— Моше, насам.

Израелецът се забърза към мястото, където се бе изправил Тери Мартин, и прочувствено го поздрави:

— Тери, мило момче, как си?

— По-добре след като те виждам, Моше. Не бих позволил да минеш през Лондон, без да се срещнем поне за една вечеря.

Израелецът беше достатъчно възрастен, за да бъде баща на д-р Мартин, но ги свързваха общи интереси. И двамата бяха учени и запалени изследователи на древните близкоизточни арабски цивилизации, на тяхната култура, изкуство и език.

Професор Моше Хадари имаше богат опит зад гърба си. Като млад беше участвал в разкопки на много места из Светата земя с Ител Ядин, професор и генерал от армията. Най-много съжаляваше, че като израелец по-голямата част от Близкия изток беше затворена за него, дори за научна работа. Въпреки това беше един от най-добрите в своята област, а специализацията му бе достатъчно тясна, че да познава всички свои колеги.

Храната беше отлична и разговорът се въртеше около най-новите проучвания, около последните прозрения за това, какъв е бил животът в близкоизточните царства преди десет века.

Тери Мартин знаеше, че е обвързан от Закона за държавната тайна, затова не можеше да говори за новото си амплоа, откак бе прикрепен към Сенчъри Хаус. Но докато си пиеха кафето, разговорът съвсем естествено се завъртя около кризата в Персийския залив и опасността да избухне война.

— Мислиш ли, че ще се изтегли от Кувейт, а, Тери? — попита професорът. Мартин поклати глава:

— Не, той не може да го направи, освен ако не му предложат отстъпки, които да използва за оправдание. Отиде ли си, гол пада.

Хадари въздъхна.

— Толкова съсипия — рече той, — през живота си видях толкова много съсипия. Всички тези пари, които можеха да превърнат Близкия изток в земен рай; толкова талант, всички тези загинали младежи. И за какво? Тери, ако има война, англичаните ще се бият ли заедно с американците?

— Разбира се. Вече изпратихме Седма бронирана бригада и, доколкото зная, Четвърта бронирана ще я последва. Това прави цяла дивизия, без да се броят изтребителите и бойните кораби. Не се тревожи. В тази война Израел не само може, но и трябва да стои настрана.

— Да, зная — рече израелецът тъжно. — Но още много млади мъже ще трябва да умрат.

Мартин се наведе напред и потупа приятеля си по ръката.

— Виж какво, Моше, този човек трябва да обуздан. Рано или късно. Ако не другите страни, то поне Израел трябва да знае колко далеч е стигнал той с разработването на оръжия за масово унищожение. В известен смисъл ние чак сега започнахме да си даваме сметка за размерите на онова с което разполага.

— Но нашите хора помагат, разбира се. Вероятно сме главната му цел.

— Да, това показва анализът на целите — рече Мартин. — Главният ни проблем е, че нямаме разузнаване на място. Просто не разполагаме с първокачествени разузнавателни сведения от Багдад. Нито англичаните, нито американците, а и твоите хора също.

Двайсет минути по-късно вечерята приключи и Тери Мартин изпрати професор Хадари до едно такси, което да го отведе до хотела.

Около полунощ по заповед на Хасан Рахмани от Багдад в Кувейт бяха въведени три пеленгаторни станции.

Тези антени бяха разработени така, че да проследяват източника на радиовълни и да го засичат по компаса. Едната беше неподвижна, монтирана на покрива на висока сграда в Ардия, един от крайните южни квартали на Кувейт Сити. Чинията й беше насочена към пустинята.

Другите две станции бяха подвижни — големи затворени камиони с чинии на покрива, вграден генератор за електроенергия и затъмнена вътрешност, където операторите можеха да седят пред таблата си и да пускат мрежите си за предавателя, който търсеха и за който знаеха, че вероятно се намира някъде в пустинята — между града и саудитската граница.

Един от камионите се намираше извън Джара, на запад от колегата в Ардия, а третият — надолу по брега, в двора на болницата „Ал Адан“, където в първите дни на нахлуването бяха изнасилили сестрата на студента по право. Пеленгаторната станция в „Ал Адан“ можеше да засече посоката на обекта, докладван от другите станции, в обсег с диаметър не повече от неколкостотин метра.

