Сър Колин, който не обичаше да преувеличава, заяви, че генерал Коби Дрор е „много досаден тип“, отказа се от обяда си, заповяда да му донесат нещо на бюрото и се оттегли на най-горния етаж. Оттам се обади лично по една изключително сигурна линия на директора на ЦРУ съдията Уилям Уебстър.

Във Вашингтон беше само осем и половина, но съдията беше от хората, които обичат да стават с чучулигите, и разговорът го свари вече на бюрото. Той зададе на своя британски колега няколко въпроса за източника на информацията, изръмжа недоволно поради липсата на такава, но се съгласи, че това не е нещо, което трябва да се отмине.

Господин Уебстър съобщи новината на своя заместник-директор Бил Стюарт, който избухна от ярост, а сетне се съвещава половин час с Чип Барбър, оперативен ръководител на отдела за Близкия изток. Барбър се ядоса дори повече, защото именно той бе седял срещу генерал Дрор в ярко осветената стая на хълма извън Херцлия и очевидно го бяха излъгали право в очите.

Двамата измислиха един вариант и се върнаха да го обсъдят с директора.

Следобеда Уилям Уебстър разговаря с председателя на Съвета за национална сигурност Брент Скоукрофт, а той отнесе въпроса до президента Буш. Уебстър каза какво иска и получи абсолютни пълномощия.

Потърсиха помощта на държавния секретар Джеймс Бейкър и той веднага се отзова. Същата нощ Държавният департамент изпрати спешно искане до Тел Авив, което беше представено на получателя на следващата сутрин, само три часа по-късно, поради часовата разлика.

Заместник-министър на външните работи на Израел по онова време беше Бенямин Нетаняху, красив, елегантен, сивокос дипломат, брат на Джонатан Нетаняху, единствения убит израелец по време на атаката срещу аерогарата на Ентебе, по времето на Иди Амин, когато израелски командоси освободиха пътниците на френски самолет, отвлечен от палестински и германски терористи.

Бенямин Нетаняху беше трето поколение сабра и отчасти получил образованието си в Америка. Поради свободното владеене на езика и умението му да се изразява добре, както и поради страстния му национализъм, той беше член на правителството на Ликуд, ръководено от Ицхак Шамир, и често се явяваше като убедителен говорител на Израел в интервюта със западни средства за масово осведомяване.

Той кацна на летището „Дълес“ във Вашингтон след два дни, на 14 октомври, донякъде смутен от настойчивата покана на Държавния департамент да пристигне в Америка за много важни разговори.

Смути се дори още повече, след като двата часа разговори на четири очи със заместник-държавния секретар Лорънс Игълбъргър не се оказаха нищо повече от един подробен преглед на събитията в Близкия изток след 2 август. Приключи разговорите напълно неудовлетворен, а му предстоеше да лети с късния нощен самолет за Израел.

Точно когато напускаше Държавния департамент, един сътрудник му пъхна в ръката луксозна картичка. Картичката започваше с личен знак и в текста, изписан с елегантен курсивен шрифт, авторът го молеше да не напуска Вашингтон, без да отиде в дома му за кратко посещение, за да обсъдят един доста спешен въпрос, „касаещ двете ни страни и народи“.

Познаваше подписа, познаваше човека и знаеше властта и богатството, които той притежава. Лимузината на автора стоеше пред вратата. Израелският заместник-министър взе решение, нареди на секретаря си да се върне в посолството, да вземе багажа на двамата и да дойде да го вземе от една къща в Джорджтаун след два часа. Оттам щяха да продължат за летището. Сетне се качи на лимузината.

За първи път видя къщата, но тя отговори на очакванията му — беше пищна, в най-добрата част на Ем Стрийт, не повече от 300 метра от сградите на университета „Джорджтаун“. Поканиха го в библиотека, където ламперията беше от скъпо дърво, картините и книгите — изключително редки и говорещи за изискан вкус. Няколко мига по-късно влезе домакинът му и прекоси с протегната ръка килима от Кашан.

— Драги ми Биби, колко мило от твоя страна да ми отделиш време.

