Мустафа ал Ямани беше предпазлив по природа, но когато се изправеше срещу враг с безгранични ресурси като Америка, предпазливостта му преминаваше в параноя. Преди да пристъпи към мисията, той изпрати закодирани електронни писма до поклонници на правата вяра, които живееха от години тук. Никой от тях не познаваше по лице и по име мъжа, с който трябваше да се срещнат. Известно им бе само мястото и времето на срещата и че мисията е от стратегическа важност. Ако нещо се объркаше, имаше още две резервни места.

ФБР беше засилило значително наблюдението над американските мюсюлмани, което налагаше много да се внимава. Затова в мисията бяха включени хора, които не се придържат ревностно и стриктно към ислямското учение на уахабизма. Досега ал Ямани беше работил с истински правоверните — мъже, готови да жертват живота си безпрекословно. Познаваше много такива бойци и през последните месеци беше виждал как десетки от тях се обричат на бавна смърт заради безшумния убиец, който нито можеха да видят, нито да разберат. Там, на забравената от Бога земя на северния бряг на Каспийско море, където земята беше толкова отровна, че вирееха само няколко мутирали биологични видове.

Дните на ал Ямани бяха преброени. Той също се беше изложил на смъртоносно ниво на радиация, но не до степента, на която се бяха изложили храбрите муджахидини. Той си взе от хапчетата против гадене и треска, но лек срещу болестта му нямаше. Мустафа ал Ямани беше обречен, но му оставаше достатъчно живот, за да се превърне в меча, с който Ислямът ще нанесе величествения си удар.

Америка беше голяма страна с брегова ивица, по-дълга, отколкото позволяваха възможностите й да охранява. Това беше Ахилесовата пета на Големия Сатана и ал Ямани възнамеряваше да използва тази слабост във всеки един от етапите на операцията. Западните разузнавания знаеха за важната му роля. За главата му бяха обявили награда от десет милиона долара. Неколцина от хората му се изкушиха от наградата и ако не бяха верните на Исляма агенти в пакистанската и саудитската разузнавателна служба, сега щеше да гние в някоя килия, далеч от слънчевата светлина. Вместо това сега се готвеше да пусне в ход оръжието на най-силния ужас срещу арогантните американци.

Ал Ямани отново провери координатите и дръпна назад дроселите, за да изключи двигателите. Малкият мост, на който трябваше да се срещне с агента си, се намираше недалеч оттук. На фона на бледата лунна светлина той едва позна мястото. Бившият офицер от КГБ му беше казал, че каналите в резервата понякога са проходими от кораб само при висок прилив. Имайки предвид формата и размерите на „Риварама“, той изчисли, че има само един час за срещата. Ако закъснееше, рискуваше да заседне в плиткото.

Запали двигателите и умело задвижи яхтата напред. Малко по-късно забеляза малкия мост. На разстояние петнайсет метра той угаси двигателите. Яхтата бавно продължи да плава по инерция, а ал Ямани напрегна слуха си, за да чуе шума на приближаваща кола или друг подозрителен шум. Освен нощните животни обаче не се чуваше нищо друго.

Носът се плъзна под металния еркер на моста, ал Ямани се вкопчи разтреперан в дроселите. Предното стъкло на мостика се размина от ръждясалата конструкция само на трийсетина сантиметра. Арабинът спря движението на яхтата и се зае да я обърне, в случай че му се наложи да бяга обратно в морето.

Когато свърши с обръщането, привърза морския съд към брега и потърси място, където да слезе. Беше тъмно и не успя да разгледа подробно повърхността. На всичкото отгоре не можеше да се отърси от мисълта, че някъде в храстите го дебне алигатор. Застана на кърмата, обзет от нерешителност. Можеше или да скочи на сляпо в тъмното върху тревата, или да вземе фенерче със себе си. Докато стоеше така, обхванат от страха пред неизвестното, нещо във високата трева се размърда. Това набързо сложи край на колебанията му.

