— Време е да се прибираме — заявих с леден тон. — Искахме просто да глътнем малко чист въздух, преди да си легнем. Хайде, Алвиън! — казах аз, хванах я здраво за ръката и я задърпах по обратния път.
— Искам да остана — възпротиви се тя. — Искам да говоря с теб, татко.
— Виждаш, че съм зает. Друг път ще си говорим.
— Не, сега! Важно е!
— Не вярвам, че е толкова важно. Утре ще разговаряме.
— Не… не… сега! — истерично изкрещя Алвиън. Никога не се бе противопоставяла толкова открито на баща си.
— Виждам, че Алвиън е личност с характер — прошепна лейди Треслин.
— Г-ца Лий ще овладее ситуацията — хладно заяви Конън.
— Разбира се. Нали е съвършената гувернантка… — В тона на красавицата прозвуча явна подигравка. Така се вбесих, че сграбчих Алвиън за ръката и грубо я повлякох нагоре по пътеката.
Тя хлипаше и подсмърчаше, но не обели нито дума, докато не се прибрахме.
— Мразя я! Знаете ли, г-це Лий, тя иска да ми стане майка.
Не отвърнах нищо. Мислех, че е опасно, защото бе твърде вероятно някой да ни подслушва. Чак когато влязохме в стаята й и аз затворих вратата зад гърба си, казах:
— Забележката ти предизвика истинско изумление у мен, Алвиън. Как е възможно лейди Треслин да ти стане майка, след като е омъжена?
— Той скоро ще умре.
— Откъде си толкова сигурна?
— Всички казват, че това ще стане всеки момент.
Бях потресена от факта, че до ушите на детето са достигнали подобни отвратителни клюки, и реших да поговоря с г-жа Полгри по този въпрос. Слугите трябва да си държат устата затворена в присъствието на Алвиън. Кой ли го бе казал… Дейзи и Кити… или Джо Тапърти и жена му?
— Тя непрекъснато идва тук — продължаваше момичето. — Няма да й разреша да заеме мястото на мама. Няма да разреша на никого.
— Алвиън, не е прилично да изпадаш в истерия заради разни нелепи клюки! Няма повече да допусна да говориш подобни неща в мое присъствие! Това е срамно! Обиждаш баща си!
При тези думи тя потъна в дълбок размисъл. Колко много го обичаше! Бедната Алвиън! Жал ми беше за това самотно сираче!
Преди половин час, докато стоях в прекрасната градина и онази красавица ми се подиграваше, ми беше жал за самата мен. Казах си: „Не е честно. Защо един има всичко, а друг — нищо? Дали ще бъда красива в шифон и с диаманти? Може би не колкото лейди Треслин, но все пак ще изглеждам по-добре, отколкото със сивата памучна рокля и тюркоазената брошка, останала от баба ми.“
Сега забравих самосъжалението, защото сърцето ми се късаше заради Алвиън.
Сложих я в леглото и се прибрах в стаята си, обзета от печал. Продължавах да си мисля за Конън Тремелин и лейди Треслин, които седяха в беседката и си шепнеха. Дали са още там? За какво ли разговарят? Сигурно за любов! Двете с Алвиън явно ги прекъснахме в разгара на флирта. Бях възмутена от поведението на Конън. Как можеше да се впуска в авантюра с омъжена жена, дала обет за вярност на съпруга си?
Приближих се до прозореца — добре, че не гледаше към градината и морето. Подпрях лакти на перваза и дълбоко вдъхнах аромата на тази прелестна вечер. Слънцето бе залязло и мракът бързо се сгъстяваше. Потърсих с поглед прозореца, зад който ми се бе мярнал силуетът.
Съсредоточено се взирах в сините завеси. Не знаех точно какво очаквах да видя: лице или махаща ръка? Често се присмивах на приумиците си, но не и по здрач. По това време на деня бях готова да повярвам на всичко.
Внезапно завесите се размърдаха — в стаята имаше някой.
Тази вечер бях изпаднала в много особено разположение на духа. То вероятно се дължеше на срещата с Конън Тремелин и лейди Треслин в градинската беседка, но по онова време все още не бях наясно с чувствата си и не можех напълно да си обясня промяната в настроението си. Току-що ме бяха унижили и обидили и ето че пак бях готова да рискувам. Стаята на Алис се намираше в онази част от замъка, където нямах право да влизам. Ако ме хванеха, щях да изпадна в много неудобно положение, ала безразсъдството ми взе връх над здравия разум.
