— Къде искате да го стоваря? — попита той.

— Ето тук ще е добре.

Гомес погледна към фургона и сбърчи вежди. Доста странно място за складиране, но щом така искаха… Колкото по-скоро се отървеше от ремаркето, толкова по-скоро щеше да е отново на път. Изпълни желанието на клиентите и няколко минути по-късно, отново в кабината, той вече караше обратно към шосето. Без тежкото ремарке камионът се движеше като спортна кола. Но не беше изминал и километър, когато започна силно да трепери. Погледна се в огледалото. Цялото му лице беше изпъстрено с червени петна.

Когато Гомес отново излезе на магистралата и се насочи към търговския склад, целият се тресеше. Хрумна му, че е добре да открие някой мотел край Атланта и да поспи няколко часа. Очакваше се температурата да стигне до трийсет и шест градуса и нямаше как да спи в камиона. Трябваше да си вземе стая, но това не беше предвидено в бюджета му.

„Не — каза си Гомес — ще издържа, пък каквото ще да става.“ Сигурно беше хванал някакъв вирус в Мексико. Жена му непрекъснато му повтаряше да пие вместо кафе много вода. Видя отпред знак за мотел и реши да напълни резервоара, да си вземе малко вода и храна.

Треската му беше преминала, когато спря пред дизеловата колонка. Но отново му стана горещо, целият плувна в пот. Попи с кърпа врата и лицето си. Догади му се и изруга наум. Беше като в някакъв кошмар. След като с големи усилия се добра до колонките, си каза, че е постъпил много добре, като е спрял. Изглежда болестта му напредваше и едва ли щеше да премине скоро.

Подпря се с едната ръка, изведнъж стомахът му се обърна и изповръща съдържанието си навън, подобно на голям неспирен поток. Цялото му тяло беше обхванато от спазми и той отново повърна, на цели два метра. Гомес опита да се наведе напред, за да не изцапа обувките си. За малко му мина, но той усещаше, че далеч не е свършило. Надигаше се следваща вълна и той си каза, че това е добре. Организмът му просто се опитваше да се отърве от заразата, която беше пипнал в Мексико. Тази мисъл го крепеше и при следващите три спазми, след което падна на колене и усети невероятна болка. Разбра, че му се е случило нещо много лошо, когато видя, че повръща кръв. Не можеше да стори нищо, беше безсилен и губеше съзнание. Последната му мисъл, преди да издъхне, беше, че ще пропусне мача на сина си.

> 50

# Вашингтон, окръг Колумбия

Скип Макмахън седеше в една стая с трима души, които не харесваше. Единият от тях беше терорист въпреки отрицанията на неговия адвокат. Макмахън беше готов да заложи цялата си пенсия, че е така. А дребният лайнар, седнал пред него, продължаваше да твърди, че е невинен, че само си е вършел работата и че изобщо не е знаел какво има вътре в контейнера, който трябваше да вземе в Чарлстън. Макмахън чувстваше, че този го лъже.

Защо не харесваше другите двама беше напълно обяснимо. И двамата бяха адвокати. Единият от тях, доста нафукана личност, се изявяваше като защитник на терориста. Името му беше Тони Джаксън, известен още като Южняшката уста. Той бе адвокат по човешките права, обвинител и защитник едновременно. Изглеждаше страховит и излъскан, арогантен и много добър професионалист. Ненавършил още петдесет години, коренният жител на щата Джорджия беше натрупал малкото си богатство от няколко много доходни дела. Най-голямото беше срещу национална верига за хранене за расова дискриминация. Джаксън се беше превърнал в една от онези говорещи глави, които не изчезваха от телевизионните новини двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Беше отказал да напусне любимата си Атланта и да представлява пред съда разни престъпници в Лос Анджелис и Ню Йорк. Въпреки това той се чувстваше свободен често да прави коментари по адрес на тези престъпници и повтаряше, че не им се оказва достатъчно добра юридическа защита.

