Мохамед предложи на ал Ямани да изоставят камиона. Отговорът беше, че е изключено. Тъй като не можеха да се отърват от камиона и беше сигурно, че ще ги заловят, ако тръгнат на север или се движат по главните пътища, на Мохамед му хрумна нещо друго. Каза на ал Ямани да предаде на другите да го следват. Поведе ги на висока скорост през поредица от почти безлюдни селски пътища. Тези пътища ги отдалечаваха от Ричмънд и Вашингтон. Мохамед беше запален рибар и знаеше едно изолирано място, където можеха да се прегрупират и да решат как ще действат занапред.

Мохамед и ал Ямани слушаха внимателно всяка една дума, която се чуваше от скенера. Когато стигнаха река Йорк, в полицията постъпи допълнителна информация за тях. Описание на ремаркето, както и на камиона. За капак на всичко полицията издирваше и зелено-бяло такси форд.

С всеки изминат километър рискуваха все повече и повече да ги хванат. Накрая, след като минаха през градчето Плъм Пойнт, ал Ямани реши, че е време да спрат да бягат и да се окопитят. Когато видя между дърветата реката, му хрумна идея.

— Каква е тази вода вляво от нас? — попита той.

— Това е река Йорк — отвърна Мохамед.

— Накъде води?

— Влива се в залива Чесапийк, а оттам — в Атлантическия океан.

— А пътищата, по които минахме… те не водят ли към реката?

— Да.

— Тогава тръгни по този.

Мохамед се поколеба и погледна през рамо.

Ал Ямани повтори заповедта си с повишен тон. Този път приятелят му се подчини. Отбиха от асфалтирания път и се озоваха върху камениста пътека, която водеше в гората. Няколко десетки метра по-навътре пътеката се разделяше на две. Вляво имаше табели на две семейства, а вдясно — на едно. Семейство Хансън. Ал Ямани каза на Мохамед да завие надясно. Продължиха по чакъла още няколко десетки метра. Първо забелязаха реката, която блестеше на слънцето, а после и къщата.

Беше двуетажна постройка със сиви стени и бели прозорци. До нея имаше залепен закрит гараж за три коли с някаква надстройка отгоре. Отвъд къщата и гаража се простираше поляна с тучна зелена трева, която под лек наклон стигаше до реката и малък пристан. Ал Ямани се усмихна, когато видя лодката.

— Какво да правя сега? — попита го Мохамед.

Саудитецът не можеше да разбере дали има някой в къщата. По-добре щеше да е, ако нямаше никой, но така или иначе те щяха да се сдобият със своето.

— Спри пред къщата.

Мохамед закара таксито по дъгообразната пътека и паркира пред външната врата. Ал Ямани го помоли да слезе заедно с него. Хасан и Халед се присъединиха към тях. Водача на групата нареди на Зубаир да чака в камиона.

— Иди отзад — каза той на Халед. — Виж дали няма някой при реката. — После се обърна към Хасан: — Иди с него и провери задната врата. Ако е отворена, изчакай няколко секунди и влез.

Двамата кимнаха и тръгнаха натам. Ал Ямани натисна дръжката на вратата. Беше отключена, но той не я отвори. Вместо това натисна звънеца и изчака някой да се покаже. Десетина секунди по-късно на прага се появи жена на около шейсет и пет, облечена в шорти и тениска. Ал Ямани нарочно остана по-далеч от нея, за да не я подплаши. Мохамед стоеше до таксито.

Жената отвори вратата, но не и външната решетка.

— Да?

— Здравейте, вие сигурно сте госпожа Хансън. Търся доктор Хансън.

Жената го погледна объркана.

— Аз съм госпожа Хансън, но мъжът ми не е доктор.

— Сигурно съм объркал къщата. Познавате ли други Хансън, които живеят до реката?

Госпожа Хансън се замисли за няколко секунди и отговори:

— Не… лично аз не познавам такива, но реката е доста голяма, така че…

Ал Ямани се престори на разочарован и отстъпи назад, сякаш щеше да си ходи.

— А съпругът ви познава ли доктор със същото име, който живее край реката?

— Може би, но в момента го няма вкъщи.

Ал Ямани сложи ръце на бедрата си.

