— И мислиш, че Законът за защита на нацията е един от тях?
— Да.
Холмс направи гримаса и показа, че не е много убеден в тези думи.
— Пат, сериозно говоря. Цялата тази война срещу тероризма излезе от рамките на нормалното. Шайка дрипави разбойници извади късмет и сега ние водим война с половината свят, за да покажем, че няма да ги търпим. В същото време с действията си напълно загърбихме Закона за правата. Няма значение, че републиканците са изработили проекта, нали ние сме тези, които го защитават?
Той отпи от водката.
— Бих казал, че малко опростяваш нещата.
— Мислиш ли? — попита саркастично тя. — Ти си доста далеч от кухнята, Пат. Аз съм близо, всеки ден чувам какво си говорят в Министерството на правосъдието. Виждам докладите за деня, които са пълни със случаи на погазване на конституционността. Виждам страха в очите на хората, които се явяват пред Върховния съд, за да защитават държавните интереси.
— И как това ще се отрази на изборите?
— Четири месеца преди изборите никой не иска да съсипе имиджа си. А именно имиджът ще пострада, ако се стигне до съд.
— Пеги, знам, че го приемаш твърде присърце, но на повечето хора не им пука дали на някой заподозрян терорист не са му прочели правата и са отказали да му осигурят адвокат.
— На основното ядро на партията обаче му пука.
Холмс от горчив опит знаеше, че ядрото на партията се състои от онези десет процента, които са настроени толкова левичарски, че идейно се намираха много далеч от ценностите на средностатистическия американец. Ако, не дай си боже, тяхното крило надделееше, щяха да пратят партията в пропастта на фанатичния либерализъм.
— Какво могат да направят… да гласуват за кандидатите на републиканците ли?
— Не, те просто няма да гласуват. А нали знаеш какво се случва, когато ядрото се отвърне.
Колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, че тя е права. Такава беше изнервящата реалност в партийната му работа. Холмс беше ориентиран към бизнеса демократ и ако зависеше от него, без да му мигне окото щеше да натири откачените левичари да вървят да красят Зелената партия.
Той поклати глава.
— Вечерта започва много добре, няма що. А са минали едва пет минути.
Стийли остана напрегната.
— Казвам ти, активистите, които призовават за конституционни промени, ще се възползват от конюнктурата, за да извлекат максимална полза. Ще забият барабаните и ще агитират чак до изборите. А ти и аз добре знаем кой ще го отнесе.
— Хейс ли?
— Не. — Стийли се намръщи. — Накрая може и той да пострада, но пръв ще опере пешкира моят шеф, главният прокурор Стоукс… Аз обаче няма да стоя със скръстени ръце и да позволя това да се случи. Нито той ще позволи.
Холмс започваше бавно да си дава сметка, че може да се сблъска с голям проблем. Главният прокурор Мартин Стоукс беше изгряваща звезда в Демократичната партия. Дори се говореше, че президентът се кани да разкара безполезния си вицепрезидент и да го замени със Стоукс. Този човек идваше от средата на големите пари и също като Холмс беше ориентиран към бизнеса и отбраната. Беше в състояние да неутрализира републиканците.
— Пеги, не бих казал, че съм съгласен с всичко, изложено от теб, но поне успя да провокираш интереса ми. — Той погледна към своята чаша и си взе маслина. — Тъй като те познавам добре, предполагам, че имаш план.
— Имам — потвърди Стийли. — Но няма да постигнем нищо, ако не накараш президента да поеме топката.
Холмс имаше значително влияние върху президента, но трябваше да признае, че в последно време везната се накланяше прекалено силно на страната на службите на реда, отбраната и разузнаването.
— Да чуем идеята ти и ще видим какво мога да направя.