Слезе в каютата и взе фенерче и кутия сода от хладилника. Насочи лъча на фенерчето към брега и хвърли кутията в тревата. Нещо бързо помръдна и ал Ямани зърна за малко животното, което се стрелна във водата. Беше космато и определено не беше алигатор. Ядоса се на себе си и грабна чантата. Каквото и да беше животното, то беше по-уплашено от него. Застанал над машинното отделение, той за последно огледа наоколо и скочи на брега.

Приземи се на един крак, леко се олюля, но бързо запази равновесие. Една от главните причини ал Ямани да не може да се маскира и да влезе в САЩ със самолет беше, че на десния си крак от коляното надолу имаше изкуствена протеза. На шестнайсет години младият саудитец беше заминал в Афганистан, за да се бие със съветската армия. Стъпи на мина и се върна у дома без долната част на десния крак. Можеше да върши почти всичко с помощта на протезата, освен да мине незабелязано през металния детектор на летището. Една от техните къртици в саудитското разузнаване им съобщи, че американците знаят всичко за него. Ал Ямани беше в списъка им за следене и не беше трудно да съберат две и две, за да се досетят кой е този арабин с ампутирания крак.

След като се посъвзе, тръгна нагоре по брега, леко приведен. Щом стигна върха, залегна и надникна към пътя в ниското. Както се очакваше, нямаше никой. Пътят се наричаше Блек Пойнт Драйв — десеткилометрова издигната като трамплин отсечка, откъдето туристите се любуваха на живописния резерват.

Забеляза светлините на приближаваща кола, но още не я чуваше. Сърцето му заби учестено, дланите му се изпотиха. Колата зави и се насочи право към него. Ал Ямани остана да лежи, плътно прилепнал към земята, с наведена глава. Шумът от колата се усили, след малко спря. Арабинът чу заглъхващия двигател, после, както се бяха уговорили, фаровете угаснаха и колата спря напълно. Запаленият двигател щеше да е сигнал, че ги следят.

Приповдигна се, колкото да хвърли поглед от високата трева. На другата страна на пътя беше паркирал сребрист форд „Таурус“, както и очакваше. Вратата на шофьора се отвори и от колата слезе мъж, който запали цигара. Дотук добре. Ал Ямани продължи да го наблюдава известно време, после взе чантата и се изправи.

Мъжът не го видя. Арабинът стъпи върху настилката и изрече:

— Аллах Акбар.

Мъжът нервно се извърна и едва не изпусна цигарата си. С широко отворени очи той задъхано повтори фразата.

Ал Ямани се зарадва. Щом младият мъж беше толкова изнервен, значи възприемаше всичко насериозно. Попита го на арабски:

— Сигурен ли си, че не ни е проследил никой?

— Да. Не съм ходил на джамия от два месеца, както ми наредихте.

Ал Ямани кимна удовлетворен и прегърна другаря си. Поне засега щеше да го остави жив.

> 15

# Вашингтон, окръг Колумбия

През последните два часа Айрини Кенеди беше помагала на сина си да напише поредната домашна работа. Беше късно, тя бе уморена и двамата се канеха да си лягат. Томи щеше да бъде първокласник още три дни, после излизаше във ваканция. Момчето изключително много се гордееше, че ще мине в по-горен клас. Кенеди пък бе щастлива, че повече няма да му преподава госпожа Джонсън. До лятото оставаше една седмица, а тя продължаваше да дава на децата домашна работа, като че бяха студенти по време на сесия.

Кенеди изпрати сина си в банята да си измие зъбите, след което отиде в другата баня да си вземе душ. Когато свърши, той вече се бе завил в леглото, готов за сън. Със сигурност беше попретупал миенето на зъбите, но Кенеди беше твърде уморена, за да му направи забележка. Той бе добро дете, възпитано и послушно, получаваше отлични оценки в училище и не се замесваше в неприятности. Някой и друг кариес нямаше да го убие.

Започни деня с позитивна нагласа и го приключи с позитивна нагласа. Това беше девизът й, поне вкъщи. Имаше и неща, които не можеше да контролира: политиците на Капитолия, президента и неговите съветници, журналистите и дори някои от служителите си в Ленгли. Кенеди изслуша как Томи си каза молитвата и го целуна по челото.