Нея Холи, която беше се преселила под купола на звездолета на мястото на Ген Атал, се събуди от глухия вой на приборите за външно прослушване. Тя се досети, че «Тъмен пламък» е преминал на ниска орбита, без да изключва защитното поле. На екрана на вътрешния ТВФ тя видя пилотите на звездолета, които оживено разговаряха с Фай Родис.

Снижаването на «Тъмен пламък» неизбежно щеше да стресне цялата планета. Възможно беше повторно нападение тъкмо в момента, когато земляните щяха да изключат защитното си поле. Фай Родис, която настояваше за изключване на полето надделя. Тя убеди пилотите на кораба, че в една олигархическа държава обратната връзка неминуемо е слаба. Докато съобщението, че полето е премахнато и нападението може да бъде повторено, стигне до главния управник, «Тъмен пламък» ще успее да кацне.

Звездолетът се въртеше над планетата Ян-Ях и се нагаждаше към определеното за кацане място. Този издаден в морето нос беше твърде малък за грамадния, тромав ЗПЛ. Бяха отворени още две наблюдателни шахти и земляните не можеха да се откъснат от тях, защото за пръв път разглеждаха планетата от толкова близко разстояние. «Тъмен пламък» правеше последните обиколки на височина около 250 километра. Атмосферата, която беше малко по-плътна, отколкото на Земята, вече започваше да загрява порещия я кораб. Планетата Ян-Ях не изглеждаше синя като Земята. Преобладаващ цвят беше виолетовият, големите езера сред планините изглеждаха почти черни, със златист оттенък, а океаните мътноаметистови. Там, където през тънкия слой вода прозираха плитчините, морето се зеленееше мрачно.

Земляните с тъжно чувство си спомняха радостния зелен цвят на Тибет, какъвто го бяха видели последния път от същата височина.

Успоредните ребра на разсечените ниски гребени, редиците от пирамиди, наблъскани една до друга, и лабиринтите на сухите долини по безкрайните плата на Ян-Ях изглеждаха светлокафяви с виолетов оттенък. На места тънката растителна покривка хвърляше върху изровената и безплодна почва шоколадово наметало. Колосалните пространства, залети с набръчкани тъмносиви лави, бележеха областите на екваториалните разседи. Около тези мрачни зони почвата бе придобила тухлен цвят, а колкото повече се отдалечаваше от лавовите планини, толкова по-жълта ставаше тя. Симетричните бразди на пясъчните дюни набръчкваха пустинното крайбрежие и планетата приличаше на необитаема.

Едва след като се поогледаха, земляните видяха, че покрай големите реки и в дълбоките котловини, където почвата се синееше от влажните изпарения, големи площи бяха разделени на правилни квадрати. След това започнаха да се очертават пътищата, зелените острови на градовете и огромните кафяви петна на подводните гъсталаци на морските плитчини. Облаците тук не се деляха на пухкави топки, перести ивици или разпокъсани ослепително бели полета, както на Земята, Тук те се напластяваха на люспести, зърнести маси, отрупани над моретата на опашното и главното полукълбо.

Звездолетът бе пронизан от вибрация. Гриф Рифт включи охладителите. Обвит от сребърен облак, корабът се устреми надолу. Този път екипажът посрещна натоварването от забавянето не в магнитните камери, а в амортизационните кресла и по канапетата. Несъзнателно спазвайки и сега невидимата раница, седмината облечени с метална броня се събраха на едно канапе отделно от останалите астронавти.

Както разбраха по-късно земляните, мястото и времето на кацането на «Тъмен пламък» били държани в тайна. Затова съвсем малко обитатели на планетата Ян-Ях видяха как внезапно появилият се от небесните дълбини колос на кораба надвисна над пустинния нос. Горещият стълб на спирачната енергия се блъсна в рохкавата почва и вдигна прашен, димен смерч. Бясно въртящата се колона дълго не се поддаваше на напора на морския вятър. Нейният горещ полъх се разпространи далеч от морето и сушата, срещу бързащите насам дълги трополящи автомобили, натъпкани с тормансиани с еднакви лилави дрехи. Те бяха въоръжени — всеки имаше на гърдите си кутийка с издадена напред къса тръбичка. Когато горещият полъх на вихрушката стигна до тях, автомобилите се спряха на почтително разстояние. Тормансианите се вглеждаха в завесата от прах и се мъчеха да разберат какво е това — благополучно кацане или катастрофа? Постепенно през сивкавокафявата мъгла започна да се очертава тъмният купол на звездолета, който стоеше така изправен, сякаш беше кацнал на предварително подготвен фундамент. За учудване на тормансианите дори високите храсти около кораба се оказаха неповредени. Трябваше да се изсича път, за да могат да минат колите с емблема от четири змии, предназначени за долетелите.

Непосредствено до самия звездолет растителността беше унищожена, а почвата беше се стопила, образувайки гладка пръстеновидна площадка.

Внезапно основата на звездолета потъна в сребърен облак. Тормансианите бяха облъхнати от студ. След няколко минути почвата изстина. На кораба се отвориха два кръгли люка, които приличаха на грамадни раздалечени очи. Изпъкналите полирани повърхности на техните лещи запламтяха със зловещ отблясък в лъчите на червеното светило, които пробиваха облаците от редеещ прах. Тормансианите с лилави дрехи, които се промъкваха в полукръг през храстите, се спряха и започнаха да се обръщат към останалите назад коли. Оттам по веригата предадоха нареждане никой да не се приближава повече. Нечовешки мощна въздишка се разнесе над носа. Спирално движение на въздуха завъртя листата, късчетата овъглени клонки и падналия прах, издигна ги високо към виолетовия небосвод. Веднага след това дебелите плочи на бронята над пръстеновидната издатина в основата на купола на кораба се отместиха настрани. Напред излезе масивна тръба с диаметър, по-голям от човешки ръст. На края и́ изящно и безшумно се разгъна ветрило от метални подпори, под които на земята се спусна прозрачната кабина на асансьора. Жителите на Торманс гледаха тази блестяща като кристал кутия със затаен дъх.

Фай Родис, която вървеше най-отпред по тръбната галерия, се сбогуваше с поглед с оставащите членове на екипажа. Те бяха се строили в редица и стремейки се да скрият тревогата си, изпращаха излизащите с усмивки и с нежни ръкостискания.