> 10
# Пакистан
Двата хеликоптера AH-64 „Апачи“ пристигнаха над селото една минута след началото на щурма. Единият започна да кръжи отгоре, докато другият отиде да вземе под охрана пистата. Двата щурмови хеликоптера носеха общо сто и двайсет ракети, шестнайсет снаряда „Хелфайър“ за борба с бронирани цели и трийсетмилиметрови оръдия в носовата част. В допълнение към огневата им мощ те бяха оборудвани с най-съвършените уреди за навигация, управление на огъня и средства за противодействие на радарите. Те бяха алтернативата на генерал Харли, тъй като не можеше да разчита на въздушни подкрепления от самолети.
Хеликоптер „Пейвхоук“ — модернизирана версия на „Блекхоук“, се появи от планинския проход и прелетя над селото на достатъчно разстояние от земята, за да е извън обсега на гранатометите РПГ. Въпреки това можеше да бъде поразен със зенитни оръдия или преносими ракети земя-въздух. По време на инструктажа им показаха разузнавателни фотографии на монтираните върху пикапите зенитни оръдия и ги нарекоха кодово „техника“. Също така ги предупредиха, че е много вероятно противникът да разполага с ракети земя-въздух.
Тъй като нямаха желание да си имат работа нито с оръдията, нито с ракетите, двамата пилоти продължиха да летят високо над селото и направиха остър завой, за да се върнат и свалят товара си. Докато се спускаха към открития терен, пилотът не изпускаше от очи едно парче земя, чиито координати бяха вкарани в бордовия компютър, и в инструментите, отчитащи скоростта и височината на машината. Помощник-пилотът оглеждаше хоризонта и нервно хвърляше по едно око към системата за предупреждение за ракетен обстрел. Макар че видимостта беше добра, бордовите стрелци оповестиха с викове кацането и обходиха с поглед терена за враждебни елементи.
Хеликоптерът се приземи на откритото поле и избълва десетчленния Специален тактически ескадрон на ВВС. Командосите, понесли на гърба си петдесеткилограмови раници, веднага се затичаха и след като се разпръснаха на известно разстояние, залегнаха плътно на земята и заеха отбранителни позиции. „Пейвхоук“ се издигна отново и бавно набра височина в разредения планински въздух.
Щом хеликоптерът достигна безопасен таван, ескадронът се зае за работа. Четирима души тръгнаха към главния път, за да го вземат под контрол и да прережат телефонните линии. Останалите се консултираха с портативните си компютри за спътникова навигация и прецизно започнаха да поставят инфрачервени навигационни светлини по полето. В другия край, на малко повече от километър, се водеше сражение и те го чуваха. Пукотевицата и автоматичният огън допълнително ги мотивираха да привършат със задачата си колкото е възможно по-скоро.
Бяха към края на работата си, когато чуха някакъв тропот в далечината. Шумът се усилваше и наподобяваше препускащо стадо. После земята под тях се разтрепери. Шестимата бързо поставиха оставащите светлини и се затичаха към сборния пункт, където бяха оборудвали помощната станция и откъдето щяха да ръководят кацането.
Хеликоптерът на генерал Харли се озова над селото и закръжи на височина деветстотин метра. Рап беше затворил очи, притиснал слушалките към ушите си, за да чува старши сержант Кориган и неговите хора. Вече имаше противоречиви доклади за броя на пленените — двама или трима от големите клечки. Той щеше да е крайно доволен, ако заловят всичките трима, но дори да се окажеше, че единият от тях е убит по време на операцията, а другите двама са живи, Рап в никакъв случай нямаше да лее сълзи.
Бяха минали едва пет минути от операцията, а от движението долу беше очевидно, че селото се е разбудило. Както бяха предположили, това далеч не беше спокойно мирно селце, Рап отвори очи и погледна екрана пред себе си. Тънкият рог на луната сияеше в безоблачното небе. Системите за нощно виждане показваха сравнително ясни картини. Позицията на старши сержант Кориган беше отбелязана в центъра на екрана. Рап разпозна противниците, тичащи към него от всичките четири посоки. Броят им още не пораждаше тревога, но само засега. Ако врагът не хвърлеше някакви тежки сили срещу тях, Кориган и екипът му не би трябвало да изпитват трудности при задържането на терена до пристигането на подкрепленията.
