше на покойния й баща в униформа на митничар.
