— Напълно разбирам, че е била отчаяна, защото е трябвало да се раздели с вас.

При тези думи ми се зави свят, не вярвах на ушите си.

— Мисля, че децата трябва да хапнат нещо — бързо промених темата. — Уморени са и спят, но сигурно като се събудят, ще се почувстват гладни. Прекараха тежък ден.

— Поръчайте им, каквото е необходимо, г-це Лий. След като се погрижите за тях, ще вечеряме заедно.

— Няма ли да вечеряте с Алвиън?

— Тя е много уморена. Тази вечер ще бъдем сами.

Така че двамата с Конън вечеряхме на свещи в зимната градина. Никога няма да забравя тази приятна и неповторима вечер. Непрекъснато си повтарях, че това не може да бъде истина, че само в сънищата се случват такива прекрасни неща.

Конън говореше много оживено; нямаше и следа от мълчаливия господар на Маунт Мелин.

Разказа ми за историята и архитектурата на замъка: бил е проектиран и построен във формата на буквата Е в чест на кралица Елизабет. Конън нарисува скица на сградата и ми посочи различните крила:

— Тук са двата двора, заградени от три страни, а това е централното крило, доминиращо над останалите. В момента се намираме в него: тук са балната зала, парадното стълбище и галерията, а над тях са разположени редица по-малки салони. Ето къде е зимната градина, която предлага идеална обстановка за малки компании.

Казах, че замъкът наистина е прекрасен и че той би трябвало да бъде много щастлив, защото притежава такива владения.

— Каменните стени не топлят душата, г-це Лий. Животът, който кипи между тях, отношенията между хората са по-важни.

— Да, но е прекрасно да прекараш живота в приятна обстановка.

— Съгласен съм с вас и много се радвам, че моите замъци ви харесват.

Щом се нахранихме, той ме отведе в библиотеката и ми предложи да изиграем партия шах. Приех с удоволствие.

Настанихме се в прекрасната стая с резбован таван и дебел килим, меката светлина на лампите от изкусно изрисуван китайски порцелан осветяваше лицата ни. И в най-смелите си мечти не бях предполагала, че ще бъда толкова щастлива.

Конън подреди върху дъската фигурите от слонова кост и започнахме играта.

Настъпи дълбока, блажена тишина. Мислех си, че никога няма да забравя пламъците на огъна, тиктакането на златния часовник в стил Луи XIV и тънките пръсти на Конън, които местеха фигурите.

Бях свела глава и мислех напрегнато, когато усетих, че ме наблюдава; вдигнах очи към него и погледите ни се срещнаха. Внезапно ми хрумна, че той ме е повикал тук с някаква цел, но каква ли беше тя?

Прониза ме безпокойство, ала в онзи миг бях твърде щастлива, за да му обърна внимание. Направих хода си и Конън възкликна:

— Г-це Лий, мисля, че паднахте право в капана, който ви заложих!

— О, не! — извиках аз.

Той направи ход с офицера и застраши царя ми. Съвсем бях забравила този офицер.

— Мисля, че това е… О, не, не още. Шах, г-це Лий.

Мислех си за други неща по време на играта и чак сега забелязах, че губя. Направих напразни опити да се измъкна, но не можах. С всеки ход неизбежният край наближаваше.

— Шах и мат, г-це Лий — гласът на Конън ми се стори нежен и ласкав.

Впих невярващ поглед в дъската.

— Възползвах се от предимството, че сте уморена след дългото пътуване.

— О, не — бързо отвърнах аз. — Мисля, че вие сте по-добър играч от мен.

— Мисля, че сме достойни съперници — отвърна ми той.

Малко след това му пожелах „Лека нощ“ и се оттеглих в стаята си. Легнах си, но не можах да заспя. Бях толкова щастлива… Спомнях си отново и отново как Конън ме посрещна, как вечеряхме заедно и най-вече думите: „Ние сме достойни съперници“.

Дори забравих, че се намирам в дома на Алис — преди време този факт щеше изцяло да обсеби мислите ми, ала сега знаех само, че Конън ме повика при себе си й изглежда толкова щастлив, че съм тук.

Следващият ден беше също така приятен и непредвидим като първия. Сутринта проведох обичайните занимания с децата, а следобед Конън ни изведе на разходка с каретата.

