Движение в левия край на екрана привлече вниманието на Рап. Още не беше разпознал какво е това, когато въздушният командир на мисията, седнал срещу него, заговори с леко разтревожен глас:

— Хищник едно, една „техника“ се приближава до позицията на Екип едно… неутрализирайте я веднага.

Един „Блекхоук“ и шест масивни, издължени хеликоптера MH-47E за специални операции се насочваха към долината по различен от този на първата партида път. Натоварени догоре, големите хеликоптери бяха твърде уязвими, за да рискуват да летят директно над селото, без да знаят с какви сили и средства разполага врагът. Пилотите трябваше да изминат близо двайсет километра повече по кръгова траектория, за да достигнат целта, но никой от тях не се оплакваше.

Грохотът на витлата и мощните им турбинни двигатели разтресе цялата долина и изпрати ясен сигнал на обитателите на селото, че се задава страшна сила. Благодарение на Специалния тактически ескадрон от ВВС пистата за кацане беше осветена като коледна елха с инфрачервените стробоскопски светлини, които ярко блестяха на екраните за инфрачервено виждане на хеликоптерите.

Първи тръгнаха да се приземяват два от големите хеликоптери, чиито задни рампи вече бяха свалени. Само за секунди две Пустинни патрулни коли (ППК), подобни на бъгита, слязоха от рампите и се устремиха по неравното поле в търсене на пътя, който води към селото. Ниските бъгита развиваха скорост до сто и трийсет километра в час и можеха да бъдат оборудвани с разнообразно по вид мощно въоръжение. Всяка от колите имаше екипаж от трима военноморски „тюлени“ — шофьор, командир и стрелец, който седеше на извисена платформа зад тях.

За сегашната мисия ППК бяха въоръжени с големи 50-калиброви картечници, 40-милиметрови гранатохвъргачки, 7,62-милиметрови картечници и с по две противотанкови ракети AT4. Товарните платформи отстрани на колите бяха натъпкани с допълнителни боеприпаси и можеха да се приспособят за носенето на носилки с ранени. Колите бяха мощно оръжие на открит терен, но в населени райони бяха уязвими. Липсваше им бронирана защита и затова тази нощ щяха да се придържат към тактиката „удряй и бягай“, за да не дават на врага да се опомни, докато пристигнат основните сили.

След като двете ППК изчезнаха в нощта, два джипа ATV с прикачени ремаркета слязоха по рампите на хеликоптерите „Чинук“. Ремаркетата бяха натоварени със сандъци с най-различна екипировка. Джиповете се отдалечиха от пистата и се насочиха в зададения им район, за да оборудват команден пост и няколко минохвъргачни позиции. Дванайсет рейнджъри, тежко въоръжени и натоварени, се стремяха да не изостават от колите, тичайки по полето.

Двете машини „Чинук“, разтоварили хората и техниката, се вдигнаха във въздуха, за да направят място за техните събратя, които вече захождаха за кацане. Четири от големите зелени транспортни хеликоптери нарушиха формацията в колона и един по един заеха отредените им на земята зони. При първия досег със земята от задните рампи на машините се изсипваха рейнджъри, които групово се насочваха към различните сборни пунктове. Картината изглеждаше хаотично за непосветения, но всъщност представляваше дирижирано и високо организирано бойно разгръщане на тренирана рота рейнджъри.

Те бяха истинският чук, с който генерал Харли възнамеряваше да удари по укрепения пункт, за да извади оттам талибаните и терористите от „Ал Кайда“. Рейнджърите принадлежаха към 2-ри батальон на 75-ти полк „Рейнджър“. Ротата беше пристигнала в Афганистан на ротационен принцип преди четири месеца и вече беше участвала в достатъчно реални бойни акции.

Те бяха обучени да се бият във всякаква среда, климат и релеф. Перфектни бяха в провеждането на така наречените мисии за пряко действие — завземане на летища, ключови обекти или градове. С помощта на мобилна огнева мощ, гъвкавост и скорост рейнджърите се специализираха да побеждават многократно превъзхождащ ги по численост противник. Именно за подобно нещо мислеше да ги използва и генерал Харли.

