Наблюдаваше колегите си за признаци на стрес. Те бяха отлично обучени и добри в работата си, но никога преди не се бяха сблъсквали с подобна заплаха. Всъщност на никой от програмата НЕСТ не му се беше налагало да се занимава с нещо подобно. Бяха се отзовали на доста фалшиви тревоги, най-вече малки радиологични устройства. Обикновено това бяха медицински уреди, забравени или изгубени. Но практиката й не помнеше нищо с такава мощност — истински ядрен материал за бомба с достатъчно критична маса да предизвика взрив от двайсет килотона.

Мозъчният тръст, разположен из различните лаборатории, продължаваше да анализира данните, които Ханусек им изпращаше. Всички бяха единодушни, че пред тях стои истинска атомна бомба. Показателите на ядрените химични елементи, използвани за направата на разрушителното оръжие, не можеха да се объркат с никои други. Вече бяха започнали да разследват откъде може да е дошла бомбата. За Ханусек този въпрос си беше чисто академичен. В момента единственото, което тя искаше, бе да неутрализира дяволската машина.

Когато портативният рентген най-накрая беше инсталиран, Ханусек даде знак да започнат със слабо облъчване. Не искаше да засегне електронната верига, която можеше да детонира устройството. Първото облъчване беше безрезултатно. Никой от тях не се изненада. Движеха се внимателно и предпазливо. Двамата техници погледнаха към Ханусек, за да им разреши да увеличат мощността. Тя кимна и двамата облъчиха контейнера отново. Деби погледна към картината на лаптопа пред себе си.

Този път беше по-добре. На изображението се различаваха очертанията на предмет с размерите на волейболна топка. Ханусек нареди да увеличат още мощността. Третото облъчване беше успешно. Сега вече ясно се виждаха контурите на устройството, но само толкова. Дизайнът беше класически — сферично ядро с ядрен материал, заобиколено от експлозиви. Само че имаше един проблем.

— Увеличете още малко мощността — извика тя.

Резултатите от следващото облъчване се появиха на екрана. Тя се намръщи. Натисна един бутон на бедрото си и каза:

— Пол, виждаш ли това?

— Да… почти едновременно с теб.

Тя изчака, за да се увери, че Раймър е видял резултатите от четвъртото облъчване.

— Е… имаш ли някакви предположения къде се намира експлозивът и детонаторът?

— Никакви.

Ханусек махна на техниците отново да увеличат силата на уреда. Когато се появи следващата картина на монитора на лаптопа, мистерията си остана.

— Пол, ще ги накарам да пробват отдолу.

— Добре.

На базата на вече направените рентгенови снимки техниците бързо изчислиха точното местоположение на устройството и пропълзяха под контейнера. Поставиха портативната рентгенова машина на сантиметри от дъното и облъчиха контейнера. Точно в целта. Ханусек им нареди да засилят мощността. След третото облъчване откриха това, което търсеха.

— Какво мислиш? — попита тя Раймър.

— Мисля, че трябва да се обадя на президента.

— И аз бих постъпила така.

— Добре. Стой там и чакай да пристигне Зеленият екип.

— Прието.

— И, Деби…

— Да, Пол?

— Чудесно си свършихте работата.

— Благодаря.

> 45

# Югозападна Азия

Самолетът на ЦРУ вече бе достигнал таван от дванайсет хиляди и триста метра и напускаше афганистанското въздушно пространство. Рап не беше помъкнал всички папки и карти. Те бяха сканирани и записани на диск. Двама от пленниците обаче бе взел със себе си, както и достатъчно морфин да се надруса цяла тайфа наркомани. Единият бе Уахид Абдула, другият — Ахмед Халили, младежът от Карачи. В момента двамата спяха, завързани и натъпкани с успокоително. Третият пленник, изглежда, беше само техен телохранител, но Урда държеше да го разпита и да види какво може да изкопчи от него.