Заведе ни на морския бряг и ни показа скалата Сейнт Майкъл, която стърчеше навътре във водата.

— Като дойде пролетта, ще ви заведа да видите трона на Сейнт Майкъл.

— Ще можем ли да седнем на него, татко? — попита Алвиън.

— Щом не те е страх да паднеш в морето. Краката ти ще висят двайсет метра над водната повърхност. Много дами мислят, че си струва труда да се опита.

— Защо, татко?

— Защото едно старо поверие казва, че ако една жена седне в трона на Сейнт Майкъл преди съпруга си, тя ще бъде господарят вкъщи.

Алвиън се засмя от удоволствие, а Джили, която стоеше плътно до мен, се усмихна.

— Г-це Лий, вие смятате ли, че си струва да опитате?

За миг се поколебах, сетне го погледнах право в очите.

— Не, г-н Тремелин.

— Значи не искате да бъдете господарят вкъщи?

— Мисля, че нито мъжът, нито жената трябва да бъдат господари в буквалния смисъл. Те трябва да се борят с трудностите рамо до рамо и да уважават мнението на партньора си.

Усетих как се изчервявам и си представих как би се изсмяла Филида, ако бе чула изявлението ми.

— Г-це Лий, вашата мъдрост превръща фолклора ни в детска шега.

Думите му звучаха в ушите ми през целия път до замъка.

Вечерта пожелах да хапна с Джили в класната стая, а Алвиън вечеря с баща си. След това четох в стаята си. Конън не ме покани на шах.

Легнах си рано и дълго размишлявах за странния обрат, който бе настъпил в живота ми. Заспах с предчувствието, че на другия ден ще ми се случи нещо необикновено.

През нощта се стреснах и скочих от леглото. В стаята ми имаше някой. Нещо се размърда в мрака. Бе рано сутринта, защото бледорозова светлина озаряваше хоризонта.

— Кой е? — извиках аз.

До мен изникна Джили, облечена в стар халат на Алвиън, който бях преправила за нея, и обута с чехлите, които й бях купила.

— Какво правиш тук, Джили?

Тя отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Почаках малко, но тя само ми се усмихна и кимна.

— Кажи ми какво се случи, Джили? Знам, че нещо е станало.

Тя посочи вратата. Тръпки ме побиха по гърба, защото отново ми се стори, че Джили вижда нещо или някого.

— Но там няма нищо — рекох аз.

Детето кимна и промълви:

— Тя е тук. Тя е тук.

Сърцето ми заби лудо. Тя мисли, че Алис е тук. Това беше нейният дом: Джили я е намерила.

— Г-жа Тремелин — прошепнах аз.

Джили се усмихна сияйно и продължи да кима.

— Видя ли я?

Детето отново кимна.

— Тук, в замъка ли?

Ново кимване.

— Ще ви заведа при нея — отрониха устните й. — Тя ме помоли да го направя.

С треперещи ръце посегнах към халата си, облякох го и обух чехлите си.

Джили се вкопчи в ръката ми.

Минахме през галерията и се спуснахме надолу по малко стълбище. Детето почука на една врата и се заслуша. Повдигна поглед към мен и кимна, сякаш някой я бе поканил да влезе. Аз не чух нищо. Обзе ме зловещо предчувствие.

Джили отвори вратата и се озовахме в мрачна стая. Детето ми показа нещо с пръст и за миг ми се стори, че виждам красива жена с бална рокля и гъсти руси коси, които се спускаха на тежки къдрици по раменете й. Това беше маслен портрет в цял ръст.

Стоях лице в лице с Алис.

Приближих се до картината, за да я разгледам по-добре. Сините очи се взираха в мен, а розовите устни сякаш искаха да ми кажат нещо.

— Какъв майсторски портрет! — прошепнах аз.

Ала може би защото още не беше се съмнало, сивокаменният замък спеше и Джили ме бе довела тук по толкова особен начин, на мен ми се стори, че това е нещо повече от произведение на изкуството.

— Алис — прошепнах аз и впих поглед в неподвижната фигура на стената. Очаквах тя да пристъпи към мен и да ми отговори.

Питах се кога е бил нарисуван този портрет… преди или след злощастната сватба, преди или след като е разбрала, че очаква дете от Джефри.