В самия обект „Р“ Кенеди помоли за вниманието на президента и му прошепна нещо. Когато свърши, Хейс извика на всички да млъкнат.

— Генерал Флъд, флотът и бреговата охрана могат ли да прехванат двата кораба, които са още в открито море?

— Без проблем, сър.

— А корабът в Чесапийк? Някакви идеи за действие?

Флъд набързо се посъветва с някого и отвърна:

— За случая е информиран Екип 6 на „тюлените“. Те вече са поставени в повишена бойна готовност в базата си в Литъл Крийк. Могат да нападнат кораба и да го вземат под контрол, преди екипажът да се усети, че са на борда.

— Те подготвени ли са да се справят с ядрен експлозив? — попита министърът на вътрешната сигурност.

— Да, екипирани са и са обучени да откриват, отклоняват и обезвреждат всякакво оръжие за масово унищожение.

— Тогава ги подгответе за тръгване възможно най-бързо — нареди Хейс.

— Слушам, сър.

Президентът потърси по екраните директора на ФБР.

— Брайън, какъв е планът за Чарлстън?

— Шефе, може ли да кажа нещо? — намеси се Скип Макмахън, като поиска разрешение от Роуч. — Господин президент, току-що разговарях по телефона с началника на пристанището. Корабът, който ни интересува, се казва „Мадагаскар“. Наредих на началника да не позволява разтоварването му без мое разрешение. Освен това нашият специален агент, който отговаря за отдела в Колумбия, вече е на път за Чарлстън с още няколко агенти. Екип на Министерството на енергетиката също пътува от Савана Ривър Сайт.

— Зарежете това — обади се Раймър. — Ще изпратя моя най-добър екип. Докато говорим, те излитат от базата в Андрюс, ще пристигнат на мястото след по-малко от един час.

— Един час? — Беше началничката на президентския кабинет. — Много неща могат да се случат за един час.

— Госпожо! — Раймър сбърчи вежди. — Разтоварването на такъв кораб отнема няколко часа.

— Господин президент — намеси се министър Макелън. — Имаме екип на Министерството на вътрешната сигурност, готов да пристигне и да контролира цялата операция. Ще разположим команден пост за около два часа.

На Рап му се искаше да изкрещи. Това съвещание се превръщаше в цирк. Отчаяно му се искаше сега да се намира в залата заедно с президента, за да може да изложи гледната си точка по-категорично.

Хрумна му нещо по-добро.

— Господин президент, има нещо, което още не съм ви казал — започна със страховит глас Рап. — Веднага всички млъкнаха. — Смятаме, че Мустафа ал Ямани, един от главните организатори на атентатите срещу африканското посолство, експлозията на ескадрения миноносец „Коул“ и атаките от 11 септември, е влязъл в Съединените щати вчера вечерта. Най-вероятно, някъде по брега на Флорида. Дошъл е, за да ръководи лично подготвяните атентати. В момента откриваме доказателства, които говорят за наличието на многобройни техни клетки в Америка — финансови трансфери, електронни писма, резервации за самолетни полети, молби за издаване на паспорти за поне дузина страни… И това е само върхът на айсберга.

— Какво искаш да кажеш? — попита началничката на кабинета.

— Да разгледаме ситуацията в пълнота. В момента държим под наблюдение тези четири кораба, но ние открихме документи за още тринайсет други. Очевидно в Съединените щати действат неустановен брой терористични клетки. Имаме изчезнали пакистански ядрени учени, имаме водачи на „Ал Кайда“, влезли в страната, и най-важното, терористите не подозират, че сме по петите им.

— Какво предлагаш?

— Мисля, че трябва да се постараем да не шумим много около мерките, които предприемаме. Трябва да видим кой ще се покаже в пристанището на Чарлстън, за да си прибере товара. И тогава…

— Изобщо не съм съгласен — прекъсна го министърът на вътрешната сигурност. — Точно в този миг може би имаме двайсеткилотонна ядрена бойна глава някъде на доковете в района на метрополис с население четвърт милион души. Трябва да блокираме целия град и разберем с кого точно си имаме работа. Министерството на вътрешната сигурност е…

— Господин президент — извика Пол Раймър, който отговаряше за Програмата за действия при ядрени кризи. — Ще ми позволите ли да прекъсна цялото това празно говорене?

