Докато те работеха, Майк Мартин се съблече съвършено гол и извади от сака си дрехата, кърпата за глава и сандалите на Махмуд Ал-Хури, иракски работник — градинар и момче за всичко. С торбичка, в която имаше хляб, зехтин, сирене и маслини за закуска, охлузен портфейл с карта за самоличност и снимки на престарелите родители на Махмуд, очукана тенекиена кутия с малко пари и джобно ножче, той бе готов да потегли. На ландроувърите им трябваше час за да се отдалечат достатъчно от мястото, преди да се зазори.

— Успех — рече капитанът.

— Успешен лов, шефе — рече навигаторът.

— Поне ще имаш прясно яйце за закуска — обади се друг, при което се чу приглушен смях. Хората от САС никога не си пожелават „късмет“ — никога. Майк Мартин махна с ръка и тръгна през пустинята към пътя. Минути по-късно ландроувърите ги нямаше и мястото отново опустя.

Ръководителят на бюрото във Виена имаше в списъците си саян, който беше старши служител в една от водещите търговски банки в страната. От него поискаха да подготви колкото се може по-пълен доклад за Винклербанк. Единственото, което му казаха, бе, че някакви израелски предприятия са влезли в делови връзки с банката и искат да знаят дали е солидна, какви са предшествениците и практиката й. Напоследък има толкова много мошеници, казаха му те със съжаление.

Саянът прие обяснението и направи каквото можа, а то беше много добро, като се има предвид първото, което откри — че Винклербанк оперира в условията на почти маниакална секретност.

Банката бе основана преди почти сто години от бащата на сегашния единствен притежател и президент. Същият този днешен Винклер беше вече на деветдесет и една години, известен във виенските банкови кръгове като Дер Алте, Стария. Въпреки възрастта си той отказвал да отстъпи президентството или самостоятелния си контрол. Тъй като бил вдовец, но без деца, нямало естествен наследник от семейството, така че евентуалната съдба на контролния пакет зависела от онова, което щели да прочетат един ден в завещанието му.

Въпреки това текущото управление на банката било възложено на трима вицепрезиденти. Срещите със Стария Винклер ставали един път месечно в дома му и по време на тях основната му грижа сякаш била да провери дали се спазват собствените му строги правила.

Текущите решения се вземали от вицепрезидентите Кеслер, Гемютлих и Блай. Банката не била клирингова, разбира се, нямала текущи сметки и не издавала чекови книжки. Работата й се състояла в това, да държи средствата на клиентите и да ги влага в абсолютно сигурни, надеждни дейности, предимно на европейския пазар.

Приходите от тези вложения никога нямало да влязат в „първата десетка“ по своя размер, но не в това била работата. Клиентите на Винклербанк не търсели бърз растеж или невероятно високи печалби от дивиденти. Те търсели сигурност и абсолютна анонимност. Това им гарантирала и осигурявала Винклербанк.

Правилата, на които Стария Винклер отдавал такова значение, включвали пълна дискретност за самоличността на собствениците на шифрованите сметки, съчетана с избягване на онова, което Стария наричал „нови измишльотини“.

Поради тази неприязън към съвременните технически средства не се допускало използването на компютри за въвеждане на важна информация или управление на сметките, на факсови апарати и там, където било възможно; на телефони. Винклербанк приемала указания и информация, но никога не давала сведения по телефона. Където било възможно, банката предпочитала да използва старомодния начин — писане на писма на бланки от скъпа кремава релефна хартия, или лични срещи в самата банка.

В чертите на Виена всички писма и извлечения се разнасяли от куриера на банката в запечатани с восък пликове и банката доверявала кореспонденцията си на пощата само когато ставало дума за страната или чужбина.

Що се отнася до шифрованите сметки на чуждестранни клиенти — саянът бе помолен да провери и това, — никой не знаел точно колко са, но се говорело за депозити в размер на стотици милиони долари. Очевидно, ако това наистина беше вярно, при такъв процент на тайни клиенти понякога щеше да има такива, които да умрат, без да кажат на никого как се борави с тяхната сметка — следователно Винклербанк печелеше добре.