Във военновъздушната база Ахмади, откъдето навремето бе излетял Халед Ал-Халифа, в денонощна готовност чакаше боен хеликоптер Хайнд, произведен в Съветския съюз. Екипажът беше от военни пилоти, отстъпка, която Рахмани трябваше да измъкне с усилия от генерала, който командваше иракските въздушни войски. Екипите за проследяване бяха от контраразузнаването на Рахмани, доведени от Багдад и най-добрите, с които разполагаше.

Професор Хадари прекара една безсънна нощ. Едно нещо, казано от приятеля му, го бе разтревожило. Той се смяташе за лоялен израелец, произхождащ от старо семейство сефарди, което беше емигрирало в самото начало на века заедно с хора като Бен Йехуда и Давид Бен Гурион. Самият той бе роден край Яфа, когато градът беше оживено пристанище на палестински араби, и затова още от малък знаеше арабски.

Отгледа двама сина и доживя да убият единия от тях в някаква жалка засада в Южен Ливан. Беше дядо на пет внучета. Кой можеше да му каже, че не обича страната си?

Но нещо не беше наред. Ако започнеше война, щяха да загинат много млади мъже, тъй както загина неговият Зеев, макар че щяха да са англичани, американци и французи. Сега ли беше времето Коби Дрор да си отмъщава, да проявява шовинизма на малката страна?

Стана рано, плати си хотела, събра багажа си и поръча такси за летището. Преди да напусне фоайето, се повъртя край телефоните, но после се отказа.

По пътя за летището обаче каза на шофьора да се отклони от М4 и да намери телефонна кабина. Мърморейки за усилията, които това ще му струва, шофьорът все пак се подчини. Хадари извади късмет. От апартамента в Бейсуотър отговори Хилари.

— Момент — рече той, — току-що излиза.

Тери Мартин се обади на телефона.

— Аз съм, Моше, нямам много време. Кажи на твоите хора, че Институтът има източник доста нависоко в Багдад. Кажи им да попитат какво е станало с Йерихон. Довиждане, приятелю.

— Моше, сигурен ли си в това? Откъде го знаеш?

— Няма значение. Не си го чул от мен. Довиждане.

Телефонът прекъсна. Възрастният учен се качи отново в таксито и продължи към Хийтроу. Трепереше от чудовищната си постъпка. И как би могъл да каже на Тери Мартин, че той, професорът арабист от университета в Тел Авив, беше написал първия отговор до Йерихон в Багдад.

Тери Мартин намери Саймън Паксман на бюрото му в Сенчъри Хаус малко след десет.

— Обяд ли? Съжалявам, не мога. Ужасен ден. Може би утре — рече Паксман.

— Не става. Спешно е, Саймън.

Паксман въздъхна. Сигурно неговият учен бе измислил ново тълкуване на някакъв израз в иракско радиопредаване и смяташе, че то коренно ще промени смисъла му.

— Не мога да отделя време за цял обяд. Голямо вътрешно съвещание. Слушай, да пием набързо по чашка. В „Дупка в стената“ под моста Ватерло, съвсем близо до нас. В дванайсет става ли? Давам ти половин час, Тери.

— Предостатъчно — отвърна му Мартин.

Минути след дванайсет седяха в бирарията, над която прогърмяваха влаковете за Кент, Съсекс и Хампшър. Без да разкрива своя източник, Мартин разказа какво е научил сутринта.

— Майка му стара! — изруга Паксман; в съседното сепаре имаше хора. — Кой ти каза?

— Не мога да ти кажа.

— Обаче трябва.

— Виж какво, той и без това пое страшен риск. Обещах му. Той е учен, при това възрастен. Това е всичко.

Паксман помисли. Учен, свързан с Тери Мартин. Положително някой арабист. Може да е бил прикачен към Мосад. Независимо от всичко информацията трябваше час по-скоро да стигне до Сенчъри Хаус. Благодари на Мартин, остави бирата си и се забърза към неугледната сграда на Сенчъри Хаус.

Заради обедното съвещание Стив Ланг не бе напуснал сградата. Паксман го дръпна настрана и му каза всичко. Ланг отиде направо при Шефа.