Залата се изпълни с ликуващи викове. Някои облекчено въздъхнаха, други нервно се засмяха, имаше дори такива, които се запрегръщаха. Президентът и останалите поздравиха и похвалиха Раймър и служителите му за добре свършената работа. След около минута страстите се успокоиха и Хейс тъкмо се канеше да зададе на Раймър нов въпрос, когато вратата на конферентната зала рязко се отвори и вътре влезе един от подчинените на Валъри Джоунс.
Той отиде при нея и й прошепна нещо. Джоунс го слуша само около секунда, след което грабна телефонната слушалка пред себе си. Натисна с пръст мигащия червен бутон.
— Тим. — Тя напрегнато се вслуша, докато отсреща не й отговориха. — Тим, картината ми е ясна. Докарай го в твоя офис до петнайсет минути. Кажи му, че ще разговарям лично с него. — После изчака отговора, като през цялото време клатеше глава. — Това са глупости, Тим. Можеш да му повториш, че така съм казала. Ако не иска да почака петнайсет минути, ще се погрижа никога повече да не вземе интервю с човек от тази администрация. Ще се обадя на шефа му и ще разкажа историята направо на него. Сега го заведи в офиса си и ми звънни отново след петнайсет минути.
Джоунс затръшна слушалката и се обърна към президента:
— От „Таймс“ се канят първи да разгласят сензационната история, че целият президентски кабинет е бил евакуиран снощи от столицата.
> 46
Часовникът отмерваше девет и нещо сутринта. Ахмед ал Адел ставаше все по-нервен. Откакто купи транспортната фирма, беше пътувал стотици пъти до пристанищния терминал, но днешното пътуване без съмнение беше най-важното и най-напрегнатото. Най-често пътуванията минаваха гладко. Ал Адел тръгваше от Атланта рано, за да избегне ужасните задръствания, и пристигаше в Чарлстън, преди вратите на пристанището да се отворят в седем сутринта.
Всичко беше напълно законно. Така и трябваше да бъде. Ал Адел беше педантичен човек. Беше открил, че транспортният бранш не е така прояден от корупцията, както му бяха казали, преди да дойде. Това обаче не представляваше проблем за него. Ал Адел имаше намерение да играе по техните правила чак до самия край.
Международният транспорт се оглавяваше от големи мултинационални корпорации, въртящи милиарди долари. Но както винаги, и тук имаше място за по-малки играчи. Ал Адел внасяше стоки за набъбващото мюсюлманско население на Атланта. Докато си плащаше сметките и следваше правилата, установени от американските митници, корпорациите щяха да продължават да прекарват с кораби неговите стоки, а той — да ги транспортира с камиони.
Занимаваше се с тази дейност вече една година. Имаше си малък бизнес и не зависеше от никого. Нямаше печалби, но просто защото не го искаше. Бизнесът беше само прикритие. Поради тази причина той не полагаше никакви усилия да съкрати разходите или да разшири търговската мрежа. Три пъти седмично той пътуваше от Атланта до Чарлстън — два пъти, за да прибере новопристигналите контейнери от Индия, и веднъж за кораба от Пакистан.
Неговата взискателност му помагаше навсякъде. Като имигрант от Саудитска Арабия и собственик на транспортна фирма, занимаваща се с международна дейност, ал Адел все пак беше привлякъл вниманието на ФБР. Първоначално той им сътрудничеше, отговаряше на всичките им въпроси, защото знаеше, че няма друг избор. А и беше прикрил следите си толкова добре, че нямаше от какво да се страхува. Но когато ФБР започна да рови още по-дълбоко в неговия професионален и личен живот, той се раздразни и уплаши, че може да открият нещо. След месеци притеснение обаче у него се надигна арабската му гордост. Така или иначе живееше в Америка достатъчно дълго, за да знае как да постъпи.
Идеята му хрумна, докато една вечер гледаше телевизия. В предаването обсъждаха Закона за защита на нацията. Един от гостите беше адвокат по човешките права от Атланта. Ал Адел беше чувал за него и преди. Казваше се Тони Джаксън, но беше по-известен с прякора си — Южняшката уста. Джаксън беше приел ислямската вяра и обожаваше да поема казуси, които гарантираха засиленото внимание на медиите. След като чу колко страстно и разпалено защитава мнението си, че Законът за защита на нацията е грубо нарушение на Закона за правата, ал Адел го посети още на следващия ден. Обясни му ситуацията: че е американски гражданин, който се стреми да упражнява законния си бизнес, а ФБР непрекъснато го притеснява. Джаксън се зае със случая, но вместо да прибегне до съда, се обърна към медиите. В крайна сметка ФБР се отдръпна от клиента му.