Макмахън трябваше да признае — този имаше стил. В истински процес, със съдебни заседатели, щеше да е много трудно да го победи. Висок метър и деветдесет и пет, чернокож, с късо подстригана коса, прошарена около слепоочията. Целият му външен вид поддържаше имиджа на мъдър и разсъдлив човек. Костюмът, вратовръзката и ризата бяха избрани безупречно, с вкус, а ръкавелите и часовника несъмнено бяха доста скъпи. Очевидно разбираше колко е важно да изглеждаш добре и излъчваше пълна самоувереност и компетентност, макар че от време на време прекаляваше с арогантността и надменността. Макмахън беше виждал подобни персони и преди. Ако този човек извадеше късмет с журито от съдебни заседатели, той щеше лесно да ги спечели. Да, щеше да бъде много опасен противник.

Последният човек в стаята беше Пеги Стийли. Макмахън остана с впечатлението, че тя много иска да се пробва с този случай. Имаше къде-къде по-опитни прокурори в Министерството на правосъдието. Той се сещаше за поне двама, които щяха да побеснеят, ако ги подминеха специално за това дело. Но какво да се прави, такъв беше животът във Вашингтон — често непредсказуем и жесток. Политиката играеше ролята на жизнени сокове, които захранваха града, а Стийли беше златното момиче на главния прокурор. На нея й липсваше практическия опит на Джаксън, но тя беше умна и красива, амбициозна и хитра. Щеше да се получи доста интересна съдебна битка.

Случаят, противно на това, което си мислеше Стийли, не беше никак прост. Макмахън я беше предупредил, че ЦРУ няма да разкрие методите си за събиране на информация публично, в съдебната зала. Дори не искаше да си мисли как би реагирал Рап, ако разбереше, че този клоун има адвокат. Стийли си мислеше, че ще открият всички необходими улики в транспортната фирма в Атланта и в апартамента на този ал Адел. Досега обаче всичките им усилия удряха на камък.

Този лукав саудитски имигрант беше покрил следите си добре. Единственият бонус засега бяха обвиненията за незаконно притежание на оръжие срещу спътника на ал Адел. Нито един от двамата арестувани не желаеше да сътрудничи с властите и докато Южняшката уста беше техен адвокат, Макмахън се съмняваше това да стане скоро.

— Кога ще бъдат отправени обвинения срещу моите клиенти? — попита Джаксън вече за трети път.

— Ако ни каже защо е изтрил хард дисковете на компютрите, може и да го пуснем без обвинения. — Стийли се обърна към ал Адел.

Саудитецът я погледна с отвращение.

— Вие няма да се спрете пред нищо, за да преследвате мен и моя народ. Какво сте направили с компютрите ми?

Макмахън подигравателно поклати глава.

— На какво се смееш, расист такъв? — Ал Адел впери гневния си поглед в Макмахън. — Вие не сте нищо друго освен фашисти и бандити. Нарочно подхвърлихте този пистолет на Али и съсипахте компютрите ми. Познавам го от години. Той никога не е притежавал оръжие и никога не би си купил. Вие го насадихте с пистолета и много добре го знаете.

— Ахмед, и двамата с теб сме наясно кой е лъжецът. Хайде да престанем с тоя театър и да продължим. И така, къде трябваше да закараш контейнера? — Макмахън взе химикалката, сякаш затворникът щеше да му отговори на въпроса.

Джаксън рязко вдигна ръка.

— Не отговаряй на този въпрос. За последен път питам: кога ще бъдат отправени обвинения срещу моя клиент? — Адвокатът се обърна към Стийли: — За вас ще е добре до утре да ми кажете.

— Съществуват определени особени обстоятелства около това дело. — Стийли се усмихна, тъй като беше сигурна, че Джаксън не знае истината за клиентите си. Защото ако знаеше, вече щеше да се е качил на самолета обратно за Атланта. — Очаквам обвиненията да бъдат посочени официално най-рано във вторник.

— Не можете да постъпвате така! Това е чак след седем дни!

— В интерес на истината, мога. Когато става дума за съображения, отнасящи се до националната сигурност.

— Но в тази държава има закони. Кълна се, ако клиентите ми не бъдат официално обвинени пред федерален съдия най-късно утре, върху вас ще се стовари цял медиен ураган.

Стийли запази спокойствие, защото последният коз беше у нея. Двайсеткилотонна ядрена бойна глава. Не биха се намерили много симпатизиращи съдебни заседатели, ако разберяха, че ал Адел се е опитвал да прекара незаконно ядрена бомба.