Отзад седеше трети иракски генерал, макар и само бригаден, който носеше черно дипломатическо куфарче. Нито той, нито шофьорът му говореха английски, а капитанът не говореше арабски. Тъкмо се готвеше да се обади на летището по радиото за нареждания, когато дойде джип, управляван от американски полковник, а до него седеше още един. Шофиращият носеше униформа на Специалните сили, Зелените барети, а този до него имаше опознавателните знаци на Г2, Военното разузнаване.
И двамата показаха документите си за самоличност на капитана, който ги разгледа, видя, че са достоверни, и отдаде чест.
— Всичко е наред, капитане, очаквахме това копеле — рече полковникът от Зелените барети. — Изглежда се е забавил заради спукана гума.
— В това куфарче — рече офицерът от Военното разузнаване, сочейки дипломатическото куфарче на иракския бригаден генерал, който стоеше, без нищо да разбира, до колата си — са имената на всички наши военнопленници, включително безследно изчезналите летци. Норман Бурята ги иска, веднага.
Нямаше бронетранспортьори. Полковникът от Зелените барети блъсна грубо иракчанина към джипа. Капитанът стоеше объркан. Не знаеше нищо за някакъв трети иракски генерал. Но знаеше, че неговата част е влязла в очите на Мечока, защото си беше приписала завземането на Сафуан, след като не беше изпълнявала такава задача. Последното, което му трябваше, бе да предизвика още по-големия гняв на генерал Шварцкопф, като забави списъка с безследно изчезналите летци. Джипът потегли по посока на Сафуан. Капитанът сви рамене и даде знак на иракския шофьор да паркира при останалите.
По пътя към летището джипът минаваше между редици от спрени американски бронирани коли в продължение на километър и половина. Сетне имаше празна отсечка от пътя, преди да се стигне до кордона от хеликоптери Апачи, който заобикаляше района, където се водеха преговорите.
След като отминаха танковете, полковникът от Военното разузнаване се обърна към иракчанина и заговори на добър арабски.
— Под седалката ви — рече той, — не слизайте от джипа, а ги слагайте, бързо.
Иракчанинът носеше тъмнозелената униформа на страната си. Навитите дрехи под седалката бяха светлокафява униформа на полковник от саудитските Специални сили. Той бързо смени панталоните, мундира и баретата.
Тъкмо пред пръстена от хеликоптери на пистата джипът се отклони към пустинята, заобиколи летището и потегли на юг. От другата страна на Сафуан, след трийсет километра, се върна на главния път за Кувейт.
От двете страни бяха разположени американски танкове, които имаха за задача да не допуснат никой да проникне в района. Командирите, застанали на куполите им, видяха как един от техните джипове излиза от охраняваната зона, но това не ги засягаше.
На джипа му трябваше час да стигне аерогара „Кувейт“, по това време напълно опустошена и разрушена, изтърбушена от иракчаните и покрита с пелена от черен дим от запалените петролни кладенци навсякъде из емирата. Пътят им отне толкова време, защото трябваше да избегнат клането в прохода Мутла, така че се отклониха и направиха голяма обиколка през пустинята западно от града.
На осем километра от летището полковникът от Военното разузнаване извади от жабката на джипа предавател и подаде поредица от сигнали. Към летището започна да подхожда самолет.
Временната контролна кула на летището представляваше фургон, обслужван от американци. Подхождащият самолет беше британски Аероспейс ХС 215. Отгоре на всичко беше личният самолет на командващия британските сили генерал Де ла Билиер. Нямаше как да не е така, защото имаше всички знаци по себе си и подаде верните позивни. Диспечерът му даде разрешение за кацане.
Самолетът не рулира до разрушената сграда на аерогарата, а до отдалечено място, където се срещна с американски джип. Вратата се отвори, стълбата бе спусната и трима мъже се качиха на реактивния самолет. Диспечерът чу да казват:
— Гранбай, искам разрешение за излитане. — В момента той се занимаваше с канадски Херкулес, който пренасяше на борда си лекарства за болницата.
