— Не ми се прави на умник, момченце. Я се виж, ровиш в мръсотията с надеждата да припечелиш някой долар от живота на друг човек. Ти си паразит. Не вярваш в нищо. Аз вярвам. Аз вярвам в Бог, вярвам и в закона. Правя разлика между правилно и грешно, добро и зло. Целия си живот съм се водил от тези убеждения. Прочистил съм не един участък в този град, изгонил съм онези, които смятаха, че щом са служители на закона, това ги поставя над закона. Е, показах им колко грешат. Никой не е над закона, особено ченгетата, независимо дали носят значка сега, или са носили преди десет или двайсет години. Намирах онези, които крадяха, които забогатяваха на гърба на наркодилърите и на курвите, които раздаваха своя версия на улично правосъдие по пресечките и празните апартаменти, и ги връщах в правия път. Преценявах ги и установявах, че са недостойни. Защото си има установена процедура. Има правосъдна система. Не е съвършена и не работи както би трябвало, но е най-доброто, с което разполагаме. Така че всички — абсолютно всички, — които излязат извън рамките й, за да се правят на съдия, на съдебни заседатели или на екзекутори спрямо другите, са врагове на тази система. Паркър е враг на системата. Приятелите му са врагове на системата. С действията си те правят подобно поведение приемливо за другите. Тяхното насилие поражда още насилие. Не можеш да вършиш злини в името на по-голямо добро, защото доброто страда. То е осквернено и омърсено от стореното в негово име. Разбираш ли, господин Уолас? Тези хора са _сиви._ Те разместват границите на морала, както им е удобно, и оправдават средствата си с целта. Това е неприемливо за мен, а ако у теб има и частица почтеност, би трябвало да е неприемливо и за теб. — Той избута чашата. — Приключихме.
— Ами ако другите не искат да действат, не могат да действат? — попита Мики. — По-добре ли е да оставим злото да се шири на воля, отколкото да пожертваме малко от доброто, за да му се противопоставим?
— И кой решава това? — попита Тиръл. Леко се олюляваше, когато навлече палтото си, улучвайки с мъка ръкавите. — Ти? Паркър? Кой решава колко от доброто е приемливо да пожертваме? Колко зло трябва да бъде извършено в името на доброто, преди самото то да стане зло?
Той потупа джобовете си и чу желаното позвъняване на ключовете си. Мики се надяваше да са ключовете му за къщи, не за колата.
— Върви да пишеш книгата си, господин Уолас. Няма да я прочета. Съмнявам се, че можеш да ми кажеш нещо, което вече не знам. Обаче ще ти дам един безплатен съвет. Колкото и лоши да са приятелчетата му, Паркър е по-лош. Бих стъпвал внимателно, когато разпитвам за тях, а може би дори изобщо не бих ги включвал в историята, обаче Паркър е смъртоносен, понеже е убеден, че е подел кръстоносен поход. Надявам се да разобличиш какъв негодник е, но на твое място непрекъснато бих си пазил гърба.
Тиръл оформи пистолет с пръстите си, насочи го към Мики и направи движение с палец, все едно освобождава предпазителя. След това пое малко несигурно към бара и отново се ръкува с Хектор, преди да си тръгне. След като Тиръл излезе, Мики прибра бележника и писалката си и отиде да плати сметката.
— Ти приятел ли си на капитана? — попита Хектор, докато Мики изчисляваше бакшиша и го плати на ръка заради данъците.
— Не, не съм. Капитанът няма много приятели — отбеляза Хектор и в тона му се прокрадна нещо. Прозвуча почти като съжаление. За пръв път Мики го погледна с интерес.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че тук постоянно идват ченгета, обаче той пие сам.
— Работил е във Вътрешния отдел — поясни Мики.
Хектор поклати глава.
— Знам, обаче не е заради това. Той просто е… — Хектор затърси точната дума. — Просто е нищожество — завърши здравенякът и отново заби поглед в списанието си за бодибилдинг.
