Със затворени очи Майк Мартин слушаше разговорите около него, улавяйки непозната дума или следа от акцент, който би могъл да е забравил. Арабският в тази част на Ирак беше определено различен от онзи в Кувейт. Щом в Багдад щеше да минава за необразован и безвреден фелах, тези провинциални ударения и фрази можеха да се окажат полезни. Малко са нещата, които обезоръжават един градски полицай така, както селският акцент.
Кокошките в кошницата на коленете му доста зле понасяха пътуването, макар да им бе пръснал зърно от джоба си и отлял вода от манерката, която сега се намираше в един ландроувър и се печеше под мрежата в пустинята зад него. При всяко по-рязко движение птиците кудкудякаха в знак на протест или пък клякаха и серяха в сламата под себе си.
Необходимо беше човек да е прекалено наблюдателен, за да забележи, че в основата си кошницата е с десет сантиметра по-дълбока отколкото вътре. Пластът слама около краката на кокошките скриваше разликата. Всъщност той беше дебел само два-три сантиметра. В кухината под нея полицаите в Ар-Рутба биха открили редица озадачаващи, но интересни предмети.
Единият беше сгъваема сателитна чиния, превърната в къса и дебела пръчка, напомняща сгъваем чадър. Освен това имаше радиопредавател, но по-мощен от онзи, който Мартин използваше в Кувейт. Багдад нямаше да предлага възможността да работи със станцията, като броди из пустинята. Продължителните предавания бяха изключени, което обясняваше последния предмет, ако не се броеше многократно зареждащата се батерия от кадмий и сребро. Това беше касетофон, но много специален.
Новите технически средства обикновено са големи, тежки и трудни за боравене. Усъвършенстването им води до две неща. „Вътрешността“ им става все по-сложна, те стават все по-малки, а работата с тях — все по-лесна.
От съвременна гледна точка радиопредавателите, които са мъкнели във франция агентите на Британската служба за специални операции по време на Втората световна война, са били нещо кошмарно. Заемали са цял куфар и за да работят, им е трябвала антена, опъната на метри покрай някой улук, имали са лампи с големината на крушки за осветление и са можели да предават съобщения само по морза. Затова операторът е трябвало да чука безкрайно дълго, докато немските пеленгатори са го засичали, триангулирали са източника и са го хващали.
Касетофонът на Мартин се управляваше много лесно, но имаше някои извънредно полезни функции. В микрофона му можеше да се издиктува, бавно и отчетливо, десетминутно съобщение. Преди да бъде записано на лентата, един силиконов чип го шифроваше, обърквайки всичко така, че дори и да успееха да го прихванат, иракчаните нямаше да могат да го дешифрират.
При натискане на едно копче лентата се пренавиваше. Друго копче правеше презапис, но на скорост двеста пъти по-голяма, свеждайки съобщението до трисекундно „цвърчене“, което на практика беше почти невъзможно да се проследи.
Точно това „цвърчене“ щеше да изпрати предавателят, когато се свържеше със сателитната чиния, батерията и касетофона. В Рияд съобщението щеше да бъде уловено, забавено, дешифрирано и пуснато на „открит“ текст.
Мартин слезе от автобуса на крайната му спирка в Рамади и взе друг, който минаваше покрай езерото Хабания и бившата база на Кралските военновъздушни сили, сега превърната в съвременна иракска база за изтребители. В предградията на Багдад автобусът беше спрян и провериха всички карти за самоличност.
Мартин Стоеше покорно на опашката, стиснал кокошките си, докато пътниците се приближаваха към масата, където седеше сержант от полицията. Когато му дойде редът, той остави кошницата на пода и извади картата си за самоличност. Сержантът й хвърли един поглед. Беше му горещо и изпитваше жажда. Отдавна беше на работа. Посочи месторождението на притежателя й.
— Къде е това?
— Малко селце северно от Баджи. Известно с пъпешите си, бей.
Устните на сержанта трепнаха. „Бей“ беше почтително обръщение, което датираше от времето на турската империя, затова сега рядко се употребяваше, и то само от хора от затънтената провинция. Махна му с ръка да върви; Мартин си взе кокошките и се върна в автобуса.
