— Така е.

— Колко време му трябва, за да излети?

— Пет минути.

— А президентът докога остава на подобни събития като вечерята?

— Обикновено си тръгва най-късно в полунощ, но тази е доста важна. Накъде биеш, Мич?

— До пет-десет минути президентът ще излезе от срещата и ще ти каже, че нощес тръгва за Кемп Дейвид, защото иска да си легне рано и на сутринта да играе голф с британския премиер и руския президент.

— Руският президент не играе голф.

— Значи само ще се вози и ще гледа. Не ме интересува. Единственото, което искам, е след петнайсет минути и тримата заедно със съпругите си да са се качили на хеликоптера. Искам безопасно да ги изведеш от града, без журналистите да разберат истинската причина за заминаването им. Сега разбираш ли?

Началникът на президентската охрана бавно кимна.

— Мисля, че разбирам.

— И, Джак, помни, че не съм ти казвал нищо подобно. Идеята е била на президента. Решил е, че е добре да прекара времето заедно с държавните глави в по-спокойна атмосфера. Разпръсни мълвата сред агентите си. Така, ако им налети пресата, ще има как да се оправдават.

Рап усети, че в главата на Уорч се върти нещо друго.

— Успокой се. Ти живееш близо до Роквил, нали?

— Да.

— Семейството ти е в безопасност. Само гледай да не ги пускаш утре в града.

Телефонът на Рап звънна.

— Как върви? — попита той и около двайсет секунди слуша човека от другата страна на линията. — Благодаря — каза и затвори. Обърна се към Макмахън: — Току-що са привършили проверката с детектора на лъжата. Всичко се потвърждава.

— Има ли някаква вероятност да ги е надхитрил? — попита Макмахън.

— Няма начин. Дори аз не бих могъл.

Уорч вдигна ръка към миниатюрната слушалка в ухото си. Някой от хората му говореше по радиостанцията.

— Да вървим — погледна ги той. — Президентът е в Ситуационната зала.

> 81

# Вашингтон, окръг Колумбия

Както се бяха уговорили, Макмахън и Рап търпеливо понасяха нападките срещу себе си и упорито мълчаха. Намираха се в залата заедно с шефовете си, съветника по националната сигурност Хейк, главния прокурор Стоукс, президента, началничката на кабинета Джоунс и Пеги Стийли. Всички седяха с изключение на Рап и Макмахън. Както и на двете дами, които най-много говореха или по-точно крещяха.

Съветникът по националната сигурност Хейк не каза нито дума, двамата им шефове също запазиха мълчание, но физиономиите им бяха достатъчно красноречиви. Главният прокурор Стоукс седеше до президента и въпреки че също не говореше, гледаше доста разочаровано към двамата виновници. Президентът на свой ред определено беше много ядосан. Стиснал бе зъби и фактът, че не правеше нищо, за да усмири двете крещящи жени, говореше достатъчно.

Всъщност Рап се забавляваше. Тъй като знаеше какво ще последва, вътрешно беше напълно спокоен. Ситуацията му се струваше още по-комична, защото Джоунс и Стийли не бяха съвсем трезвени. Ситуационната зала не бе чак толкова голяма и от двете лъхаше на алкохол. В допълнение езикът им от време на време се преплиташе, а в очите блуждаеше онова опиянение, присъщо на хората, когато са много уморени или злоупотребили с коктейлите.

— Свършихте ли? — хладнокръвно се осведоми Рап.

Начинът, по който зададе въпроса, доведе двете жени до истерия. Джоунс го посочи с пръст и извика:

— Край, това беше! — После се обърна към президента: — Цели две години ви предупреждавах, че той не се поддава на контрол! Казвах ви, че ще извърши нещо, което ще застраши администрацията ви. И ето, че го направи! — Пак се обърна към Рап: — Съзнаваш ли изобщо в какво положение поставяш президента?

Стийли явно се почувства пренебрегната, защото сметна за необходимо също да се включи. Изгледа с омраза Макмахън и поклати глава.

— Очаквах повече от човек, посветил трийсет години на Бюрото. Човек, който се е клел да спазва и защитава закона.

— Решението ми е категорично! — продължи да крещи Джоунс. Тя погледна към Кенеди и Роуч. — И двамата са уволнени! Още сега! Веднага! Край! Искам ги и двамата уволнени на секундата!

