Хеликоптерът HH-60 „Сийхоук“ зае позиция точно над товарния отсек, за да осигури снайперско прикритие за двете „птички“ и за третия хеликоптер, който идваше откъм носа на кораба. Четвъртата машина, също матовосив „Сийхоук“, дойде откъм кърмата и надвисна само на метър и половина от сравнително тясната площадка, на която нямаше кабели и други пречки. Дванайсет „тюлена“ скочиха на палубата и се разделиха на двойки, за да вземат под контрол отредените им части от кораба.

Макар че разполагаха с по-малко от половин час да планират операцията, всеки от командосите знаеше своята зона на отговорност и се движеше уверено и бързо. Бяха изпълнявали тази тактическа маневра стотици пъти, в най-различни кораби — по време на тренировки и в реални действия. Ключът беше, както при повечето действия на „тюлените“, да се движиш със светкавична бързина и да преодолееш съпротивата, преди противникът да се усети, че е атакуван.

Горе на мостика беше поставен портативен предавател, излъчващ сигнали, които блокираха работата на всякакви мобилни телефони. Радиорубката беше превзета и заключена. Един от командосите застана зад щурвала и контролните прибори, докато останалите от щурмовия екип тръгнаха да си проправят път към каютите на екипажа. Движеха се тихо, никой не крещеше и никой нямаше намерение да прибегне до смъртоносна сила освен в краен случай, ако срещнеше съпротива. На всеки един от членовете на екипажа, на който се натъкнеха, „тюлените“ заповядваха да легне с лице към земята и му завързваха китките с белезници. Изключение направи само капитанът на кораба, който беше доведен на мостика. За по-малко от пет минути важните места на контейнеровоза бяха взети под контрол, целият екипаж беше обездвижен.

Пети хеликоптер изникна от тъмнината и доближи кораба на много по-безопасна височина и скорост от останалите. Той бавно закръжи на трийсетина метра във въздуха над кулата на контейнеровоза. Командирът на Екип 6 погледна надолу, за да си състави картина за ситуацията. Сега, след като хората му бяха овладели целия кораб, той заповяда на вертолета със снайперистите да се качи на триста метра. Едва ли щяха да са необходими през финалната фаза от операцията.

Командирът, лейтенант Анди Линч, нагласи микрофона и слушалките и изрече:

— Генерал Флъд, корабът е наш, всичко мина без инциденти. Изпращам моя екип за обезвреждане на оръжия за масово унищожение. Можете да кажете на президента, че скоро ще имаме информация за товара на борда.

> 39

# Чарлстън

Пилотите на самолета „Гълфстрийм III“ форсираха двигателите, за да стигнат в Чарлстън възможно най-бързо. Когато накрая самолетът кацна точно преди 6:30 часа сутринта местно време, двама изключително притеснени агенти от ФБР вече ги чакаха на летището. Първият, който слезе по трапа, беше Деби Ханусек, командирът на екипа. Четирийсет и две годишната физичка и майка на три деца забързано мина по стъпалата и отиде при агентите.

Ханусек беше висока едва метър и петдесет, с къса кестенява коса. Носеше най-обикновени джинси и бяла тениска. Маниачка на тема фитнес и състезателка по маратонско бягане, тя огледа двамата великани по метър и осемдесет и се ръкува с тях. Бяха облечени в сините якета на ФБР, сякаш току-що излизаха от академията на Бюрото в Куонтико, Вирджиния.

Запознанството мина бързо. Ханусек ги погледна право в очите и силно стисна ръцете им. Когато шестимата от екипа й слязоха от самолета, натоварени с екипировка, тя се обърна към агентите:

— Момчета, бихте ли ми направили една услуга?

— Да… разбира се — отвърна единият от тях.

— Махнете тези якета, както и вратовръзките.

Двамата се спогледаха неловко, след което единият попита:

— Сериозно ли говорите?

— Били ли сте изобщо на докове досега?

Двамата кимнаха.

— И колко хора сте видели да се разхождат в якета на ФБР и вратовръзки?

Този път никой от тях не реагира.

— Целта тук е да останем колкото се може по-дълго незабелязани, да не се набиваме на очи. Да отидем и да открием оная проклетия, преди да са разбрали, че сме тук. Схванахте ли?

Великаните кимнаха.

— Добре тогава. Хайде да се товарим и да потегляме към доковете.

