Нещастният ядрен инженер доктор Салах Сиддики беше арестуван на улицата в Багдад и удавен в страдания, обвинен, че е предал къде се намира устройството. Възразявайки, че е невинен, той издаде местоположението на Ал-Кубай и маскировката — автомобилното гробище. Как би могъл ученият да знае, че го разпитват и мъчат три дни преди бомбардировката, а не два дни след нея?

Следващият шок, който преживя Йерихон, беше, като научи за свалянето на двамата британски летци. Това не беше предвидено. Отчаяно имаше нужда да разбере дали при инструктажа са им казали по какъв начин информацията е стигнала в ръцете на съюзниците.

Успокои се, когато стана ясно, че не знаят нищо извън онова, което са им казали, а именно че мястото може би е склад за артилерийски боеприпаси, но успокоението беше за кратко, докато президентът не настоя, че трябва да има предател. От този миг нататък доктор Сиддики, окован в една килия под Гимнастическия салон, трябваше да бъде изпратен на оня свят, което стана с инжектирането на въздух в сърцето му, предизвикало коронарна емболия.

Протоколите от разпита бяха съответно подправени от три дни преди бомбардировката, на два дни след нея.

Но най-големият от всички шокове беше, когато научи, че съюзниците са изпуснали устройството, че бомбата вече е била преместена в някакво тайно място, наречено Каала, Крепостта. Каква крепост? Къде?

Преди да умре, ядреният инженер беше казал случайно, че асът на маскировката бил някой си полковник Осман Бадри от Инженерните войски, но досието на младия офицер показа, че е запален привърженик на президента. Как да промени възгледите му?

Отговора намери с арестуването по скалъпено обвинение и грозното убийство на многообичния му баща. След това, по време на срещата им в колата след погребението разочарованият Бадри се превърна в играчка в ръцете на Йерихон.

Мъжът, наречен Йерихон, също така получил прякора Муаззиб, Мъчителя, се почувства спокоен. Започна да го обхваща сънливо вцепенение, може би резултат от напрежението през последните дни. Опита се да мръдне, но установи, че крайниците му не функционират. Двамата американски полковници го гледаха отгоре и разговаряха на език, който не разбираше, но знаеше, че не е английски. Понечи да се обади, но не можа да произнесе и дума.

Самолетът се бе обърнал в посока югозапад, спускайки се над брега на Йордания на 3000 метра. Над залива Акаба Зелената барета отвори вратата и пътническата кабина се изпълни с нахлулата отвън въздушна буря, макар че двата реактивни двигателя работеха едва-едва.

Двамата полковници го вдигнаха, без той да протестира, отпуснат и безпомощен. Опита се да каже нещо, но не можа. Над синята вода, южно от Акаба, бригадният генерал Омар Хатиб напусна самолета, полетя надолу и се пръсна на парчета при удара. За останалото се погрижиха акулите.

Самолетът се обърна на север, след навлизането си в израелското въздушно пространство мина над Ейлат и накрая кацна на Сде Дов, военното летище северно от Тел Авив. Там двамата пилоти съблякоха британските униформи, а полковниците — американските. Четиримата се облякоха в обикновените си израелски облекла. Самолетът беше почистен от знаците на Кралските военновъздушни сили, сетне боядисан така, както беше преди, и върнат на човека в Кипър, който даваше под наем самолети и им беше услужил с него.

Парите от Виена бяха преведени първо в Канубанк в Бахрейн, сетне в друга — в Америка. Част от тях преведоха отново в Хапоалимбанк в Тел Авив и ги върнаха на израелското правителство — сумата, която Израел беше изплатил на Йерихон, преди да бъде прехвърлен на ЦРУ. Остатъкът, повече от осем милиона долара, влезе във „фонд забавления“, както го наричат в Мосад.

Пет дни след приключването на войната два други американски хеликоптера за далечен полет се върнаха в долините на планината Хамрин. Не искаха разрешение и не потърсиха одобрение.