— Много лошо. — Видя как Хасан се прокрадва тихо зад жената и добави: — Извинявайте, че ви обезпокоих.

Секунда по-късно Хасан застана в готовност да удари. Ал Ямани го погледна и му кимна.

> 68

# Вашингтон, окръг Колумбия

На железопътната линия беше станала катастрофа. Потокът коли пъплеше бавно и в двете посоки, хората искаха да позяпат влака. Беше почти четири часа, когато Рап се върна в Обединения център за борба с тероризма. Още не беше сигурен дали е постъпил правилно, като не се е качил на самолета. Страшно много искаше да спипа ал Ямани, но с тази задача щяха да се справят полицията и федералните. Нещо в гласа на Макмахън обаче му се стори странно, умоляващо.

Рап го откри застанал в остъкления офис, разположен над контролната зала на Центъра, в задната й част. Наблюдаваше ситуацията в Ричмънд и се опитваше да отсее фактите от ненужната информация. Мълчаливо направи знак на Рап да го последва, двамата влязоха в малка конферентна зала в задната част на офиса и затвориха вратата. Рап се пльосна в сивия фотьойл и постави ръце върху ламинираната дървена маса.

— По вида ти съдя, че още не са открили проклетия камион.

— Не, не са.

Рап погледна часовника си.

— Вече минаха… почти три часа от инцидента. Това не е добре.

— Не ми казваш нищо ново.

— Заместник-шерифът излезе ли от операционната?

— Спасиха живота му, но още не е излязъл от упойка.

Рап нервно забарабани с пръсти по лъскавата повърхност.

— Сигурни ли са, че нашите хора са още в района на Ричмънд?

— Убедени са.

— Не ми се вярва много.

— Знам. И на мен също, но чакай да ти покажа нещо. — Макмахън излезе за малко от стаята и се върна с карта на щата Вирджиния. Разпъна я на масата и продължи: — Това тук е Ричмънд, а това — окръг Колумбия. Инцидентът е станал ето тук, на североизток от града. Щатските патрули казват, че когато са обявили тревога, са блокирали всички основни пътища. Проверили са пътните камери на магистрали 95 и 295, но не са открили нищо. Което означава, че нашите хора не са минали по междущатския път — без съмнение най-бързият начин да стигнат до Вашингтон.

Агентът от ФБР посочи с пръст четирите географски посоки около Ричмънд и добави:

— Всичко е било блокирано. През този уикенд настъпва един от най-натоварените трафици в годината. Хората отиват на плаж, на планина, във Вашингтон за церемонията по откриването на мемориала. Пътищата са затрупани.

— Знам, нали и аз минах по тях.

— Е, има и нещо друго, което научихме в последствие. Този пикап е теглил ремарке. Шефът на Щатския патрул ми каза, че няма начин неговите момчета да го пропуснат.

— Ремарке?

— Знам… Знам какво си мислиш. Какво има в ремаркето. Пол и аз вече говорихме по тази тема.

— Руснаците обадиха ли му се?

— На полигона са, сега започват разследването.

Рап стана и тежко въздъхна. Загледа се в картата.

— Ами ако задниците имат друга бомба?

— Засега не разполагаме с такава информация. И сам знаеш. Нали в Пакистан не открихте нищо, което да подсказва подобна теория.

Да, така беше, но Рап предположи, че тези едва ли се разкарват наоколо със закрито ремарке ей така, без нищо.

— Откъде Щатските патрули са толкова сигурни, че онези вече не са във Вашингтон?

— Техен самолет патрулира по шосе 95 и магистрала 1, откакто се е получил сигналът. Петнайсет минути след него над Ричмънд се е вдигнал и хеликоптер. Само в отсечката между Вашингтон и Ричмънд патрулират над сто ченгета, шерифи и щатски полицаи. Смятат, че онези са се шмугнали някъде и се крият. Аз лично съм склонен да се съглася с тях.

— Или са сменили колите.

— Или заместник-шерифът, когото са блъснали, не е бил на себе си, когато е давал описанието.

— Тогава защо ми се обади и съсипа почивката ми?

— Защото не вярвам в случайни съвпадения и защото предполагам, че още днес ще се нуждая от помощта ти за нещо, което… да кажем просто, че аз не мога да свърша.

— Ще ми направиш ли услугата да ми обясниш за какво става въпрос?