Кенеди наблюдаваше предпазливо сцената. Още никой не й беше дал възможност да каже на президента за последното развитие на събитията в Ричмънд и Атланта. Рап я беше помолил да почака, докато той дойде в Белия дом. Макмахън беше отправил подобна молба към директора Роуч.

Кенеди знаеше, че Рап е способен на жестокости, но това беше част от занаята им. Знаеше също така, че той не е склонен да се придържа към правилата, но бе убедена, че не е и безмозъчен глупак. Изглежда криеше нещо, защото ако наистина беше оплескал толкова зле нещата, колкото твърдяха двете жени, той не би стоял така спокойно, нито би търпял обидите толкова стоически. В интерес на истината, той изобщо нямаше да дойде. Имаше в излишък и достойнство, и гордост, които никак не се връзваха с настоящото му поведение — смълчан и търпелив към критиките на хора, към които най-малкото не храни уважение. Още по-издайническо беше поведението на Макмахън. Айрини го познаваше достатъчно добре. Той пък изобщо не би се съгласил да участва в подобен фарс, ако нямаше сериозна причина за това.

— Чакам! — каза Джоунс на Кенеди и Роуч.

— Добре — отвърна Рап и погледна часовника си. — Времето на аматьорите свърши. Вие двете или си седнете на местата и си затворете устите, или напуснете, ако искате. Ваша работа.

Президентът удари силно с длан по масата.

— Мамка му, Мич, достатъчно търпях безцеремонното ти поведение. Не ме интересува какво си постигнал в миналото, вече се уморих да те защитавам. Ти се превърна в пречка за администрацията. Не можем повече да търпим безотговорните ти действия.

— Знаеш ли на какво ще ни направят медиите заради теб? — попита Джоунс.

— А ти знаеш ли, че „Ал Кайда“ е вмъкнала втора ядрена бомба в страната? — контрира я Рап и се наведе напред. — Точно така, господин президент. И преди да се отървете от мен, позволете ми да ви спася задника за последен път. Докато слушахте тези две идиотки — Рап посочи към Джоунс и Стийли, — които ви наговориха какви ли не глупости за Закона за защита нацията, за идващите избори, колко е добре главния прокурор Стоукс да бъде ваш вицепрезидент, ние си блъскахме главите, за да разберем какви са плановете на терористите. И това, което открихме, изобщо няма да ви хареса.

— Тази вечер ни се обадиха от Центъра за контрол и превенция на болестите в Атланта. В местна болница от остър радиационен синдром е умрял шофьор на камион. Тази болест се среща много рядко. Центърът, Министерството на енергетиката и ФБР откриха камиона и ремаркето и установиха, че са облъчени с Pu-239. Pu-239 е изотопът, който се използва за производството на ядрени оръжия. Открихме също така, че шофьорът е взел товара от Мексико, прекарал го е през границата в сряда и се е насочил към Атланта.

Рап се обърна към Стийли:

— Атланта, както помните всички, беше и крайната дестинация на Имтаз Зубаир, изчезналия пакистански ядрен учен. Оказва се, че там живее и Ахмед ал Адел, когото арестувахме в Чарлстън тази седмица. Същият човек, когото решихте да съдите справедливо, а не да депортирате и да предадете на ЦРУ.

Стийли фиксира с погледа си Рап и тръгна да му изнася лекция:

— Вие явно не съзнавате какво говорите. Не можем просто така да депортираме американски граждани, нито да ги даваме на ЦРУ да ги изтезава.

Рап я прекъсна с гръмогласния си глас:

— Дебатите за тази вечер приключиха! Вие сте идиотка! Нямате представа за какво говорите. Нямате и понятие как се води тази война. Сега седнете и не ме прекъсвайте повече. Или ще ви хвана за яката и ще ви изхвърля от залата. — Мич посочи с пръст към началничката на президентския кабинет. — И за теб се отнася същото, Валъри.

Стийли бавно седна. Рап продължи:

— Та, както казах, предвид сериозността на положението, се заех лично да разпитам Ахмед ал Адел, който отказваше да говори с друг освен с адвоката си. И който се обявяваше за патриотично настроен американец. Преди да сте ми излезли отново с приказката за конституционните права, искам да ви напомня, че това е същият този ал Адел, който се опита да качи на камиона си двайсеткилотонна ядрена бомба, за да я пренесе на американска земя. Дотук има само един проблем обаче. Бомбата, която той искаше да вземе, беше предназначена за Ню Йорк. Втората бомба е предназначена за Вашингтон. Тази, която е била прекарана през границата с Мексико в сряда сутринта.