Обзеха ме натрапчиви мисли за Алис. Понякога горях от толкова силно желание да разгадая тайната на смъртта й, че бях готова на всичко.
Внимателно се измъкнах от стаята си, напуснах крилото на замъка, където живеех, и продължих към будоара на Алис. Почуках на вратата и полека я отворих. Сърцето ми биеше като тежък ковашки чук.
В първия миг не забелязах никого, сетне видях как завесите се полюшват — някой се криеше зад тях.
— Има ли някой тук? — попитах аз, като се опитах да овладея гласа си.
Отговор не последва: онзи, който се криеше зад завесите, не желаеше да бъде разкрит.
Прекосих стаята, дръпнах завесите и видях треперещата Джили.
Клепачите й страхливо запърхаха, а сините й очи ме гледаха безучастно. Протегнах ръка към нея и тя боязливо се притисна към стената.
— Няма да ти сторя нищо лошо, Джили — нежно рекох аз.
Тя ме гледаше все така безизразно и аз я попитах:
— Ще ми кажеш ли какво търсиш тук?
Детето мълчеше и трескаво оглеждаше стаята, сякаш диреше нечия помощ. За миг ме обзе странно усещане, че тя вижда някого или нещо.
— Джили, знаеш, че не бива да пристъпваш прага на тази стая, нали? — Тя се отдръпна уплашено и аз повторих думите си.
Детето кимна и веднага след това поклати глава.
— Ще те отведа в моята стая и там ще си поговорим.
Прегърнах я през раменете; крехкото й телце трепереше. Поведох я към вратата, тя ме последва неохотно, а на прага извърна глава и внезапно извика:
— Госпожо, върнете се! Върнете се, моля ви! — Изведох я навън и затворих вратата, сетне я повлякох към стаята си.
Най-сетне се озовахме там, аз хлопнах вратата и се подпрях на нея. Устните на Джили потрепваха.
— Искам да разбереш, че няма да ти направя нищо лошо. Искам да ти бъда приятелка. — Тя продължаваше да ме гледа безизразно и аз казах напосоки: — Искам да ти бъда приятелка като госпожа Тремелин.
Джили трепна и за миг погледът й се оживи. Бях се натъкнала на ново откритие: Алис е била привързана към това нещастно дете.
— Ти търсеше г-жа Тремелин в онази стая, нали?
Тя кимна. Изглеждаше толкова развълнувана, че видът й ме трогна. Коленичих до нея, прегърнах я и я погледнах в очите.
— Няма да я намериш, Джили. Тя е мъртва. Няма смисъл да я търсиш в замъка.
Детето кимна. Не знаех дали е съгласна с мен или пък вярва, че ще открие Алис в Маунт Мелин.
— Трябва да се опитаме да я забравим, Джили!
Тя бавно спусна клепачи, за да скрие очите си от мен.
— Искам да бъдем приятелки. Ако се сприятелим, няма да се толкова самотна.
Тя поклати глава. Стори ми се, че в светлите очи проблясва искрица надежда; Джили не трепереше: сигурна бях, че вече не я е страх от мене.
Внезапно тя се отскубна от прегръдките ми и се втурна към вратата. Не я последвах. На прага Джили се обърна и ме погледна; на устните й играеше лека усмивка. Сетне детето избяга.
Вярвах, че съм намерила път към самотната й наплашена душа. Джили вече не се страхуваше от мен.
Сетне се замислих за Алис, която е обичала това дете. Представата ми за тази жена се допълни с нови подробности.
Приближих се до прозореца, отново потърсих с поглед нейните покои и си спомних нощта, когато забелязах онзи силует зад завесите фактът, че бях заварила Джили там, не хвърляше светлина върху загадката, защото онази сянка не принадлежеше на дете, а на жена.
На следващия ден г-жа Полгри ме покани на чай в стаята си.
— Госпожо — рекох аз, — бих искала да обсъдя с вас един много важен въпрос.
Тя поруменя от удоволствие. Гувернантка, която търсеше съвета й, бе нейният идеал.
— С удоволствие ще ви отделя един час, за да пием по чаша от най-хубавия ми чай отвърна ми тя.
Тя ме гледаше над чаените чаши с израз, граничещ едва ли не с уважение.
