— Откъде си, Дейвид?

— От Атланта — отвърна Хасан.

— Виждам от книжката… Питам те откъде си родом?

— О, извинявайте. От Гърция. — Хасан мислено благодари на ал Ямани, задето ги бе карал многократно да повтарят фалшивите си биографии.

Шърууд кимна и погледна към другите двама мъже в камиона. Нещо в човека на задната седалка му направи силно впечатление. Беше дребен, като тийнейджър, и се държеше доста нервно.

— Нарушение ли извърших? — Хасан се стремеше да отклони вниманието на полицая от изнервения учен.

„Чужденци“ — каза си Шърууд.

— Така не се спира.

— Съжалявам.

— Трябва да внимаваш, когато теглиш ремарке. Не можеш да пречиш на движението. — Шърууд възнамеряваше да го пусне само с устно предупреждение, но първо щеше да го накара да се поизпоти. — Изчакай в кабината, докато проверя книжката ти. Ще се върна след няколко минути. — Той отново хвърли поглед към пътника на задната седалка. В този имаше нещо странно, но не можеше да определи какво точно.

Шърууд тръгна към патрулната кола. Спря се за малко и запомни номера на камиона, след което опипа тежкия катинар на ремаркето. Катинарът и номерата от Джорджия му се сториха подозрителни. Тогава го осени една мисъл — за тъмната кожа на непознатите и техния акцент. Гърция не се намираше в Близкия Изток, но беше близо. Освен това Шърууд нямаше никаква представа с какъв акцент говорят гърците. Беше уморен, дежурството му започна в пет сутринта. Но все пак си спомни акцията, която федералните провеждаха за издирването на някакви чужденци в района на Атланта. Не можеше да си спомни конкретно чертите на заподозрените, но се сети, че единият от тях е доста млад за терорист.

Шърууд се отдалечи встрани от ремаркето и погледна отново към камиона. Шофьорът напрегнато го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Двайсет и пет годишният заместник-шериф отново допря дясната си ръка до дръжката на пистолета, а с лявата натисна бутона за предаване на радиостанцията.

Наклони глава по-близо до микрофона на рамото си и произнесе:

— Диспечер… тук е…

Полицаят не довърши изречението. Една от движещите се по шосето коли зави към него и го удари в левия крак. Той полетя, падна на земята и силно си удари главата. Очите му трепнаха, после се затвориха.

> 66

# Вашингтон, окръг Колумбия

Мич лесно взе решението да тръгне към летището. Раймър все още нямаше отговор от руснаците, а арестуваните в акцията заподозрени тепърва трябваше да дават информация. Разследването, върху което Рап нямаше никакво влияние, беше навлязло в задънена улица. Освен това хората на Мич предполагаха, че ал Ямани вече си е заминал. Членовете на висшия ешелон на терористичната организация не бяха склонни да се превръщат в смъртници-камикадзета. Те оставяха новобранците да гинат вместо тях. Неколцина от най-добрите аналитици на ЦРУ прогнозираха, че ал Ямани вече е напуснал страната и е на път за пещерата си.

Рап погледна часовника си. Беше 3:08 часа. Налагаше се да побърза за самолета. Тъкмо паркираше в паркинга на летище „Дълес“, когато мобилният му телефон звънна. Провери кой го търси и вдигна. Беше Макмахън от Центъра за борба с тероризма.

— Какво има?

— На летището ли си още?

— Да. Тъкмо паркирам.

— Ами… изникна нещо интересно. Мисля, че ще искаш да чуеш.

Рап свали стъклото и си взе талона за паркиране.

— Слушам те.

— Обадиха се от Щатската полиция на Вирджиния. Най-вероятно са идентифицирали Имтаз Зубаир.

Рап отпусна педала на газта.

— Прибрали ли са го?

— Не, защото тук нещата се объркват. В доклада се казва, че е разпознат от заместник-шериф, който спрял някакъв камион за рутинна проверка. Изглежда полицаят е вървял към патрулната си кола, когато го е ударила минаваща по шосето кола. Изпаднал е в безсъзнание.

— Кога и къде е станало това?

— На север от Ричмънд. Някъде около един часа днес.

Ричмънд се намираше само на час и половина път южно от Вашингтон.