Малко преди седем автобусът спря и майор Мартин слезе на главната автогара в Кадхимия, Багдад.
Глава 11
Разстоянието от автогарата, намираща се в северната част на града, до къщата на първия секретар на съветското посолство в квартала Мансур беше доста голямо, но Мартин нямаше нищо против да се разходи в ранната вечер.
От една страна, в продължение на дванайсет часа, изминавайки близо четиристотинте километра от Ар-Рутба до столицата, бе седял затворен в два автобуса, при това далеч не луксозни. От друга страна, разходката му даде възможност да вдъхне отново атмосферата, да „усети“ града, който не бе виждал, откакто двайсет и четири години преди това замина с пътническия самолет за Лондон като притеснителен тринайсетгодишен ученик.
Настъпила бе голяма промяна. Градът, който помнеше, беше твърде арабски, много по-малък, струпан около централните квартали Шаик Омар и Садун на северозападния бряг на Тигър, в Рисафа и около Аалам, от другата страна на реката, в Карч. Животът кипеше преди всичко в този вътрешен град — тесни улици, пазари, джамии, чиито минарета се извисяваха в небето, за да напомнят на хората, че са подчинени на Аллах.
Двайсетте години петролни приходи бяха донесли дълги магистрали с по две платна, разсичащи празните някога пространства, с надлези и детелини. Колите се бяха намножили, а към нощното небе напираха небостъргачи.
Когато стигна по дългата улица „Рабия“ до Мансур, кварталът му се стори почти неузнаваем. Спомняше си откритите пространства около клуб „Мансур“, където баща му водеше семейството в неделните следобеди. Кварталът явно продължаваше да е скъп, но всичко вече беше запълнено с улици и резиденции за онези, които можеха да си позволят да живеят нашироко.
Мина на неколкостотин метра от старото начално училище на господин Хартли, където бе учил уроците си и бе играл в междучасията с приятелите си Хасан Рахмани и Абделкарим Бадри, но в тъмното не можа да познае улицата. Знаеше точно каква работа върши Хасан сега, но почти четвърт век не бе чувал нищичко за двамата сина на доктор Бадри. Дали малкият, Осман, със склонността му към математиката, наистина е станал инженер? А Абделкарим, който печелеше награди за рецитиране на английска поезия, дали той пък на свой ред не е станал поет или писател?
Ако беше ходил с обичайната спортна стъпка на хората от САС, би изминал разстоянието за половината от това време. Но също така някой можеше да му напомни, както на двамата инженери в Кувейт, „облякъл си се като арабин, но ходиш като англичанин“.
Тъй като на краката си нямаше високи походни обувки с връзки, а носеше платнени чехли с изплетени от въже ходила, така както се обуваха бедните иракски фелахи, той се тътреше с приведени рамене и със забита в земята глава.
В Рияд му бяха показали съвременна карта на Багдад и много снимки, направени от голяма височина, но увеличени до положение, че да може с помощта на лупа да види обградените със стени градини, плувните басейни и колите на богатите и властимащите.
Всичко това бе запаметил. Зави наляво по улица „Йордания“ и непосредствено след площад „Ярмък“ сви надясно по обточеното с дървета авеню, където живееше съветският дипломат.
През шейсетте години, под управлението на Касем и генералите, които го поддържаха, СССР заемаше облагодетелствано и престижно положение в Багдад, правейки се, че е прегърнал арабския национализъм, защото го смяташе насочен против Запада, и в същото време се мъчеше да обърне арабския свят към комунизма. В онези години съветската мисия закупи няколко големи резиденции извън територията на посолството, което не успяваше да подслони нарастващия персонал, като на тези сгради и заобикалящите ги паркове бе предоставен статут на съветска територия. Дори Саддам Хюсейн не бе сварил да отмени тази привилегия, още повече че до средата на осемдесетте години основният доставчик на оръжие за него беше Москва, а 6000 съветски военни съветници подготвяха военновъздушните му сили и танковите войски, въоръжени със съветска техника.
