Пилотът на щурмовия хеликоптер „Апачи“, който прелетя набързо над северната част на селото, първи съобщи за масово изтегляне на врага. Неизвестно количество мъже се движеха пеша към планинския проход. Рап погледна един от мониторите. На него се виждаха дребни фигурки, вървящи в колона по един. По улиците на селото той наброи още петнайсетина, които също се насочваха към планината. Прогнозите на генерала се сбъдваха.

Челната група на рейнджърите навлезе в селото без значителни трудности. Те стигнаха позицията на Гърмяща змия едно за не повече от две минути. Веднъж дошли на мястото, рейнджърите бързо обезопасиха периметъра. Рап доволно се усмихна. Ако нещата продължаха да вървят така, скоро щяха да пристъпят към евакуация на пленниците.

Отделни подразделения докладваха, че секторите им са обезопасени. След като съпротивата започна да отслабва, вражеското оттегляне към планината набра сила.

— Орел шест… тук Гърмяща змия едно — старши сержант Кориган повика генерал Харли по радиостанцията. — Открихме нещо, което може би нашият гост ще иска да види.

Генерал Харли погледна към Рап и попита:

— Какво имате, Гърмяща змия?

— Открихме скривалище под къщата. Няколко компютъра, много видеокасети, няколко файла и географски карти.

Генерал Харли не беше изненадан от чутото. При подобни рейдове винаги откриваха по нещо. А защо старши сержантът смяташе, че Рап трябва също да погледне, можеше само да гадае.

— Какво ще му е толкова интересно на госта?

Отговорът на Кориган накара Харли и Рап да си разменят нервни погледи.

— Повтори отново, Гърмяща змия.

Командосът от „Делта“ повтори, този път по-силно.

Рап се разкрещя на генерала:

— Веднага приземете хеликоптера!

Харли нямаше желание да спори с него и след броени секунди „Блекхоук“ се насочи към пистата за кацане.

Когато машината докосна земята, ги посрещнаха два джипа. Рап и генералът изскочиха от машината, побързаха да се отдалечат от въртящите се перки и дотичаха до колите. Рап се намести във втората. „Тюленът“ до него му предложи шлема си. Рап не взе шлема, но се съгласи за защитните очила. Докато си ги нагласяше, Харли се приближи до джипа.

— Не се мотай много, Мич — надвика той силния шум от хеликоптера. — Отиваш там, поглеждаш и веднага се прибираш. Имам си план, към който се придържам. След няколко часа ще изгрее слънцето и дотогава искам всичките ми хора да са пресекли границата обратно.

Рап кимна.

— Не се тревожете, генерале. Нямам намерение да се застоявам.

Харли отстъпи от джипа и добави:

— И гледай пак да не те прострелят! А сега се махай и побързай! — След тези думи джиповете потеглиха с мръсна газ и се насочиха към главния път.

Минохвъргачните разчети бяха отнели инициативата от противника — терористи и талибани бягаха с пълна сила към планината. Там обаче ги чакаше много неприятна изненада. Взвод от военноморски „тюлени“ ги дебнеше в засада. Отделните екипи докладваха за спорадична стрелба, но вече не можеше да се говори за никаква контраатака от другата страна. Рейнджърите бяха образували безопасен коридор около позицията на Гърмяща змия едно. Така всеки опит за пробив в селото на практика бе малко вероятен. Джиповете се движеха свободно, без да откриват огън, защото никой не ги обстрелваше.

Спряха пред надупчените от куршуми стени на къщата, Кориган излезе, за да посрещне Рап. Старши сержантът го въведе вътре. Мич не обърна внимание на завързаните пленници с качулки на главите, седнали на пода, и последва Кориган по коридора към спалнята. Щурмовакът от „Делта“ включи фенерче и го насочи към входа на подземното помещение.

— Проверихме набързо за мини-капани. Не открихме, но все пак бъдете внимателен.

Рап кимна и взе фенерчето от старши сержанта. Наведе се и промуши краката си в дупката. После стисна фенерчето със зъби и се спусна надолу, докато краката му не стъпиха върху влажната пръст. Рап хвана фенерчето и бавно се обърна. В подземието имаше няколко компютъра и кутии с папки, струпани хаотично из цялото помещение. Накрая откри това, което търсеше на една от стените и се вцепени. Обхвана го смесица от страх и неверие.

