— «Завинаги»! Много често ми се случва да чувам тук тази непоносима за човека дума — каза Тор Лик, млъкна и се загледа в морето.

Кристалната вода отпред се набръчка. Отначало на земляните им се стори, че изплуваха преплетени водорасли. Но от неопределената маса се издигна цяла гора от синьозелени гърчещи се пипала. Те се издигаха на височина до четири метра над повърхността на морето, въртяха се и размахваха на всички страни сплесканите си червени краища.

Корабчето направи остър завой, земляните се блъснаха в стената на каютата, а лявата «пура» на понтона се издигна над водата. Двигателите зареваха и чудовището изчезна под надигналата се отзад вълна.

Двамата тормансиани започнаха да се препират тихичко и победи кормчията, който енергично показваше с ръка някъде настрана от облицования с камъни бряг.

— Няма да спрем точно пред града — поясни на пътниците си вторият тормансианин, — при кея е много дълбоко и могат да ни нападнат лимаите. Досега никой не ги е виждал толкова близо до града. Отстрана има плитчина, където лимаите не могат да стигат, там ще хвърлим котва. Само че ще трябва доста да заобиколите пеш.

— Не ни е страх от разстоянията — усмихна се Тивиса. — Но не ни е страх и от тия гадини — намеси се Тор Лик, — нашите СДФ ще ги пропъдят или унищожат!

— Защо да изтощаваме батериите? — възрази Тивиса. — Наистина Ген докара нови, но ни предстои дълъг път.

— Тивиса е права. На нас много ни говориха за някакви опасности. Освен това при подводно нападение ще трябва да изразходваме двойно повече енергия. — Тор Лик доближи ръце до челото си в знак, че се предава.

Под корабчето от дълбините изплува склонът на плитчината. Екипажът разреши на пътниците да излязат на палубата. В тежкия неподвижен въздух се долавяше миризма на азотен окис. Удивително гладкото зелено дъно се оказа слегната тиня. Зад кърмата се вдигнаха огромни кълба размътена утайка.

— Какво ти къпане, Тивиса! — посочи дъното Ген Атал. — Тук ще затънеш до шия.

Двигателите изреваха, наоколо кипна мътилка. Кормчията засили корабчето и го изхвърли на крайбрежната ивица от пясък и ситни валчести камъни. Оттук земляните лесно се прехвърлиха на брега по една широка дъска и прекараха своите деветоножки.

— Кога трябва да се върнем? — отсечено попита кормчията.

— Няма нужда — каза Тор и двамата моряци въздъхнаха с нескривано облекчение. — Ние ще отидем навътре в страната и ще прехвърлим планинската верига по посока към екватора, за да излезем в равнината Мен-Зин — продължи астрофизикът, поглеждайки от време на време картата, — там ще ни изпратят самолет.

— И ще разгледаме най-големия мъртъв град на опашното полукълбо Кин-Нан-Те — добави Тивиса.

— Кин-Нан-Те! — възкликна кормчията и млъкна. Другарят му го смушка, като същевременно се кланяше на земляните, и им пожела «змийски път: непреклонен и неотстъпен».

Моряците разклатиха корабчето. То се изскубна от плитчината и изчезна в Огледалното море.

Предоставени сами на себе си, земляните хвърлиха дрехите, навиха ги на стегнати вързопи и ги закрепиха за СДФ. След това трите разноцветни фигури: тъмнорубинена, малахитовозелена и кафявозлатна — тръгнаха с дълга неуморна крачка покрай брега към овалния площад на пристанището. Изоставеният град Чендин-Тот ги посрещна с убийственото еднообразие на къщите, училищата, бившите места за развлечение и болниците, което беше характерно за трескавото и небрежно строителство от епохата на «експлозията» на населението. Странният обичай да се струпват в пренаселените квартали сгради с различно предназначение обричаше на безрадостно затворничество децата, болните и старците, натикваше шумния транспорт в тесни каналообразни улици. Тивиса и Тор бяха наблюдавали всичко това в «живите» градове.

В неугледните паралелепипедни постройки с еднакви отвори на прозорците нямаше нищо от онази тайнственост, която обикновено ни привлича в напуснатите градове. Земляните бързаха да прекосят тъжните, покрити с прах улици. Застиналите в задушния въздух разкривени скелети на дърветата се разсипваха при най-лекото докосване. Тор влезе наслуки в една сграда, която го привлече с цветната рамка на вратата си. Ръждясалите подпори на циментовите плочи едва крепяха таваните. Тор Лик се реши да влезе навътре. Плавно извитите контури на интериора рязко се различаваха от скучните правоъгълници на повечето сгради. През полукръглия хол, затрупан със строшени мебели, Тор Лик стигна до една кръгла зала, която веднага му напомни за Земята. Като се огледа, той видя, че стените са облицовани с плочки от полиран дунит и хиперстенов пироксенит — дълбочинни ултраосновни скали от фундамента на земната кора, които и тук очевидно образуваха долните зони на кората на Торманс. Сякаш за да подчертаят приликата, два цилиндрични фриза хвърляха през праха червеникави отблясъци. Тор Лик позна в тях богати на едри гранатови примеси еклогити.

— Тор, къде си? — високо извика Тивиса, която влезе след него.

— Ш-ш-шт! Излизай оттук, сградата едва се крепи.

— Какво толкова интересно намери в тази прашна стая?

— Тя е облицована с минерали от дълбините на Торманс — отговори Тор, излизайки на улицата. — Съвсем прилича на една подобна стая в Уралския минен музей. Вътрешният състав на планетата, както и можеше да се очаква, е много близък до земния. Оттук произтича почти еднозначната гравитация и характер на геологичните процеси.

Зад града се простираше гола равнина, която полегато се изкачваше към планините. Много надалеч в горещата мараня се разливаха черни петна. Стереотелескопът позволи да се види, че това са първите живи дървета. Тримата земляни упорито вървяха по древния криволичещ път от трамбован чакъл, който приличаше на речно корито: през вековете колелата на тежките коли бяха натъпкали пътната настилка в меката почва. Изведнъж Ген Атал се спря така рязко, че СДФ, който ситнеше до него, вдигна облаче прах, защото заби късите си лапички в пътя.

— Гледайте, минаваме през гробища! — възкликна инженерът по броневата защита и посочи безкрайното поле от едва забележими хълмчета. Тук-там, нарушавайки еднообразието, се издигаха останки от ограда, циментови плочи вместо надгробни камъни.