— Разбира се, върви. Аз ще дойда малко по-късно.

След като излезе Кенеди, към групата се присъедини раздразнената Джоунс.

— Тази преса… Кълна се, понякога си мисля, че комунистите са били на прав път.

Всички се засмяха.

— Какво има сега? — попита Хейс.

— Нищо. Нищо, с което си заслужава да те занимавам.

— Сигурна ли си?

Джоунс се поколеба.

— Свиках среща след трийсет минути, за да обсъдим стратегията. До тогава ще почака. Вашата поява тук, в Белия дом, временно разсея напрежението. — Шефката на президентския кабинет прекара ръка през косата си.

— Вал, искам да те запозная с Пеги Стийли, моят заместник по борбата с тероризма — каза Стоукс.

Докато Стийли и Джоунс си стискаха ръце, първата забеляза тъмните кръгове под очите на началничката на кабинета. На нейния фон Пеги изглеждаше доста свежа. Външният й вид престана да бъде повод за притеснение.

— Пеги Стийли — повтори Джоунс името, сякаш го беше чувала и преди. Изведнъж в очите й проблесна искра, явно се беше сетила. — Пат Холмс?

— Да. — Стийли се усмихна. — Пат казва, че сте най-напористата в този град.

Джоунс кимна одобрително и потупа президента по корема.

— Чу ли това?

— Нямам намерение да споря с теб — отвърна Хейс и вдигна ръце във въздуха.

— И добре ще направиш. — Джоунс отново се обърна към Стийли: — Трябва да поговорим насаме. Пат ми разказа за вечерята ви. Напълно съм съгласна.

Хейс наостри уши. Какво ли замисляха политическите му помощници? В повечето случаи планирането на различни стратегии беше почти незначително на фона на всичко останало, но понякога тяхната жажда за победа надхвърляше чертането на безобидни схеми.

Докато гледаше ту към Джоунс, ту към тази доста красива и привлекателна Стийли, Хейс реши, че трябва да разбере какво замислят председателят на Националния комитет на Демократическата партия и присъстващите тук жени.

— Какво заговорничите зад гърба ми?

Стийли беше перфекционистка, която винаги изпипваше детайлите до милиметър. Тази нейна склонност беше част от постоянния й стремеж към победа. Детайлите имаха значение при подготовката, но щом съдебният процес или политическият дебат започнеше, тя се съсредоточаваше върху общата картина и влизаше в действие със замах.

Стийли не изчака Джоунс да отговори.

— В Министерството на правосъдието има консенсус, сър, че Законът за защита на нацията е прекалено кардинален. Вече имаме няколко показателни дела, които бавно си пробиват път нагоре по системата, към Върховния съд. Както се развиват събитията, съдът ще се произнесе по тези дела към края на лятото и началото на есента.

— В последните месеци от кампанията за преизбирането ти — добави Джоунс.

— Консенсусът, сър, е, че съдът ще ни създаде големи проблеми. И не само веднъж. Трябва да сме готови за поредица от шумни съдебни поражения.

Президентът се замисли. След случилото се тази сутрин Законът за защита на нацията непременно трябваше да се укрепи още повече.

— Моментът, в който ми го съобщавате не е много подходящ. — Хейс реагира с намръщено лице и суров поглед. — Ако не сте забелязали, група терористи за малко не прекара ядрено оръжие в страната ни.

Стийли се изпъна и фиксира Хейс с погледа си:

— Господин президент, позволете ми да не се съглася с вас. По-подходящ момент едва ли ще има.

Главният прокурор Стоукс отстъпи половин крачка назад, за да наблюдава бившата си любовница в действие. Забеляза, че дори когато е съгласна, тя го прикрива. Тонът й беше твърд, но уважителен. Умоляващ, но не отчаян. Пеги излагаше факт след факт и в крайна сметка представи политическата гледна точка много умело. Стоукс я беше виждал такава и преди и познаваше президента достатъчно добре. Хейс нямаше шанс. Стоукс и Джоунс си размениха бързи погледи. Да, началничката на президентския кабинет наистина беше впечатлена. Главният прокурор се замисли за Националното събрание на Демократическата партия, насрочено за лятото. Представи си как държи забележителна реч, а пред шумящата тълпа президентът обявява него за вицепрезидент.

