Затананиках пак „Сладка и мъничка“, когато Конън Тремелин се показа от обора. Видя ме, преди да успея да се скрия, и почувствах как почервенявам като рак от смущение, че ме е видял с пусната коса и по нощница.

— Добро утро, госпожице Лий — извика той оживено.

В този момент си казах, че съм чула неговия кон. Дали беше яздил рано сутринта или през цялата нощ? Представях си как е посетил някоя от дамите за забавление в околността, ако въобще ги имаше тук. Такова беше мнението ми за него. Бях сърдита, че изобщо не се смущава, докато аз се бях изчервила — поне така изглеждаше всяка моя видима част.

— Добро утро — отвърнах аз и гласът ми прозвуча хладно.

Той се приближаваше бързо през поляната и се надяваше — бях сигурна в това, да ме смути още повече, като ме види отблизо в спалното ми облекло.

— Прекрасна сутрин! — провикна се той.

— Изключителна — отговорих. Дръпнах се навътре и го чух да казва:

— Здравей, Алвиън! Значи и ти си станала.

Вече бях доста навътре от прозореца, когато чух момичето да отвръща:

— Здравей, папа!

Гласът й беше мек и нежен, с онази нотка на копнеж, която бях открила у нея предишния ден, когато говореше за баща си. Знаех, че е възхитена от това, че го е видяла, че е била будна в стаята си, когато е чула гласа му, че се е втурнала към прозореца и че би била безкрайно щастлива, ако той спре и поговори с нея.

Но той не го направи, а влезе в къщата. Застанала пред огледалото, аз се огледах в него. Доста неприлично, помислих си. И лишено от достойнство. В розова нощница, закопчана догоре, с неприбрана коса и с лице, което дори и сега имаше цвета на бархета!

Сложих си халата и съвсем спонтанно пресякох учебната стая, за да отида при Алвиън. Отворих вратата и влязох. Тя беше прекрачила един стол и си говореше:

— Няма нищо страшно, наистина. Трябва само да се държиш здраво и да не се страхуваш… и няма да паднеш.

Беше толкова съсредоточена в заниманието си, че не беше чула вратата. Постоях няколко секунди, загледана в нея, докато тя беше с гръб към вратата на учебната стая.

Научих много в този момент. Този неин баща беше добър ездач и искаше и дъщеря му да язди добре, но Алвиън, която отчаяно искаше да спечели неговото одобрение, се страхуваше от конете.

Тръгнах към нея, като първата ми мисъл беше да говоря с нея, да й кажа, че ще я науча да язди. Поне това можех да правя наистина добре, защото винаги сме имали коне и от петгодишната си възраст участвахме с Филида в местните конни състезания.

Поколебах се обаче, защото бях започнала да разбирам Алвиън. Тя беше нещастно дете. Трагедията й се беше отразила по няколко начина. Беше загубила майка си и това беше най-голямото нещастие, което едно дете може да преживее. Обожаваше баща си, докато той явно я пренебрегваше, и това правеше нещастието още по-голямо.

Тихо затворих вратата и се върнах в стаята си. Видях слънчевата светлина върху килима и радостта ми се върна. Щях да успея. Щях да се преборя с Тремелин, щом иска така. Щях да го накарам да се почувства щастлив с дъщеря си. Щях да го принудя да й отделя вниманието, на което тя имаше право и което само звяр би й отказал.

Тази сутрин уроците бяха цяло изпитание. Алвиън закъсня, защото беше закусвала с баща си, както беше обичаят в семейството. Представих си ги на голямата маса в стаята, която бях открила, че се използва като столова, когато нямат гости. Наричаха я малката трапезария, но тя беше малка само според стандартите на Маунт Мелин.

Представях си как той чете вестника или преглежда пощата си, а Алвиън седи на другия край на масата и се надява да й каже поне една дума, но разбира се, той не го прави.

Трябваше да изпратя да я доведат за уроците й, а тя ненавиждаше това. Опитах се да ги направя по-интересни и изглежда успях, защото въпреки неприязънта си към мене, не можа да скрие интереса си към историята и географията.

