[Kodirane UTF-8]

Джон Конъли

Отмъщение от отвъдното

Чарли Паркър е изгубена душа. Лишен от разрешителното си като частен детектив, той се хваща на работа в бар в Портланд, но използва принудителното си оттегляне от работа, за да се заеме с едно различно разследване — на собственото си минало, на причините за смъртта на баща си, самоубил се, след като е застрелял двама невъоръжени тийнейджъри, наглед съвсем обикновени момче и момиче. Замесени в кървавите обрати на мистерията са още много хора: изтерзана млада жена, която бяга от невидима заплаха, вече отнела живота на гаджето й; един журналист, провеждащ собствено дръзко разследване; един загадъчен равин. А спотаени в тъмното, две странни сенки дебнат Чарли Паркър през целия му живот — мъж и жена, решени на всяка цена да отнемат живота му…

Пролог

„Истината често е страховито оръжие за нападение. Заради истината можеш да излъжеш и дори да убиеш.“

Алфред Адлър (1870–1937), „Проблеми на неврозата“

Повтарям си, че това не е разследване. Разследването е за другите, не за мен и не за моето семейство. Ще се разровя в живота на непознати хора и ще излагам на показ техните тайни и лъжи — понякога за пари, а друг път, защото това е единственият начин призраците да намерят покой. Не искам изобщо да тревожа паметта на родителите си. Тях вече ги няма. Нека почиват в мир.

Обаче някои въпроси останаха без отговор, а животът им бе изграден от прекалено много противоречия — история, разказвана от самите тях и продължена от другите. Не мога повече да оставям нещата непроверени.

Баща ми Уилям Паркър, наричан от приятелите си Уил, почина, когато бях почти на шестнайсет години. Беше ченге в Девети участък, в Лоуър Ист Сайд в Ню Йорк, жена му го обичаше, той й бе верен, имаше син, когото обожаваше и който му отвръщаше със същото. Предпочел бе да остане униформен полицай, вместо да се бори за повишение, защото патрулирането по улиците му носеше достатъчно удовлетворение. Нямаше тайни, поне не толкова ужасни, че ако бъдат разкрити, той или близките му да пострадат непоправимо. Водеше съвсем обикновен живот в малко градче — е, доколкото бе възможно, след като всекидневието му бе предопределено от графика на дежурствата му, от убийства, кражби и наркотици, а също и от тормоза на силните и безмилостните над слабите и беззащитните. Недостатъците му бяха незначителни, прегрешенията му — простими.

Всяко едно от тези твърдения е лъжа с изключение на факта, че Уил Паркър наистина обичаше сина си, макар синът му понякога да пропускаше да му отвръща със същото. В крайна сметка, когато той умря, аз бях още тийнейджър, а кое момче на тази възраст няма стълкновения с баща си, опитвайки да се наложи над стария, който вече не разбира непрекъснато променящия се свят? Дали го обичах? Разбира се, но към края отказвах да го призная пред него или пред себе си.

Ето това е истината.

Баща ми не умря, а сам отне живота си.

Не се издигаше в службата не по свой избор, а защото бе наказан.

Съпругата му не го обичаше. Или пък не го обичаше толкова силно както преди, защото той й бе изневерил и тя не успя да му прости.

Баща ми не водеше обикновен живот — умираха хора, за да пазят тайните му.

Имаше сериозни недостатъци, а и прегрешенията му бяха сериозни.

Една нощ баща ми убил двама невъоръжени тийнейджъри на запустяло място недалеч от къщата ни в Пърл Ривър. Били почти на моята възраст. Застрелял най-напред момчето, после момичето. Направил го с личния си револвер, „Колт“ трийсет и осми калибър с дълга пет сантиметра цев, защото в онзи момент не бил с униформа. Момчето било простреляно в лицето, момичето — в гърдите. След като се уверил, че са мъртви, баща ми като в транс подкарал обратно към града, взел си душ и се преоблякъл в съблекалнята на Девети участък. По-малко от двайсет и четири часа по-късно се застреля.

През целия си живот като зрял човек се питам защо е постъпил по този начин, но ми се струва, че не е възможно да бъде намерен отговор на този въпрос. Или поне така предпочитах да си повтарям.