> 49

# Границата между Алабама и Джорджия

Мани Гомес се чувстваше като болен. Първо се потеше, а след няколко минути го тресеше от студ. Опита се да си спомни дали не пил нещо съмнително в Мексико, но можеше да се закълне, че не е. Винаги си носеше със себе си вода. Дори не беше пренощувал там. Само прекоси границата при Ларедо, взе товара си и отново се върна.

В момента караше със сто и трийсет километра в час по междущатски път 20. Алабама беше останала зад него и се виждаше в огледалото. Навлизаше в Джорджия и неразположението му беше попреминало. Намираше се зад волана вече петнайсет часа и ако искаше да стигне на време за бейзболната игра на сина си, трябваше да свали товара, да отиде на терминала във Форест Парк, да вземе следващия товар за Тексас и да се изнесе от града сутринта, преди движението да е станало прекалено натоварено.

Беше пресметнал всичко. Достатъчно пъти бе пътувал по тази магистрала и знаеше къде се намират патрулите на магистралната полиция, къде поставят радарите, къде готвят хубава храна, къде може да се пренощува и най-важното — къде не бива да се спира изобщо. Малко преди Виксбърг, Мисисипи, имаше един малък паркинг за камиони и мотел. Там можеше да похапне, да си вземе душ и да поспи четири-пет часа, преди да направи големия скок през Луизиана и Тексас на следващия ден. Щеше да достави товара в Сан Антонио и да се прибере у дома в Ларедо на време. Дори можеше да му остане време да зареди хладилната чанта с бира и да потренира малко със сина си преди мача.

Утре вечер започваше бейзболният турнир Мемориъл Дей, посветен на деня в памет на жертвите от войните. Синът му, Мани младши, щеше да излезе на игрището в девет часа. Жена му и дъщеря му бяха не по-малко развълнувани от момчетата. Маниак на тема бейзбол откакто се помнеше, Гомес категорично оспорваше мнението, че най-разпространеният спорт в Тексас бил американският футбол. Всеки, който мислеше така, трябваше да се качи на колата и да обиколи из Ларедо някоя лятна вечер. Нямаше да измине и километър, без да се натъкне на осветено бейзболно игрище, пълно с играчи на възраст от четири до шейсет години. От детската лига до лигата за възрастни, бейзболът беше цар в Тексас.

Гомес отпи от водата и попи челото си с кърпа. Ето, отново се потеше. Прогони мисълта от съзнанието си, втълпяваше си, че ще му мине. Че ще се оправи, веднъж само да се разтовари и да се насочи отново на запад, към къщи. Пътният знак на магистралата сочеше, че неговата отбивка е след няколко километра. Гомес взе картата, която беше принтирал от интернет, и провери отново маршрута.

Зави по отклонението и се озова върху второкласно шосе. Два километра и половина по-нататък отново зави и видя някакъв строеж напред по пътя. На една площадка от изсечени дървета бяха паркирани голям жълт трактор и някаква друга строителна машина. До тях имаше фургон за строителите. Преди да навлезе, Гомес огледа района, за да се увери, че на връщане лесно ще излезе. Почвата изглеждаше доста изсъхнала. Добре, че се бяха сетили да насипят чакъл. Влезе в тясната алея и спря точно пред фургона.

Отвътре почти веднага излязоха двама мъже. Гомес слезе от камиона, с документите в ръка. Слава богу, гаденето му беше преминало.

— Как я карате? — попита ги Гомес.

— Екстра — отвърна единият от мъжете с акцент, който Гомес не можа да разпознае.

Когато Мани се поогледа, той леко се разтревожи. Основите на строежа още не бяха готови, камо ли да се пълнят със скъп гранит.

— Чакахме те — каза другият непознат и доволно погледна към товара отзад.

Гомес взе това за добър знак и подаде документите.

— Трябва да се разпишете ето тук, долу, където е червеното кръстче.

По-високият от двамата взе листа и набързо надраска името си. Гомес взе обратно документа, откъсна копието и го връчи на подписалия го.