Хейс погледна на екрана към него. Гласът на бившия „тюлен“ бе един от онези, които са типични за офицер, командвал елитна бойна част. Прозвучаваше рязко и веднага привличаше вниманието на другите. На президента предложението му хареса.

— Заповядай.

— Последното нещо, което ни трябва сега е да блокираме Чарлстън. Оставете моите хора и федералните да си свършат работата, за която са обучавани. Трябва да им дадем всичко, което им е необходимо, и да не им се бъркаме много-много.

Президентът кимна в знак на съгласие. Той се обърна към Кенеди, която също изрази одобрението си. Началничката на кабинета му — също, макар и с известна неохота.

Хейс стана, като по този начин даде знак, че съвещанието е свършило.

— Ето какво ще направим.

> 38

# Заливът Чесапийк

Шестте хеликоптера летяха над тъмните води като глутница ловни кучета, дебнещи голям звяр. Те се появиха откъм кърмата на кораба, намалиха скоростта и доближиха целта. Хоризонтът на изток беше сив, а на запад се простираше мрак. Здрачаваше се и водата по това време на денонощието можеше много лесно да измами човешкото око.

На около половин километър разстояние те докладваха за визуален контакт с целта и веднага получиха разрешение да продължат операцията. Първите два хеликоптера продължиха напред, докато другите четири се отделиха от формацията и увеличиха скоростта си. Те щяха да заобиколят плячката и когато всички заемеха позиции, щяха да нападнат.

Двата MH-6 „Литъл Бърд“ почти безшумно се приближиха до кърмата на огромния контейнеровоз. На специално пригодени платформи от двете страни на машините седяха по трима облечени в черно „тюлени“. Всеки от тях носеше картечен пистолет „Хеклер и Кох“ MP-5 със заглушител. Хеликоптерите заеха позиция, един откъм левия борд и един откъм десния. Тъй като вече не можеха да се виждат един друг, пилотите поддържаха непрекъсната радиовръзка, като съобщаваха курса, скоростта и посоката.

Двете „птички“ увиснаха неподвижно във въздуха само за около секунда, след което едновременно се издигнаха, прелетяха покрай корпуса на кораба и се доближиха до командната кула и осветения мостик. След като подминаха наблюдателните палуби на мостика, пилотите извършиха немислимото и се доближиха максимално до него. Перките на винтокрилите машини се въртяха само на трийсетина сантиметра от прозорците на мостика. Поддържайки същата скорост като контейнеровоза, пилотите майсторски долепиха металните опори на хеликоптерите до парапетите на мостика и дадоха на командосите сигнал за десанта. Пилотите бяха толкова заети с контрола върху вертолетите, че дори не забелязаха мъжа, застанал в командното помещение само на десетина метра от тях. Пет секунди след като опорите докоснаха перилата, щурмоваците вече бяха на кораба. Изпълнила задачата си, всяка от „птичките“ умело се отдръпна от кораба и се извиси в небето.

Капитанът зад щурвала на гигантския морски съд изобщо не забеляза двата малки хеликоптера от двете си страни. Не ги видя отчасти защото не очакваше в тази спокойна сутрин някой да извърши подобна дързост. Но най-вече, защото вниманието му беше съсредоточено върху друго. Голям сив хеликоптер се беше появил внезапно точно над кораба, надвиснал над оцветените в различни цветове контейнери.

Страничният люк на хеликоптера беше отворен и двама мъже в черно бяха насочили оръжията си към него. Капитанът замръзна. Не можеше да повярва на очите си. Веднага си помисли дали да не промени курса, но после забеляза червена светлинна точка на стъклото на мостика. Точката постепенно се фокусира и се премести върху гърдите му. Изведнъж разбра откъде идва. Обзет от страх за живота си, капитанът бързо потърси прикритие зад панелите с уреди.