Досега.

Време е да нарека нещата с истинските им имена.

Това е разследване на обстоятелствата около смъртта на баща ми.

I

„Мразя и обичам. Сигурно ще попитате защо. Не знам, обаче усещам как се случва и това ме измъчва.“

Катул, „Кармина“, 85

Първа глава

Момчето на Фарадей го нямаше вече три дни.

Първия ден не предприеха нищо — в крайна сметка той беше на двайсет и една, а млад мъж на тази възраст вече не е длъжен да се съобразява с вечерен час и с родителски ограничения. Все пак такова поведение бе нетипично за него. Боби Фарадей бе благонадежден младеж. Учеше в колеж, макар че бе прекъснал за една година, за да обмисли каква инженерна специалност да завърши, дали да не замине в чужбина за няколко месеца, или да поработи при чичо си в Сан Диего. Вместо това обаче си остана у дома, пестеше пари, като живееше при родителите си, и внасяше в банката колкото може повече от заработеното. А то бе по-малко от предишната година, тъй като Боби вече можеше да пие на воля и се наслаждаваше на тази нова свобода с повече въодушевление, отколкото би било разумно. Покрай Нова година си докара няколко адски махмурлука и старият го посъветва да успокои топката, преди черният му дроб да се скапе, обаче Боби беше млад, безсмъртен и влюбен. Е, поне до неотдавна. Може би ще е по-вярно да кажем, че Боби Фарадей все още бе влюбен, но обектът на любовта му бе продължил напред и бе зарязал Боби в блатото на чувствата. Именно заради момичето той предпочете да остане в града, вместо да види свят, а родителите му приеха решението му със смесени чувства: майката с признателност, а бащата — с разочарование. Отначало поспориха по въпроса, но досущ като две изпълнени с неохота да се сражават армии в навечерието на нежелана битка баща и син обявиха примирие. Въпреки това всяка страна продължаваше зорко да наблюдава другата. Междувременно Боби се наливаше, а баща му вътрешно кипеше от гняв, но си мълчеше с надеждата, че краят на връзката може да разшири хоризонта на младежа, докато не дойде време отново да замине за колежа наесен.

Макар че понякога прекаляваше с пиенето, Боби никога не закъсняваше за работата си на бензиностанцията и в автосервиза и обикновено си тръгваше малко по-късно, защото все имаше какво още да свърши, някоя задача, която не му се искаше да зарязва недовършена, нищо че на другата сутрин би могъл да я приключи с лекота и на бърза ръка. Това бе една от причините баща му да не се тревожи много за бъдещето на сина въпреки недоразуменията помежду им — Боби беше прекалено съвестен, за да остане извън утъпкания път за дълго. Обичаше реда, винаги го бе обичал. Не беше мърляв тийнейджър — нито по вида, нито по поведението си. Просто не му бе в характера.

Обаче предната вечер не се прибра и не обади на родителите си къде отива, което само по себе си беше необичайно. На следващата сутрин пък не се появи на работа, което беше толкова странно, че Рон Невил, собственикът на бензиностанцията, звънна в дома на семейство Фарадей, за да провери как е момчето и дали не е болно. Майката се учуди, че синът й още не е отишъл на работа. Допуснала бе, че се е прибрал късно снощи и е излязъл рано сутринта. Провери в стаята му, която бе до кабинета на приземния етаж. Не бе спал в леглото си и по нищо не личеше да е прекарал нощта и на кушетката.

Към три следобед все още нямаше никакви новини от Боби, затова майка му се обади на съпруга си в службата. Двамата заедно потърсиха Боби при всичките му приятели и познати и при бившето му гадже Емили Киндлър. Последното обаждане беше деликатно, тъй като двамата с Боби бяха скъсали броени седмици преди това. Баща му подозираше, че точно краят на връзката е причината синът му да пие повече, отколкото би трябвало, но все пак не бе първият мъж, опитал да удави любовната мъка в алкохол. Проблемът бе, че нещастната любов не потъва в алкохола — колкото повече я натискаш към дъното, толкова по-напористо се надига към повърхността.