Пристъпи напред и се вгледа в картата, която познаваше много добре. Реките, пътищата, парковете — всичко му беше познато. Самото откриване на подобна карта в такъв отдалечен район на света би накарала всеки на негово място да замисли. Находката будеше огромна тревога. И най-вече начертаните и нарисувани на ръка знаци върху картата. Тя беше изпълнена с концентрични кръгове с отбелязан център, а до всеки от кръговете бяха изписани две числа. Едното беше за температурата, а другото — за броя на жертвите.

Полетата между кръговете бяха изписани на арабски, отбелязвайки метеорологичното време за конкретния район.

Рап отстъпи назад. Колко ли време оставаше? Из главата му запрепускаха най-различни апокалиптични варианти. Беше виждал подобни карти и преди. Използваха се за оценка на унищожителната мощ на ядрените оръжия. Този път обаче мишената бе Вашингтон.

> 14

# Крайбрежието на Флорида

На около тринайсет хиляди километра от пакистанското село, над източното крайбрежие на Флорида се спускаше мрак. Тринайсетметровата моторна яхта си проправи път между шамандурите и се насочи към пристана на националния природен резерват на Мерит Айлънд. Денят беше дълъг и напрегнат за ал Ямани. След като уби капитана, той плава петстотин и осемдесет километра, без да спира никъде, с изключение на Форт Пиърс, където зареди резервоарите с гориво. За щастие времето беше благоприятно и той измина почти една трета от пътуването на автопилот. Въпреки това яркото слънце и вятърът му действаха изтощително и повлияха на чувството му за ориентация. Поради тази причина в момента се чувстваше малко замаян.

Докато яхтата плаваше в спокойния тесен пристан със скорост само пет възела, арабинът беше посрещнат от зловеща тишина, която от време на време се нарушаваше от нощните крясъци на животни, които ал Ямани дори не можеше да познае. Беше израснал в провинция Ал Бахах в Саудитска Арабия и до скоро не умееше дори да плува. Познанията му за лодките и корабите дойдоха едва през последната година, когато помогна на другарите си смъртници да се прехвърлят по Каспийско море, от Северен Иран в Казахстан. Беше наблюдавал внимателно действията на техния ирански капитан, който направляваше овехтялата им баржа. След доста увъртане капитанът накрая се съгласи да посвети воина на Исляма в морското дело. Ал Ямани знаеше, че за да влезе в Съединените щати, се нуждае от някакъв нестандартен план.

Дизеловите двигатели мъркаха тихо, а водата зад кърмата бълбукаше, докато яхтата се придвижваше навътре. Ал Ямани се молеше да не се натъкне на алигатори. При мисълта за подобна среща по гърба му полазваха ледени тръпки. Той беше смелчак, но израснал в пустинната местност на Саудитска Арабия. Подобни гигантски земноводни го изкарваха от равновесие. Вече беше чул няколко характерни шума, плясъци във водата, и си представяше как огромните зверове го следват по тесния канал.

Сигналните светлини на яхтата бяха включени. Прииска му се да запали и яркия прожектор, но устоя на изкушението. Би предпочел напълно да изгаси светлините, но така рискуваше да попадне на местен полицай или, по-лошо, на агент от Агенцията за борба с наркотиците ДЕА. В никакъв случай не желаеше да го вземат за доставчик на дрога. Целта му беше много по-благородна и възвишена, отколкото незаконната контрабанда на тази отрова. Мисията му бе част от продължаващата битка на неговия народ с неверниците. Битка, която се водеше вече хиляда години.

Ал Ямани държеше една ръка на дросела, а с другата следеше данните от сателитната система за навигация върху бордовото табло. Беше запомнил наизуст всички координати. Спътниковите карти бяха купени на черния пазар от бивш офицер от руското разузнаване в севернопакистанския град Пешавар. Руснакът дори му помогна да изчисли точката, в която да акостира. Резерватът с площ петстотин и шейсет хиляди декара беше собственост на НАСА. Години наред КГБ пращаше свои агенти там, за да наблюдават и черпят сведения за американската космическа програма.