Тялото на лейтенант Тим Нейтансън, влъхвата на Страйк Игъла, така и не бе намерено. Гвардейците го бяха разкъсали на парчета с автоматите си, а чакалите, лисиците, враните и каните бяха свършили останалото. Костите му сигурно почиват и до ден-днешен из онези студени долини, на не повече от сто и петдесет километра оттам, където някога прадедите му са работели и плачели край водите вавилонски.

Баща му научи вестта във Вашингтон, устрои _шива_ за него, каза _кадиш_ и тъгува сам в голямата къща в Джорджтаун.

Тялото на ефрейтор Кевин Норт беше намерено. Докато хеликоптерите Блакхок чакаха, ръцете на британци разхвърляха каменната грамада и намериха трупа на ефрейтора, поставиха го в приготвения чувал и го откараха първо в Рияд, а оттам у дома в Англия в транспортен самолет Херкулес.

В средата на април в главната квартира на САС, която представлява няколко ниски червени тухлени казармени сгради в предградията на Херефорд, се състоя кратка церемония.

За хората от САС няма гробище; няма място, където да събират загиналите бойци. Много от тях почиват из петдесет бойни полета в чужбина, които за повечето хора звучат съвършено непознато.

Някои са под пясъците на либийската пустиня, където паднаха, сражавайки се с Ромел през 1941-ва и 1942-ра. Други са по гръцките острови, планините Абруци, Юра и Вогези. Почиват пръснати из Малайзия и Борнео, Йемен, Мускат и Оман, в джунгли и мразовити пустини, под ледените води на Атлантическия океан край Фолкландските острови.

Когато телата се намират, ги връщат във Великобритания, но винаги ги предават на семействата им да ги погребат. И тогава на надгробните им плочи не се споменава САС, а винаги първоначалното поделение, от което войниците са дошли в САС — Мускетарите, Парашутистите, Гвардията и т.н.

Но има един паметник. В сърцето на казармите Лайнс се издига ниска и широка кула, с дебела дървена обшивка и боядисана в тъмнокафяв цвят. На върха й часовник отброява часовете, така че постройката е известна просто като Часовниковата кула.

Около основата й са заковани бронзови паметни плочи, на които са издълбани имената на всички и местата, където са загинали.

В този априлски ден трябваше да открият пет нови имена. Единият застрелян като пленник при иракчаните, двамина убити при престрелка, докато се опитвали да се измъкнат през саудитската граница. Четвърти умрял от хипотермия, след като прекарал дни наред с мокри дрехи при мразовито време. Петият беше ефрейтор Норт.

В този ден, на дъжда, присъстваха много от бившите командири на полка. Там бяха Джон Симпсън, граф Джони Слим и сър Питър. Директорът на Силите със специално предназначение, Джей Пи Лъват също беше там, както и полковник Брус Крейг, тогавашният полкови командир. Там беше и майор Майк Мартин, заедно с още неколцина други.

Тъй като си бяха у дома, онези, които все още служеха в полка, можеха да носят рядко вижданата барета с пясъчен свят, с емблемата — крилата кама и девиза „Който рискува, печели“.

Церемонията не беше дълга. Офицерите и войниците видяха как дръпнаха платното, новоиздълбаните букви изпъкваха отчетливи и бели на бронзовия фон. Отдадоха чест и се прибраха в съответните сгради.

Скоро след това Майк Мартин отиде на паркинга при малката си кола, излезе през портала и зави към къщичката, която все още държеше сред възвишенията на Херефордшър.

Докато отиваше натам, мислеше за всичко, което му се бе случило из улиците и пясъците на Кувейт и в небето над него; по уличките и базарите на Багдад и в планината Хамрин. Не обичаше да знаят за него и се радваше поне на едно — че никой няма да разбере всичко това.

Послепис

Всяка война трябва да носи поуки. Ако тези поуки не се извлекат, напразно се е водила, а падналите в нея всуе са загинали.

Войната в Персийския залив донесе две ясни поуки, стига великите сили да имат достатъчно разум да ги проумеят.

Първата: безумие е трийсетте най-развити промишлени страни в света, който заедно разполагат с 95 процента от високотехнологичните оръжия и средствата за производството им, да ги продават заради временни финансови придобивки на полуделите, агресивните и опасните.