— Чакай, Гранбай едно… какъв е планът ти за полет?
Искаше да каже, какво си се разбързал, къде, по дяволите, си тръгнал?
— Извинявай, кула Кувейт. — Гласът беше отривист и думите ясно произнесени, неподправено звучене на пилот от Кралските военновъздушни сили. Получил добро образование.
— Контролна кула Кувейт, току-що качихме на борда си полковник от саудитските Специални сили. Много е зле. От щаба на принц Халид. Генерал Шварцкопф поиска незабавно да бъде евакуиран и сър Питър предложи собствения си самолет. Хайде, старче, давай разрешение за излитане.
На един дъх британският пилот съумя да спомене един генерал, един принц и един английски пер. Диспечерът си разбираше от работата. Беше старши сержант, направил добра кариера в авиацията. Да попречи на евакуирането на саудитски полковник от щаба на принца, по искане на един генерал, със самолета на британския командващ, можеше да се отрази зле на по-нататъшната му кариера.
— Гранбай едно, разрешение за излитане — рече той.
Самолетът излетя от Кувейт, но вместо да се насочи към Рияд, където са едни от най-добрите болници в Близкия изток, пое курс право на запад, покрай северната граница на кралството.
Един от вечно бдящите АУАКС го видя и се обади да пита за къде е тръгнал.
Този път аристократичният британски глас обясни, че летят за британската база в Акротири, в Кипър, евакуирайки за Англия близък приятел и колега офицер на генерал Де ла Билиер, тежко ранен от мина. Командващият полета на АУАКС-а не знаеше нищо по този въпрос, но какво би могъл да направи? Да го свали?
Петнайсет минути по-късно самолетът напусна въздушното пространство на Саудитска Арабия и навлезе над Йордания.
Иракчанинът, който седеше отзад, не разбра нищо от това, но му направи силно впечатление безукорната организация на англичаните и американците. Беше се поколебал, когато получи последното съобщение от западните си работодатели, но размисляйки, се съгласи, че ще е разумно да се измъкне сега, вместо да изчака и да трябва да го прави самостоятелно и без помощ. Планът, който му предложиха в съобщението, се изпълняваше като по ноти.
Един от двамата пилоти в тропическата униформа на Кралските военновъздушни сили дойде от кабината и промърмори нещо на английски на американеца от Военното разузнаване, който се усмихна и се обърна към госта на арабски:
— Добре дошъл на свобода, господин бригаден генерал, напуснахме въздушното пространство на Саудитска Арабия. Скоро ще бъдете на борда на пътнически самолет за Америка. Между другото, имам нещо за вас.
Извади от джоба на куртката си лист хартия и го показа на иракчанина, който го прочете с голямо удоволствие. Представляваше един сбор, сумата, която се намираше в банковата му сметка във Виена, сега достигнала повече от десет милиона американски долари.
Зелената барета бръкна в един шкаф и извади няколко чаши, както и шишенца шотландско уиски. Изля по едно във всяка чаша и ги раздаде.
— Е, приятелю, за вашето оттегляне и благоденствие.
Отпи, отпи и другият американец. Иракчанинът се усмихна и също отпи. Полковникът от Военното разузнаване каза на арабски.
— А сега си починете. Ще стигнем след по-малко от час.
След това го оставиха сам. Той отпусна глава на възглавницата на седалката и остави съзнанието си да се върне към изтеклите двайсет седмици, които му донесоха богатството.
Пое страшни рискове, но те дадоха резултат. Спомни си деня, когато седеше в заседателната зала на президентския дворец и чу президентът да обявява, че най-сетне Ирак разполага, в последния момент, със собствена атомна бомба. Това дойде като истински шок, както и внезапното прекъсване на връзката, когато го съобщи на американците.
Сетне отново се появиха, по-настойчиви от всякога, искайки да разберат къде е устройството.
Нямаше ни най-малка представа, но явно, предвид предложената награда от пет милиона долара, беше време да заложи всичко. Сетне стана по-лесно, отколкото можеше да си представи.