Седемнайсета глава
В хотелската си стая Мики подреди бележките от разговора с Тиръл, докато подробностите все още бяха пресни в съзнанието му. Тази работа със сводника беше интересна. Пусна в „Гугъл“ името на Джони Фрайдей заедно с подробностите, които Тиръл бе споделил, и се добра до съвременни новинарски репортажи, а също и до по-дълга статия, написана за един от трите свободни вестника и озаглавена „Сводник: трудният живот и жестокият край на Били Фрайдей“. В статията имаше две снимки на Фрайдей. На първата се виждаше Фрайдей, какъвто е бил приживе — сух и длъгнест чернокож с хлътнали страни и прекалено големи за лицето очи. Беше прегърнал две жени с дантелено бельо, но очите и на двете бяха закрити с черна лента, за да бъде запазена анонимността им. Мики се зачуди къде ли се намират сега. Според статията на младите жени, които познавали служебно Джони Фрайдей, не им било отредено щастливо съществуване.
Втората снимка беше направена на масата в моргата и на нея се виждаха част от раните, получени от Фрайдей по време на побоя, отнел живота му. Мики допускаше, че семейството е поискало публикуването на снимката. Или беше така, или ченгетата бяха решили да го направят, за да изпратят послание. На снимката Фрайдей беше променен до неузнаваемост. Лицето му беше подуто и окървавено, челюстта, носът и една от скулите му бяха счупени, част от зъбите му бяха изтръгнати от венците. Освен това имаше сериозни вътрешни наранявания, единият му дроб беше продупчен от счупено ребро, а далакът му беше разкъсан.
Името на Паркър не се споменаваше, което не беше изненада, но „източник от полицията“ посочил пред автора, че има заподозрян за убийствата, макар че още не разполагали с достатъчно доказателства, за да отправят обвинения. Мики прецени шансовете Тиръл да е този източник и реши, че са почти равни. Ако беше той, това означаваше, че дори преди десетилетие се е съмнявал в Паркър и може би е имал някакво основание. Тиръл не допадаше особено на Мики, но не можеше да отрече, че човекът, убил Джони Фрайдей, беше опасен, беше някой, способен на огромно насилие към друго човешко същество, беше човек, изпълнен с гняв и с омраза. Мики се опита да съпостави този образ с човека, когото бе видял в Мейн, и с нещата, които беше научил за него от други хора. Потърка все още болезнения си корем при спомена за удара, който бе получил на предната веранда на Паркър, и за пламъчето, просветнало за кратко в очите на човека, нанесъл удара. Само че втори удар така и не последва, а гневът в погледа му бе угаснал почти толкова бързо, колкото се бе появил, заменен от срам и съжаление. Тогава за Мики нямаше значение — беше твърде зает да се мъчи да не си изкашля вътрешностите, но замислеше ли се, разбираше, че ако Паркър все още не е успял да се научи напълно да контролира гнева си, поне е успял да го овладява до известна степен, макар и недостатъчно бързо, за да пощади корема на Мики. Обаче ако Тиръл имаше право, ръцете на този човек бяха изцапани с кръвта на Джони Фрайдей. Той не беше обикновен убиец и Мики се запита доколко се е променил наистина през годините след смъртта на Джони Фрайдей.
След като приключи с материала от Тиръл, отвори една папка върху бюрото си. Вътре имаше още бележки — двайсет и пет или трийсет листа, изписани от горе до долу с дребничкия почерк на Мики, неразбираем за никой друг благодарение на съчетанието от личната му стенография и големината на буквите. Един от листовете носеше заглавие „Баща/майка“. Възнамеряваше в даден момент да отиде в Пърл Ривър, за да поговори със съседите, собствениците на магазини и изобщо с всеки, който може да е имал връзка със семейство Паркър преди убийствата, само че преди това трябваше да се подготви още малко.
Погледна си часовника. Минаваше осем. Знаеше, че Джими Галахър, който беше партньор на бащата на Паркър в Девети участък, живее в Бруклин. Тиръл му го беше казал, както му беше дал и името на следователя от прокуратурата в окръг Рокланд, присъствал на разпита на бащата на Паркър след убийствата. Тиръл смяташе, че този последният, бивше ченге от Ню Йорк на име Козлик, може да пожелае да говори с Уолас, и дори бе предложил да звънне и да го уреди, само че това беше преди изпълнения с неприязън край на разговора им. Уолас допускаше, че сега няма да има никакво обаждане, макар да не се боеше отново да поизточи сведения от Тиръл, след като изтрезнее, ако следователят не иска да говори.