Алвиън обядва с баща си, докато аз се нахраних сама в учебната стая, след което реших да говоря с Конън Тремелин.

Докато се чудех къде да го намеря, видях, че излезе от къщата и отиде в обора. Веднага го последвах и когато влязох, го чух да нарежда на Били Трихей да оседлае Роял Ръсет.

Изненада се, когато ме видя, след това се усмихна и бях сигурна, че си спомня последния път, когато ме беше видял неглиже.

— О, ето я и госпожица Лий! — каза той.

— Надявах се да разменя две-три думи с вас — казах аз с официален тон. — Но може би сега не е удобно.

— Зависи от това колко думи искате да разменим. — Извади часовника си и го погледна. — Давам ви пет минути, госпожице Лий.

Усещах присъствието на Били Трихей и ако Конън Тремелин се подиграеше с мене, предпочитах никой от прислугата да не разбере.

— Хайде да се разходим по поляната — каза той. — След пет минути ще си готов, нали Били?

— Да, господарю.

Тръгна към поляната и аз го последвах.

— Когато бях малка — започнах, — не слизах от коня. Струва ми се, че и Алвиън иска да язди. Моля ви да ми разрешите да я науча.

— Имате разрешението ми да се опитате, госпожице Лий.

— Като че ли се съмнявате, че ще успея?

— Страхувам се, че да.

— Не разбирам защо трябва да се съмнявате в моите преподавателски възможности, след като не познавате уменията ми.

— О, госпожице Лий — каза той почти подигравателно, — вие ме разбирате погрешно. Не се съмнявам във вашите преподавателски способности, а във възможностите на Алвиън.

— Искате да кажете, че някой друг се е опитвал да я научи, така ли?

— Аз не успях.

— Но сигурно…

Той вдигна ръка.

— Странно е, че едно дете може да се страхува толкова много. Повечето деца се научават много лесно.

Гласът му звучеше насечено, а изразът на лицето му беше суров. Исках да изкрещя: „Що за баща сте вие!“ Представях си какви са били уроците, липсата на разбиране, очакването детето да направи чудеса. Нищо чудно, че момиченцето беше уплашено.

— Има и хора, които никога не могат да се научат да яздят — продължи той.

Избухнах, въпреки че се опитах да се овладея:

— Има хора, които не могат да преподават.

Той се спря и се втренчи учудено в мене. Разбрах, че никой в тази къща не си беше позволявал да говори с него по този начин.

Ето, това е то, помислих си. Сега ще ми каже, че моите услуги не са необходими повече и в края на месеца мога да опаковам багажа си и да си отида.

Виждах как се мъчи да овладее гнева си. Продължаваше да ме гледа, но не можех да прочета израза в тези светли очи. Мисля, че беше презрителен. След това погледна към обора.

— Ще трябва да ме извините, госпожице Лий — каза той и ме остави.

Върнах се направо при Алвиън. Намерих я в учебната стая. В очите й имаше упорито предизвикателство и си помислих, че ме е видяла да разговарям с баща й.

Минах направо на въпроса:

— Алвиън, баща ти ми разреши да те уча да яздиш. Ти би ли искала?

Видях как мускулите на лицето й се стегнаха и сърцето ми се сви. Възможно ли е човек да научи да язди дете, което е толкова уплашено?

Продължих веднага, преди да е имала време да ми отговори:

— Когато бяхме на твоята възраст, ние със сестра ми страшно обичахме да яздим. Тя е две години по-малка от мене и умирахме и двете да се състезаваме заедно в местните състезания. Най-вълнуващите дни от живота ни бяха, когато се състезавахме в нашето село.

— И тука има състезания — отвърна Алвиън.

— Много е забавно. А и когато си усвоил добре уменията, чувстваш се удобно на седлото.

Тя замълча за момент, след това каза:

— Аз не мога. Не харесвам конете.

— Не харесваш конете? — Звучах шокирано. — Защо? Те са най-кротките същества на света.

— Не са. Яздих Грей Меър, а тя тичаше много бързо и не искаше да спре. Ако Тапърти не беше хванал юздите й, тя щеше да ме убие.

— Грей Меър не е за тебе. Ти трябва да започнеш на пони.