— Да. Обърнах се към него с молба за интервю.

— И какво стана?

— Негодникът ме удари в корема.

— Типично в негов стил. Той е кучи син, убиец. И това не е най-лошото.

Отпи от уискито си. Половината вече го нямаше.

— Още едно? — попита Мики.

— Разбира се.

Мики се обърна към бара. Дори не се наложи да поръчва. Хектор само кимна и посегна към бутилката.

— Е, какво искаш да узнаеш за него? — попита Тиръл.

— Искам да знам какво знаете вие.

И Тиръл се разприказва. Първо говори за бащата на Паркър, който убил двама младежи в една кола и после се застрелял. Не можеше да каже нищо специално за убийствата, само допусна, че бащата не е бил съвсем наред и че това се е предало на сина му — може би някакъв скапан ген, предразположение към насилие.

Пристигнаха хамбургерите заедно с второто питие на Тиръл. Тиръл яде, Мики не. Беше твърде зает да си води бележки или поне такова извинение изтъкна.

— Смятаме, че първият човек, когото е убил, се казва Джони Бой — каза Тиръл. — Беше сводник, пребит до смърт в тоалетната на една автогара. Светът не изгуби със смъртта му, но не е там работата.

— Защо подозирате Паркър?

— Защото е бил там. Камерите са го заснели да влиза в автогарата и да излиза в интервала, когато е извършено убийството.

— Имало ли е камери на вратата на тоалетната?

— Имало е камери навсякъде, но нито една не го е снимала. Само на влизане и на излизане от автогарата.

— Как така? — озадачи се Мики.

За пръв път видът на Тиръл издаде нерешителност.

— Не знам. Тогава за икономия само камерите на входа са били фиксирани, останалите се въртели. Допускам, че е засякъл времето за въртене и после се е движел съобразно него.

— Обаче това е доста трудно.

— Трудно е, но не е невъзможно. Въпреки това е странно.

— Разпитан ли беше?

— Имахме свидетел, който заяви, че го е видял на местопрестъплението — чистач в тоалетната. Беше кореец. Знаеше само две-три думи на английски, обаче разпозна Паркър от заснетия материал от камерите на входа. Е, всъщност Паркър беше един от петимата евентуални заподозрени от поредица, която му показахме. Проблемът беше, че в неговите очи всички изглеждахме еднакви. Четирима от тези пет човека бяха толкова различни един от друг, колкото сме двамата с теб. Така или иначе, прибрахме Паркър на топло и той се съгласи да бъде разпитан. Дори не повика адвокат. Призна, че е бил на автогарата, но нищо повече. Било във връзка с някакъв беглец, когото бил нает да издири. Проверихме, оказа се вярно. По онова време работеше по случая на някакъв тийнейджър.

— И толкова?

— Не разполагахме с достатъчно улики, за да го обвиним, пък и не ни се искаше. Беше бивше ченге, изгубило съпругата и детето си само няколко месеца преди това. Колегите му полицаи може и да не го обичаха много, обаче ченгетата подкрепят своите в трудни моменти. Случаят щеше да е по-непопулярен, отколкото да обвиниш Златокоска в грабеж. Както ти казах, Джони Бой не беше бой скаут. Мнозина смятаха, че някой е направил услуга на човечеството, като го е извадил от строя за постоянно.

— А защо не харесваха Паркър?

— Не знам. Просто не ставаше за ченге. Никога не се вписваше. У него винаги е имало нещо странно.

— А защо е станал полицай?

— Сигурно от криворазбрана вярност към паметта на баща си. Може би е искал да компенсира за смъртта на онези младежи, проявявайки се като по-добро ченге от баща си. Ако ме питаш, това е единственото нещо, достойно за възхищение, което някога е правил.

Мики пропусна забележката покрай ушите си. Беше учуден от това колко дълбока е ненавистта на Тиръл към Паркър. Не можеше да си представи какво е сторил Паркър, за да го заслужи, освен че е опожарил къщата му до основи, а после е чукал жена му в пепелта.

— Казахте, че убийството на Джони Бой е първото, в което сте заподозрели участие на Паркър. Имало ли е и други?

— Предполагам.

— Как така предполагате?

Тиръл даде знак да му донесат трето уиски. Малко позабавяше темпото с чашките, но пък ставаше раздразнителен.