Гиди Барзилаи псува дълго и високо, след като прочете доклада. Стария Винклер може да не знаеше за най-новите начини на подслушване на телефони и проникване в компютри, но природните му инстинкти бяха безпогрешни.

През годините, докато Ирак закупуваше и изграждаше технологии за производство на отровни газове, всички сделки от този род с Германия минаваха през една от три швейцарски банки. Мосад знаеше, че ЦРУ е проникнало в компютрите и на трите — първоначално са търсели изпрани пари от наркотици, — и точно тази вътрешна информация бе дала възможност на Вашингтон да подаде безкрайната си поредица от протести пред германското правителство за правения от страната износ. Едва ли беше вина на ЦРУ, че канцлерът Кол презрително бе отхвърлил всички протести — информацията беше съвсем точна.

Ако Гиди Барзилаи си бе мислил, че ще проникне в централния компютър на Винклербанк, грешеше — просто такъв нямаше. Оставаше му да прибегне до използване на микрофони в помещения, прихващане на поща и подслушване на телефони. Само че нито едно от тези неща нямаше да реши проблема му.

Много банкови сметки изискват шифрована „парола“, за да се оперира с тях, да се теглят и превеждат средства. Притежателите на сметки обикновено използват такава дума, за да се представят в телефонен разговор или факс, но не и в писмо. При начина на работа на Винклербанк голяма шифрована сметка на чуждестранен клиент, какъвто бе случаят с Йерихон, би имала далеч по-сложна система за опериране, която можеше да е официална поява на клиента със съответните документи, удостоверяващи самоличността му, или пък чрез писмено пълномощно, приготвено в определена форма и начин, с определени шифровани думи и символи, поставени на предварително уговорени места.

Очевидно банката би приела превод от всеки, по всяко време, отвсякъде. Мосад знаеше това, защото беше плащал на Йерихон с преводи по сметка във Винклербанк, обозначена само с едно число. Виж, би било нещо съвсем различно да се убеди Винклербанк на свой ред да преведе пари.

Във всеки случай Стария Винклер сякаш бе предугадил, че по някакъв начин техниката за незаконно извличане на информация ще изпревари тази за нормалното й използване. Дяволите да го вземат, проклетника му дърт.

Единственото нещо, което саянът можеше да гарантира, бе, че подобни големи шифровани сметки положително ще бъде под личното ръководство на един от тримата вицепрезиденти и никой друг. Старецът добре, бе избрал подчинените си; репутацията и на тримата беше, че им липсва чувство за хумор, че са непреклонни и добре платени. С една дума, непробиваеми. Израел, добавяше саянът, няма от какво да се тревожи по отношение на Винклербанк. Той, разбира се, не беше схванал същността на въпроса. По това време, в първата седмица на ноември, Винклербанк започваше съвсем да идва до гуша на Гиди Барзилаи.

Един час след зазоряване имаше автобус и когато самотният фелах, седнал на крайпътен камък на около пет километра преди Ар-Рутба, стана и вдигна ръка, той намали и спря. Човекът подаде две смачкани банкноти по един динар, седна отзад, сложи кошницата с кокошки в скута си и заспа.

В центъра на града, където автобусът спря със скърцане на старите си ресори и много от пътниците слязоха, за да отидат на работа или на пазар, а други се качиха, имаше полицейски патрул. Но докато полицаите провериха картите за самоличност на качващите се, те се задоволиха да хвърлят през прашните прозорци поглед към неколцината останали вътре и не обърнаха внимание на селянина, седнал с кокошките си отзад. Търсеха подривни елементи, подозрителни субекти.

След час автобусът бръмчеше на изток, клатушкайки се и подскачайки, като от време на време се изтегляше към банкета, докато покрай него преминаваха с рев колони военни автомобили със седнали отзад брадясали новобранци, загледани в облаците прах, който вдигаха.