> 11

Кориган се приближи до външната врата на къщата и предпазливо надникна навън. Почти в същия миг изсвири куршум и се заби в стената от тухли и кал. Брадатият старши сержант дори не трепна. Обърна се по посока на изстрела, прицели се с автомата от рамо, но момчетата му от покрива го изпревариха.

Силата на вражеския огън постепенно нарастваше. До момента никой от командосите не беше улучен, но беше въпрос само на време това да се случи, ако нещо не се направеше. Беше поставил още четирима стрелци на покрива в подкрепа на двамата снайперисти и двамата картечари. По всичко личеше, че и четиримата имат доста работа. В района бързо се стичаха десетки противникови бойци и откриваха огън по американците. За сметка на това командосите от „Делта“ рядко пропускаха цели на разстояние до сто метра, дори и последните да се движеха непрекъснато.

Не толкова престрелката притесняваше Кориган. Да изпращаш фанатизирани бойци с автомати срещу окопал се екип от отлични стрелци на „Делта“ си беше равносилно на самоубийство. Само че тези воини на Исляма бяха калени в битките и водеха непрестанно войни вече двайсет години. Не след дълго щяха да се опомнят и да измислят по-добра стратегия. Стратегия, която вероятно щеше да включва по-големи оръжия и гранатомети.

— Кор, тук е Лу — дойде гласът по линията за вътрешна радиовръзка. — Мисля, че е добре да дойдеш да видиш нещо.

Кориган отново погледна към улицата през своя уред за нощно виждане AN-PVS17. На две пресечки от къщата един терорист се показа иззад ъгъла и зае позиция за стрелба с РПГ.

— Почакай секунда, Лу.

Движенията на Кориган бяха инстинктивни и отработвани хиляди пъти. Лазерният мерник PEQ-2, монтиран в предната част на оръжието, изписа яркочервена точка върху гърдите на мъжа. Кориган натисна спусъка. Човекът отсреща се свлече на земята. Почти веднага друг терорист изскочи, за да вземе оръжието му. Старши сержантът се прицели в главата му и го свали с единичен изстрел, след което отново се прибра във вътрешността на къщата.

— Какво има, Лу?

— Май че открих нещо.

Кориган се проправи път до един от счупените прозорци и бързо погледна навън. Двама мъже тичаха по улицата на около осем метра от него. Единият успя да пресече за разлика от другия.

— Не може ли да почака?

Преди да чуе отговорът, във въздуха отекна тътенът на тежкокалибрена картечница. На около метър от Кориган в стената се образува дупка с размерите на юмрук. Старши сержантът веднага залегна на пода, а върху него се посипа суха кал от стената. Допълзя до външната врата, през цялото време тихо ругаеше.

Превключи радиостанцията на режим „предаване“ и сърдито изрече:

— Кондор пет, тук е Гърмяща змия, къде ми е въздушното прикритие?

— Въздушното прикритие идва, Гърмяща змия. Стой мирно.

Гласът беше спокоен и авторитетен, което доста раздразни Кориган. Лесно бе да си хладнокръвен, когато се намираш на височина хиляда и петстотин метра. Долу обаче, под обстрела на картечницата, нещата стояха другояче.

— Тежкокалибрена картечница обстрелва позицията ми от изток!

— Виждам я, Гърмяща змия. Хищник едно вече е близо.

Преди Кориган да попита кога точно ще пристигне подкрепата, той чу характерното изсъскване на ракети въздух-земя. Част от секундата по-късно на мястото на вражеската картечница се разнесе серия силни експлозии.

Капитан Милт Гереро стоеше до своя набързо съоръден преден команден пост и с бинокъл за нощно виждане наблюдаваше другата страна на полето. Той и екипът му за управление бяха дошли с „Блекхоук“. Самият пост беше монтиран от специалния ескадрон от ВВС. Гереро наблюдаваше трите си взвода. Сто четирийсет и четири души, които тичаха по откритото поле. Дори с тежката си екипировка на гръб те можеха да стигнат до покрайнините на селото за пет минути. Ако се натъкнеха на съпротива, необходимото време щеше да се удвои и дори утрои, но командирът на ротата имаше готови планове за подобни случаи.