— Виж, повечето са записани: тук, в Луизиана, в Мейн, във Вирджиния, в Южна Каролина. Той е като чума, като тумор. Ако това са убийствата, за които знаем, не смяташ ли, че ще има и други, за които не знаем? Да не мислиш, че е звънил на ченгетата всеки път, когато той или някое от приятелчетата му са спирали нечий часовник?

— Приятелчетата му ли? Имате предвид Ейнджъл и Луис ли?

— Призраци — тихо отвърна Тиръл, — призраци със зъби.

— Какво можете да ми кажете за тях?

— Предимно слухове. Ейнджъл е лежал в затвора за кражба. Допускам, че Паркър го е използвал като източник на сведения и в замяна му е предложил закрила.

— Значи е започнало като професионални взаимоотношения?

— Може да се каже. Другият, Луис, той е по-смътен. Никакви арести, никаква история — той е привидение. Имаше нещо миналата година. Стрелба по един автосервиз, към който се говореше, че той тайно проявявал интерес. Някакъв тип, един от стрелците, впоследствие се озовал в болницата, а седмица по-късно починал от раните си. След това…

Хектор цъфна до лакътя му и смени празната чаша с пълна. Тиръл спря, за да отпие глътка.

— И точно тук историята става странна. Един от приятелите на Луис или от деловите му партньори, какъвто там му е бил, също умрял. Казаха, че е инфаркт, обаче аз дочух друго. Един от служителите в моргата ми каза, че трябвало да запълнят дупка от куршум в гърлото му.

— Чие дело е това? На Луис ли?

— Не, той не посяга на хората, които са му близки. Не е такъв убиец. Говореше се, че било нападение за отмъщение, което се объркало.

— Това са правили в Масина — отбеляза Мики по-скоро на себе си, отколкото на Тиръл, който и бездруго не обърна внимание.

— Те са като него, грижат се за тях — обясни Тиръл.

— Грижат се за тях ли?

— Човек не прави неща, каквито е правил Паркър, не убива безнаказано, ако някой не му пази гърба.

— Случаите, които са ми известни, са били оправдани убийства. Така чух.

— Оправдани ли! Не ти ли се струва странно, че нито един от тези случаи не стигна до съд, че всяко разследване на действията му го оневиняваше или просто замираше?

— Говорите за заговор.

— Говоря за _закрила._ Говоря за хора, които имат интерес да държат Паркър на улицата.

— Защо?

— Не знам. Вероятно понеже одобряват нещата, които прави.

— Но той е изгубил разрешителното си за частен детектив. Не може да носи оръжие.

— Не може _законно._ Главата си залагам, че си има скрит патлак.

— Искам да кажа, че ако е имало тайна уговорка да бъде закрилян, тогава нещо се е променило.

— Недостатъчно, за да бъде тикнат зад решетките, където му е мястото. — Тиръл почука с показалеца си по масата, за да подчертае казаното.

Мики се облегна назад. Беше изписал страници с бележки. Ръката го болеше. Наблюдаваше Тиръл. По-възрастният мъж бе вперил поглед в третата си чаша. Питиетата бяха големи, Мики не беше виждал в друг бар да сервират толкова големи. Ако самият той беше изпил толкова алкохол, вече щеше да е заспал. Тиръл обаче все седеше изправен, но беше доста къркан. Мики нямаше да научи от него повече нищо полезно.

— Защо го мразиш толкова? — попита той.

— Хм? — вдигна поглед Тиръл. Дори през мъглата на опиянението прямотата на въпроса го изненада.

— Паркър. Защо го мразиш?

— Защото е убиец.

— Само затова?

Тиръл примигна бавно.

— Не. Защото е сбъркан. Адски е сбъркан. Все едно… Все едно не хвърля сянка или няма отражение, когато се огледа в огледалото. Изглежда нормален, обаче ако се вгледаш по-отблизо, не е. Той е отклонение, аномалия.

Божичко, помисли си Мики.

— Ходиш ли на църква? — попита Тиръл.

— Не.

— А трябва. Човек трябва да ходи на църква. Помага му да погледне нещата в перспектива.

— Ще го запомня.

Тиръл вдигна поглед и изражението му се преобрази. Мики беше прекрачил границата, при това лошо.