Но тя беше поставяла на колене мъже като Рап и преди. Всички те имаха една слабост. До такава степен пращяха от тестостерон, че и най-невинно оголените женски гърди, и най-лекото докосване на женска длан ги замайваше и лишаваше от здрав разум. Някога и Стоукс беше такъв, но неговата майка му бе избила всякакви мераци. Тя и съпругата на Мартин бяха опитомили и поставили под чехъл някога агресивния и привлекателен мъж. Сега той беше само остарял евнух в костюм.

Но дори и в разцвета на силите си Стоукс не би могъл да се сравнява с Рап. Грубоватите красиви черти на убиеца от ЦРУ, съчетани с факта, че е ликвидирал толкова много хора, го правеха опасен обект на сексуалните желания на жените. Стийли стоеше до вратата и го гледаше, докато хората излизаха от конферентната зала. В движенията му имаше подчертана грация на атлет.

Той забеляза, че го гледа, но на Стийли не й пукаше. Тя продължи да го изгаря с очите си, с грейнало от топлота и желание лице. Той извърна глава и миг по-късно тръгна към нея. Пеги забеляза, че Рап непрекъснато мести погледа си. Беше непрекъснато нащрек. Когато Мич се доближи, тя се протегна и нежно го хвана за китката. Нарочно докосна с пръста си неговата длан. Той реагира мигновено и ако Пеги не беше изучавала поведението му през последните минути толкова внимателно, можеше и да не забележи. Рап бързо обърна глава към нея, но не бе разтревожен, нито изненадан. Действията му бяха много ловки, както и начинът, по който издърпа ръката си и отстъпи настрани. Черните му очи се преместиха върху нея и я огледаха от главата до петите. Никога преди не беше виждала очи като тези, за миг дори забрави какво иска да каже.

Рап не обичаше да го докосва друг освен жена му. Близостта и физическият контакт бе свикнал да приема само професионално — като заплаха за живота му, а не като обичайното приятелско или служебно общуване. Погледна предпазливо юристката и се запита какво ли иска да му каже тя след случилото се предния ден. Днес цял ден не беше казал нито дума. Бе се дистанцирал от акцията по издирването, защото си даваше сметка, че не е по силите му да се бори с бюрократите. Но ако тя си търсеше нова кавга, Мич нямаше да отстъпи лесно.

— Искам да започнем наново. — Стийли отстъпи назад, за да не пречи на излизащите от залата хора. — За съжаление вчера се поразгорещихме. — Тя протегна ръка.

В отговор Рап й кимна, но продължи да я изучава с поглед. Беше висока колкото него. Дори малко по-висока с токчетата. Предпочете да замълчи.

— Последните няколко дни беше истинска лудница — продължи тя.

— Да.

— Е… — Тя се усмихна на последния, който излезе, и отново погледна Рап. — Знам, че само гледате да си вършите работата, както са ви учили. Надявам се все пак да разберете, че и на мен не ми е лесно, аз също си върша моята. Надявам се да си дадете сметка откъде идвам аз.

„И откъде, мътните да те вземат, идваш?“ — помисли си Рап.

Нямаше желание да провокира скандал. Бе стигнал до заключението, че просто ще положи двойни усилия, за да запази информацията в тайна от тези надъхани типове на реда и закона. Бюрокрацията му идваше прекалено много и той гледаше да я заобиколи по някакъв начин.

С примиренчески тон, точно както тя очакваше, Мич отвърна:

— Добре разбирам откъде идвате. В бъдеще ще гледам да съм по-сдържан.

Стийли се усмихна топло и показа трийсет и два каратовата си усмивка с идеални бели зъби.

— Предварително ви благодаря. Знайте, че много уважавам вашия ентусиазъм и отдаденост. Вие работите упорито и сте допринесъл много за борбата с тероризма.

Рап се усмихна резервирано. Беше повече рефлекс, отколкото жест на одобрение. Тази жена искаше нещо друго от него. Не знаеше точно какво, но засега щеше да продължи да се преструва.

— Как са двамата ви пленници?

— Обвиняеми — поправи го тя.

— Обвиняеми.

— Да… ами, не са много приказливи. Поне на нас не са ни казали много.

— С кого говорят?

— С техния адвокат.