Ал Адел беше много горд, че така е натрил носа на американците. И понеже се намираше в културна изолация от корените и религията си, взе да се определя като самотник, праведен воин, застанал в защита на вярата си в едно средище на покварата и злото. Това чувство на морална чистота и превъзходство само засили нетърпимостта му към голямата културна и религиозна разлика между родната му Саудитска Арабия и упадъчната Америка.
Изпълняваше Божията мисия. Беше уверен, че Аллах няма да позволи той да се провали, щом го е закрилял толкова време, почти до края на операцията. Тази мисъл беше завладяла съзнанието му и в момента, в който му разрешиха да влезе в терминала на пристанището и да качи контейнера. Ал Адел се обърна към спътника си. Двамата си размениха облекчени погледи. Беше толкова горещо и влажно, че се притесниха камионът да не прегрее. Предстоеше им дълъг път и последното нещо, което им трябваше сега, беше камионът да закъса на магистралата и да привлече вниманието на полицията.
Ал Адел освободи спирачката и отново превключи на скорост. Седеше, прегърбен зад големия волан, и гледаше наоколо за подозрителни признаци. Дотук всичко изглеждаше нормално. Гигантските сини кранове сваляха товара от кораба, а грубоватите докери, които имаха навика да му крещят понякога, сега бяха заети с работата си.
Саудитецът спя зад камион с открито ремарке. Две коли спряха между някакви оранжеви конуси. Един от големите контейнери бързо беше преместен върху ремаркето на камиона пред тях. През цялото време ал Адел и помощникът му наблюдаваха внимателно.
Шойър и хората му задействаха плана. Макмахън се обади от Вашингтон и повтори предположението, което тревожеше и Рап — че някой чака в пристанището, за да прибере ядреното устройство. След като се обадиха на пристанищните власти, разбраха, че един камион наистина чака да качи контейнера, пристигнал току-що от Пакистан. Шойър не виждаше защо трябва да усложнява нещата. Беглото наблюдение показа, че в камиона пътуват двама души.
Един от неговите агенти предложи да повикат тактически екип за поддръжка, но Шойър отхвърли идеята. Разполагаше с шестима души и с още десетина местни ченгета, въоръжени с пушки-помпи и картечни пистолети. Ако въпросните двама не пожелаеха да се предадат доброволно, имаха достатъчно огнева мощ да се справят с тях. Най-важният фактор беше времето. Беше се образувала опашка от камиони, чакащи реда си. Ако не пуснеха скоро тези камиони в терминала, терористите можеха да заподозрат нещо и да духнат.
Шойър пресметна, че шансовете да заловят двамата мъже, без да наранят никой друг, са най-големи, ако ги пусне да влязат в терминала. Щеше да е като примамването на бик в кланица. С помощта на началника на пристанището, един от главните товарачи и двама оператори на кранове той бързо състави ефикасен план.
Шестимата агенти на ФБР чакаха скрити зад контейнерите от двете страни на асфалтирания път за камиони. Шойър се увери, че са заели позиции, и нареди да пропуснат камионите в терминала. От наблюдателната площадка се виждаше как разтоварват „Мадагаскар“ и още един кораб. Сините кранове, които вдигаха дългите по над десет метра контейнери, не можеха да се сбъркат с нищо друго в далечината. Техните хипнотични движения подсказаха брилянтна идея на специалния агент на ФБР, отговарящ за двата щата — Колумбия и Южна Каролина.
Когато първият камион паркира на площадката за товарене, Шойър нареди на хората си по радиостанцията да се приготвят. Шофьорите на камиона нямаше как да видят, че докато товареха машината пред тях, втори кран спусна контейнер зад техния камион, за да блокира пътя им за отстъпление. Шойър ясно виждаше лицата на заподозрените, докато те, вдигнали глави нагоре, наблюдаваха как товарят контейнера на камиона пред тях.
