— Гари Мейсър ми даде двайсет и четири часа предизвестие и после напусна — каза Дейв, докато смесваше един коктейл и едновременно държеше под око три халби, които се пълнеха с бира. — Жалко. Харесваше ми. Реших, че ще се позадържи. Имаш ли представа какво се е случило с него?

— Никаква.

— Е, ти го нае.

— Сгрешил съм.

— Какво пък толкова! Не е фатално. — Посочи превръзката на шията ми. — Макар че това явно като нищо е можело да бъде. Май не бива да питам.

— Можеш да попиташ, обаче ще те излъжа.

Един от чучурите започна да пръска пяна.

— Мамка му! — изруга Дейв и ме погледна. — Ще направиш ли услуга на стар приятел?

— Веднага — отговорих.

Отидох отзад и смених кега. Докато бях там, още два свършиха, така че смених и тях. Когато се върнах, Дейв се оправяше с поръчките за ресторанта, поне десет човека чакаха за питиета, а барманът беше само един.

И така за една вечер поех предишната си роля. Нямах нищо против. Знаех, че отново ще се заема с онова, в което бях най-добър, затова с удоволствие поработих за последен път за Дейв. Бързо влязох във форма. Идваха клиенти и аз си ги спомнях по поръчките, макар да не помнех имената им — мъжът с „Танкъри“, момичето с маргаритите, петимата трийсетинагодишни мъже, които идваха в петък и винаги си поръчваха една и съща бира, никога не експериментираха с по-екзотичните марки, така че наричахме пристигането им „атаката на отряд светло пиво «Курс»“. Цъфнаха братята Фулки, следвани от Джаки Гарнър, и Дейв се престори, че се радва да ги види. Беше им длъжник, задето не бяха допускали репортерите в бара след смъртта на Мики Уолас, макар да подозираше, че присъствието им е подплашило и част от редовните му клиенти. И сега седяха в ъгъла, ядяха бургери и обръщаха чашите с уиски жадно като хора, които на следващия ден трябва да се върнат зад решетките — познато място за братята Фулки.

Така мина вечерта.

Еди Грейс се събуди от щракането на кибритена клечка в тъмното на спалнята му. Лекарствата донякъде бяха притъпили болката, но бяха замъглили и сетивата му, затова не можа веднага да се ориентира какво става и защо е буден. Помисли си, че сигурно е сънувал такъв шум. В крайна сметка, в къщата никой не пушеше.

Но тогава просветна цигара и някаква фигура се размърда в креслото отляво. За миг мярна лицето на човека. Изглеждаше слаб и болнав, косата му беше пригладена назад, ноктите му бяха дълги и изглеждаха пожълтели от никотина. Дрехите му бяха тъмни. Дори в собственото си вонливо смъртно легло Еди усети смрадта на мрака в него.

— Какво правиш тук? Кой си ти? — попита Еди.

Мъжът се приведе напред. В ръката си държеше стара полицейска свирка на сребърна верижка. Беше на бащата на Еди и старецът му я бе дал, когато се пенсионира.

— Харесва ми — каза непознатият и поклати свирката на верижката. — Смятам да я прибавя към колекцията си.

Дясната ръка на Еди потърси копчето за алармата, с което викаше Аманда. Щеше да звънне в спалнята й и тя или Мики щяха да дойдат. Пръстът му натисна бутона, обаче не чу нищо.

— Дадох си труда да прекъсна кабела — обясни мъжът. Вече няма да ти трябва.

— Попитах те какво търсиш тук — изграка Еди. Вече беше уплашен. Това бе единствената уместна реакция в присъствието на този човек. Нищо у него не беше каквото трябва. Нищичко.

— Дойдох да те накажа за греховете ти.

— За греховете ми ли?

— Задето предаде приятеля си. Задето изложи сина му на опасност. За смъртта на Каролайн Рос. За момичетата, на които причиняваше болка. Дойдох, за да те накарам да си платиш за всички тях. Съдът разгледа делата ти и те намира за виновен.

Еди се засмя глухо.

— Майната ти. Погледни ме, аз умирам. Всеки ден ме боли. Нима можеш да ми причиниш нещо, което вече не ме е сполетяло?

Внезапно на мястото на свирката се появи сребрист, остър метал, когато мъжът стана и се надвеси над Еди. На Еди му се стори, че вижда и други фигури, струпани зад гърба му, хора с кухи очи и тъмни уста, които хем бяха тук, хем ги нямаше.

— О, сигурен съм, че ще измисля нещо прошепна Колекционера.

В полунощ барът почти се изпразни. Прогнозата за времето обещаваше още сняг след полунощ и повечето хора бяха предпочели да си тръгнат рано, вместо да рискуват да шофират в снежната буря. Джаки и братята Фулки останаха и масата пред тях бе отрупана с бутилки, но другите клиенти вече ставаха и се обличаха. Двама мъже в другия край на заведението поискаха сметката, пожелаха ми лека нощ и си тръгнаха. На плота остана само един човек. Жената беше дошла с група ченгета от Портланд по-рано вечерта, но остана, след като те си тръгнаха, извади книга от чантата си и сега тихо си четеше. Никой не я безпокоеше. Беше дребна, тъмна и красива, но излъчваше нещо, което караше дори едрите бейзболисти да стоят на разстояние. Въпреки това ми изглеждаше позната отнякъде. Отне ми известно време, но после си спомних. Тя вдигна поглед и видя, че я зяпам.

— Добре, тръгвам си — каза.

— Не се налага — отговорих. — В петък вечер персоналът обикновено остава да пийне и може би дори да хапне по нещо. На никого не пречиш. — Посочих чашата с червено вино до дясната й ръка. Беше останала само една глътка. — Да ти налея ли още? Заведението черпи.

— Не е ли незаконно след работно време?

— Ще ме издадете ли, полицай Мейси?

Тя сбърчи нос.

— Значи знаеш коя съм?

— Четох за теб във вестника, а и съм те виждал няколко пъти. Участваше в онази работа в Убежището.

— Ти също.

— Само периферно. — Протегнах ръка. — Приятелите ме наричат Чарли.

— А моите ме наричат Шарън.

Ръкувахме се.

— Поряза се, докато се бръснеше ли? — кимна тя към превръзката ми.

— Малко съм вързан в ръцете — отговорих.

— Кофти за барман.

— Затова напускам. Тази вечер само помагам на стар приятел.

— И какво ще правиш?

— Каквото правех преди. Отнеха ми разрешителното за известно време, но скоро ще ми го върнат.

— Да му мислят злосторниците — каза тя. Усмихваше се, но очите й останаха сериозни.

— Нещо такова.

Смених чашата й с чиста и й налях от най-хубавото калифорнийско вино в заведението.

— Ти няма ли да ми правиш компания? — попита тя и думите й ми прозвучаха като обещание за нещо в бъдещето, за нещо повече от питие в слабо осветен бар.

— Разбира се, с удоволствие — отговорих.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5781

__Издание:__

Джон Конъли. Отмъщение от отвъдното

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ИК „Прозорец“, София, 2009

ISBN: 978–954–733–634–6