— Бях забравил за него. Записвате ли разговорите им?

Стийли скръсти ръце. Жестът беше напълно съзнателен — така гърдите й се повдигнаха и издуха деколтето на блузата й. Въздъхна и отговори:

— Ах, ама и вие сте един непослушник.

— Да, но се сдобивам с резултати.

— Обзалагам се, че е така. — Пеги го удостои с престорено свенлива усмивка. — Обзалагам се.

Рап чак сега стопли, че русокосата синеока орлица флиртува с него. Вдигна ръка, уж за да погледне часовника си, а всъщност за да се види брачната му халка.

— Е… аз трябва да вървя, но благодаря за вниманието.

— Удоволствието е мое. — Стийли отново протегна ръка. — Ако ни кажат нещо, ще ви уведомя.

Рап се съмняваше, че ще извлекат нещо полезно от двамата терористи, но не го каза, а само й стисна ръката.

— До скоро.

Докато той се отдалечаваше към изхода, Стийли го съпроводи с поглед и си каза: „Да, до съвсем скоро.“

> 63

Рап не стигна далеч. Скип Макмахън го забеляза и го повика в кабинета си. Рап заобиколи редиците с бюра и маси и отиде при колегата си от ФБР. Макмахън не каза нищо, само влезе в кабинета си, Мич го последва. Пол Раймър седеше на единия от двата стола пред бюрото на Макмахън. Скип затвори вратата.

— Какво става? — попита го Рап. — Вие двамата да не би да сравнявате новите си баровски заплати.

— Да, мислим заедно да отидем на екскурзия с трансатлантически кораб — сопна се Макмахън.

— Ей… не се обиждай. Мисля, че ще е много добре за вас. Дори се колебая дали и аз да не мина в частния бизнес.

— Какво значи това? — попита Раймър.

— Нека да кажем само, че вече доста се уморих.

— Твърде млад си да напускаш — отсъди Макмахън и седна в стола си.

— Възрастта няма нищо общо. Налага ми се да се сблъсквам с все повече глупости.

Бившият военноморски „тюлен“ и специалният агент от ФБР се спогледаха притеснено.

— Нали не говориш сериозно? — попита Раймър.

— Напротив.

— Не можеш. Все някой трябва да им показва как се правят нещата правилно.

— Ти вчера нали присъства на срещата в Белия дом?

— Никога няма да я забравя.

— Е, не знам дали си забелязал, но те май нямат намерение да се вслушват в съветите ми. Честно казано, нещата бяха много по-лесни, когато работех в сянка.

Макмахън, който изобщо не обичаше да му се оплакват, се намеси:

— Да, ама вече не работиш в сянка, затова забрави. Адски си млад, за да ни изоставиш. Освен това с какво ще се занимаваш?

— Ще имам деца, ще играя голф… не знам. Все ще измисля нещо.

— Ще умреш от скука още на втория месец — отвърна Раймър. — Единствената причина, поради която аз напускам, е, че съм на ръба на фалита, след като осигурих колеж на трите си деца. Трябва да натрупам малко пари, преди с жена ми да отплаваме към залеза.

Рап изгледа недоверчиво Раймър.

— Тия от Вътрешната сигурност да не са ти промили мозъка?

— И така да е, аз съм вече на петдесет и шест. А ти едва си превалил трийсет и пет. Имаш още много време, докато наистина се умориш.

Макмахън погледна нетърпеливо часовника си.

— Добре… сега, щом вече свършихме с консултациите за кариерата ти и решихме да останеш, може ли да пристъпим към работа?

— Да, защо не. — Рап се усмихна.

— Пол има интересна информация, която не иска да разпространява по официалните канали. След като я чуеш, ще си промениш плановете за напускането.

Да, Макмахън успя да привлече вниманието му. Рап се обърна към Раймър:

— Какво има?

— Руснаците, макар и скришом, доста ни помогнаха. Истината е, че те са притеснени и загрижени за разпространението на радикалния ислямски фундаментализъм не по-малко от нас. В известна степен дори повече.

— И би трябвало. Онези са им в задния двор.

— Да, е, както и да е… Проведох доста интересен разговор с един мой руски колега. Разговорът беше неофициален, разбира се. Изпратих му проби от радиоактивния материал и той потвърди, че е от техните.