Рап изпълни задачите, които си беше поставил. Не виждаше смисъл да си губи времето повече в Югозападна Азия. Особено предвид това, което се случваше в Щатите. Само мисълта, че човек като Мустафа ал Ямани се разхожда свободно на американска земя, беше достатъчна да го вбеси. С удоволствие щеше да си излее гнева върху Абдула, ако откриеше, че саудитецът отново го е излъгал.

В момента очакваше включване от шефката си. Използва времето да запише сканираните документи на лаптопа си. Намерението му беше да оползотвори дългия полет в търсене на нишки, с надеждата да попадне по следите на ал Ямани. Щеше също така да подремне малко, защото в противен случай, когато кацнеше, щеше да е като парцал и нямаше да е в състояние да свърши нищо.

Най-накрая Кенеди се обади.

— Нещо ново, Мич?

— Не. Какво става с корабите?

Кенеди му разказа всичко, което бяха научили. Не пропусна и разногласията в Съвета по национална сигурност относно това как да се действа в Чарлстън.

Рап изпъшка.

— Виж какво, Айрини. Нямаме много време. Трябва да загърбим всичките глупости и незабавно да се обадиш на Скип. — Той имаше предвид Скип Макмахън, директорът на Центъра за борба с тероризма на ФБР. — Не казвай на Роуч… нито дори на президента. Цялата тази работа скоро ще избухне. Нямам предвид бомбата, а историята. Щом това стане, терористите ще потънат вдън земя. Скип трябва да изпрати агенти в пристанищата и да разбере дали някой не чака, за да си прибере контейнерите. Може техните хора да работят на доковете.

— И аз си мислех същото.

— Имаме право само на един опит, Айрини. После те ще изчезнат и няма да ги хванем. Трябва да проследим корабните доставки чак до крайната им дестинация и да разкрием техните нелегални клетки.

— Веднага ще му се обадя.

Рап чу гласа на някой, който влезе при нея, и тя каза:

— Ще ти се обадя след минута.

Гласът на Раймър отново прокънтя през високоговорителите. Този път обаче положението беше по-различно. Министърът на вътрешната сигурност Макелън беше единственият останал в конферентната зала в Маунт Уедър. Министърът на финансите Кийн беше заминал за разговор с председателя на нюйоркската фондова борса, а вицепрезидентът Бакстър ближеше някъде люти рани. Генерал Флъд и министърът на отбраната Кълбъртсън се занимаваха с останалите три кораба. В обект „Р“ бяха останали само президентът, началничката на кабинета Джоунс, директорът на ЦРУ Кенеди, държавният секретар Бърг и съветникът по националната сигурност Хейк.

Когато чуха гласа на Раймър, всички се обърнаха към екраните.

Вместо сериозната му физиономия видяха широка усмивка.

— Господин президент, имам добра новина.

— Слушаме те с нетърпение.

— Направихме рентгенова снимка на контейнера. Смятаме, че въпросното устройство е чисто физическа субстанция.

Този термин не беше известен на президента, но съдейки по широката усмивка на Раймър, той предположи, че има някакво положително развитие.

— Господин Раймър, нямам никаква представа какво е това чиста физическа субстанция, но тъй като за пръв път ви виждам ухилен до уши тази сутрин, предполагам, че чиста в случая е по-добре от мръсна.

— Да, би могло да се каже — засмя се Раймър.

— И какво точно означава този термин?

— Сър, в общи линии тя представлява сфера с радиоактивен материал, употребяван за производството на ядрено оръжие. — Той оформи с длани кръг във въздуха. — Но няма детонатор и експлозивен материал, които се използват за задействане на ядрената имплозия.

На Хейс му стана горе-долу ясно.

— Значи това просто е ядрото на ядрената бомба… и нищо повече.

— Да, точно така, сър.

— И не може да избухне?

Само с едно изключение, помисли си Раймър, но вероятността за него беше толкова малка, че не си заслужаваше да го споменава.

— Без експлозивите и детонатора, сър, бомбата не може да причини никакви разрушения.

— Значи сме спасени? — попита Валъри Джоунс.

— Да, радиоактивният материал вътре в момента не представлява заплаха за град Чарлстън.