Членовете на Екипа за търсене и реагиране натовариха оборудването си в задната част на големия черен джип шевролет „Събърбън“ и в багажника на форда „Краун Виктория“, след което всички насядаха по колите и се отправиха към морето.

Дик Шойър погледна към площадката през бинокъла. Двама митничари се приближаваха до „Мадагаскар“. Той стоеше на наблюдателната площадка на триетажна сграда, недалеч от мястото, където беше закотвен корабът. С него бяха началникът на пристанището, шефът на пристанищната полиция, директорът, отговарящ за митническия и граничния контрол в пристанището и командващият офицер на местното подразделение на Бреговата охрана. Шойър им беше дал ясно да разберат, че никой човек или предмет не трябва да напуска кораба без разрешението на Вашингтон.

Като стандартна превантивна мярка полицай от пристанищната полиция беше поставен на пост, за да са сигурни, че никой няма да се качи или слезе от кораба без тяхно знание. Служителите от митницата минаха покрай полицая и се качиха по трапа към вътрешността на гигантския кораб. Те имаха заповед да открият точното местонахождение на въпросния контейнер, след което да протакат колкото се може по-дълго, за да спечелят време. Докато не пристигне Екипът за търсене и реагиране.

След двайсет изпълнени с напрежение минути те се обадиха по радиостанцията на началника на пристанището и докладваха, че интересуващият го контейнер е затрупан най-отдолу. След консултации с един от докерите беше пресметнато, че ще разчистят терена за не по-малко от един час, ако използват два крана, и четирийсет минути, ако използват три. Шойър проведе бърз разговор по телефона с Макмахън от Вашингтон, който на свой ред попита Раймър от Министерството на енергетиката как да постъпят. Раймър им отвърна, че хората му най-лесно ще оценят ситуацията, ако имат достъп до всичките четири страни на контейнера. Когато все пак Макмахън го притисна да даде някакво разумно предложение, Раймър му каза да свали контейнера, за да е готов, когато пристигне екипът му.

Два от гигантските кранове на стойност по шест милиона долара оживяха почти едновременно. След потвърждение, че Екипът за търсене и реагиране е кацнал във военновъздушната база, в действие влезе и третият кран. Под зоркото око на митничарите разтоварваните контейнери се подреждаха на специално отделено място на площадката.

Специален агент Шойър следеше цялата манипулация със смесица от вълнение и страх. Той обичаше работата си в пълния смисъл на думата. Колумбия, Южна Каролина, не беше бляскаво място за кариера като Ню Йорк, Маями или Лос Анджелис, но на Шойър и така му харесваше. Имаше достатъчно състезателен дух, за да се издигне в йерархията на ФБР, и беше достатъчно умен, за да разпознае един перспективен пост.

Перспективата беше в Колумбия, Южна Каролина. Държавната му заплата тук беше малко по-ниска от тази, която би взимал в Ню Йорк или Вашингтон, но жена му и петте деца обожаваха това място. Хората бяха добри и любезни, климатът беше чудесен, а релефът — свеж и богат на зеленина. Бяха се превърнали в семейство играчи на голф, като дори децата играеха през уикендите и през лятото. Той и съпругата му имаха възможност да играят на публично игрище, което обаче беше по-добро от тези в повечето частни клубове около Вашингтон. Една година по-късно жена му каза, че ако го повишат, тя с децата ще си остане тук, а той ще идва да ги вижда в събота и неделя.

През последните две години беше привикнал с бавния ритъм на живота тук, в югоизточната част на Щатите. Вече не се стремеше към динамични действия както когато беше на двайсет и на трийсет. Беше започнал кариерата си като ченге в Детройт, провеждащо нощни патрули в едни от най-опасните райони на града. Тогава адреналинът още го привличаше. Всяка нощ имаше изненади. Обикновено се оплакваха за семейно насилие, но случаите бяха крайно непредвидими. Често се стигаше до насилие, обикновено в умерени граници, но понякога последствията се оказваха смъртоносни. Две години по-късно той премина в Бюрото, където се ценяха друг тип действия. Постът му изискваше повече разследване и обикаляне, бумащина и търпение. Но когато разследването стигнеше до логичната си развръзка, го обземаше неповторимо чувство на удовлетворение. Четирийсет и шест годишният агент намираше за изключително удовлетворително да затваря лошите зад решетките и с това да си изкарва хляба.