— Говорихте ли със заместник-шерифа?

— Не, засега не е възможно. Току-що са го вкарали в травматологията заради мозъчния отток.

От видеозаписите от охранителните камери на хотел „Риц“ в Атланта Рап знаеше, че Зубаир е бил там в сряда вечерта и си е тръгнал в полунощ. „Защо ли се е насочил към Вашингтон?“

— Разполагаме ли с описание на колата?

— Да, такси. Форд F-150, модел от края на деветдесетте години, зелено-бял. Пътувал е с други двама. В доклада се казва, че шофьорът е имал акцент.

— Имало ли е нещо в товарния отсек на камиона?

— Не сме чули да е имало, но в момента препроверяваме информацията по показанията на други свидетели.

Рап спря колата.

— Вече може да са във Вашингтон.

— От Щатските патрули не са на същото мнение. Изпратили са техен полицай на местопроизшествието само четири минути след като шерифът е бил ударен. Веднага са получили описанието на колата. Двайсет минути по-късно са вдигнали самолет и хеликоптер. Самолетът е патрулирал над шосето, а хеликоптерът е претърсил околния район. Моят агент, който разговаря с тях, ми каза, че не им липсват хора. Гарантират, че камионът не е напускал района на Ричмънд.

— Възможно ли е единият от пътуващите в камиона да е бил ал Ямани?

— Нямам представа. Заместник-шерифът няма да излезе от операционната поне до един час.

— Ще оживее ли?

— Не знам. Пределно ясно ми е, че жена ти много ще ми се ядоса, но в момента се нуждая от теб повече от всякога. Има някои неща… — Макмахън се поколеба. — Някои неща, за които двамата с Пол искаме да ни помогнеш.

Каквото и да имаше предвид Макмахън, той не искаше да говори за него по незащитения срещу подслушване телефон.

— На мен ще ми се ядоса двойно повече. Идвам до двайсет минути.

Рап затвори, наруга се три пъти и остана неподвижен още десет секунди. Беше се вторачил в телефона и се мъчеше да измисли как ще обясни това на любопитната си жена, без да й дава подробности. Хвърли телефона на задната седалка и реши малко да отложи нещата. Ако имаше късмет, когато се върнеше в офиса, бегълците вече щяха да са заловени. Тогава евентуално можеше да склони Кенеди да му даде един от служебните самолети на Ленгли. Да, подобни мисли влизаха по-скоро в сферата на мечтите. При всички случаи така беше по-добре, отколкото сега да се обади на жена си и да чуе разочарования й глас.

> 67

# Ричмънд

Скенерът ги спаси. Малката черна кутия, прикрепена под дъното на таблото в кабината, заграчи само две минути след като напуснаха мястото. Ал Ямани дори не го беше забелязал. Прекалено зает беше да говори с Хасан по мобилния си телефон, но Мохамед чу всяка дума от драмата и едва не получи инфаркт. Като повечето таксиметрови шофьори и той си носеше скенер на полицейските честоти. В началото целта му беше да избягва уличните задръствания, когато някъде е станала пътна катастрофа. Не след дълго обаче скенерът се превърна в източник на забавление. Когато работеше през нощта, разговорите между полицаите бяха по-интересни от радиото.

Първо някакъв шофьор съобщи за ранен полицай. Мохамед знаеше, че нищо не вбесява толкова ченгетата, колкото новината, че един от тях е пострадал. На не повече от три километра от местопроизшествието се разминаха с полицейска кола, която явно бързаше да помогне. Няма и минута след това видяха още два автомобила. И когато Мохамед си отдъхна, спокоен, че ще се измъкнат, по радиостанцията прозвуча гласът на ударения полицай, който описа камиона и избърбори нещо неясно за някакъв човек, когото ФБР издирвало.

Мохамед трябваше бързо да измисли вариант за действие. Планът беше да излязат на междущатски път 295 и оттам на магистрала 301, по която да стигнат до Далгрен, където да пресекат река Потомак. Беше наел лодката и платил в аванс. От опит Мохамед знаеше обаче, че по магистралата има много патрули. Другата възможност беше да тръгнат по междущатски път 95, но така щяха да си навлекат още повече неприятности. Нямаше как да стигнат до Далгрен, без да ги хванат.