Сол Нейтансън беше банкер и финансист, професии, които го бяха направили безкрайно богат, но без мошеничеството, което петнеше Уолстрийт по време на господството на Бьоски и Милкен. Същинското му богатство само намекваше за себе си, а не се заявяваше, докато самият той беше прекалено културен, за да парадира с него. Но произведенията на Ван Дайк и Брьогел по стените не бяха копия, сумите, които отделяше за благотворителност, както и даренията му, включително някои, намиращи се в Израел, бяха пословични.

Също като израелския политик той беше елегантен и с посивяла коса, но за разлика от малко по-младия от него мъж, костюмът му бе шит на Савил Роу, в Лондон, а копринената риза беше от Сулка.

Той покани гостенина си да седне в едно от двете дълбоки кожени кресла пред огъня от истински дърва и един английски иконом влезе с бутилка и две чаши върху сребърен поднос.

— Нещо, което сметнах, че ще ти достави удоволствие, докато си побъбрим, приятелю. — Икономът наля червеното вино в две чаши от Лалик и израелецът отпи. Нейтансън вдигна въпросително вежда.

— Великолепно, разбира се — каза Нетаняху. Шато Мутон Ротшилд ’61 не се намира лесно и се пие бавно, на глътки. Икономът остави бутилката наблизо и се оттегли.

Сол Нейтансън беше прекалено изискан, за да мине направо към същността на онова, което искаше да каже. Първо бяха сервирани предястията на разговора. Сетне минаха на Близкия изток.

— Ще има война, нали знаеш — рече тъжно той.

— Нямам съмнение за това — съгласи се Нетаняху.

— Преди да свърши, ще загинат много млади американци, които не заслужават да умрат. Всички ние трябва да направим каквото можем, за да бъде броят им колкото се може по-малък, не мислиш ли? Още вино?

— Абсолютно съм съгласен.

Накъде биеше този човек? Заместник-министърът на външните работи на Израел наистина нямаше представа.

— Саддам е заплаха — рече Нейтансън, загледан в огъня. — И трябва да бъде спрян. Вероятно той е по-голяма заплаха за Израел, отколкото за която и да е друга съседна страна.

— Казваме го от години. Но когато бомбардирахме ядрения му реактор, Америка ни осъди.

Нейтансън махна с ръка.

— Хората на Картър. Глупости, разбира се, все козметични глупости за пред света. И двамата го знаем, и двамата знаем, че не е така. Имам син, който служи в Персийския залив.

— Не знаех. Дано се върне невредим.

Нейтансън беше истински развълнуван.

— Благодаря ти, Биби, благодаря ти. Моля се всеки ден. Първородният ми и единствен син. Само си мисля… че в този момент… не бива да се скъпим в сътрудничеството помежду ни.

— Несъмнено. — Израелецът имаше отвратителното чувство, че се задава нещо неприятно.

— За да се намали броят на жертвите, нали разбираш. Затова те моля за помощ, Бенямин, да сведем до минимум загубите. Ние сме на една и съща страна, нали? Аз съм американец и евреин.

Редът, по който изрече двете съществителни, беше многозначителен.

— А аз съм израелец и евреин — промърмори Нетаняху. И той имаше своите приоритети, финансистът съвсем не се смути.

— Точно така. Но след като си учил тук, ще разбереш колко… как да се изразя… емоционални могат да бъдат понякога американците. Мога ли да бъда пределно откровен?

„Това ще бъде голямо облекчение за мен“, помисли си израелецът.

— Ако бъде сторено нещо, което поне малко да намали броя на жертвите, аз и моите сънародници ще бъдем безкрайно благодарни. — Другата половина остана неизказана, но Нетаняху беше прекалено опитен дипломат, за да му убегне.

— А ако по нечия вина броят на жертвите се увеличи, Америка няма да забрави това и ще намери начин да си отмъсти.

— Какво искаш от мен? — попита той.

Сол отпи от виното си и се загледа в играещите пламъци.

— Очевидно има един човек в Багдад, с кодово име Йерихон…

Когато свърши да говори и израелският заместник-министър се качи на колата, за да потегли към аерогара „Дълес“, той беше дълбоко замислен.