Чеди Даан още не беше свикнала с шума на тормансианската столица. Неочаквани звуци стигаха до малката и́ стаичка на четвъртия етаж на една сграда в долния край на град Средище на Мъдростта. Построените от евтини звукопроводящи материали стени и тавани кънтяха под стъпките на живеещите на горния етаж хора. Чуваше се рязка нехармонична музика. Чеди се мъчеше да определи откъде идва този нестроен шум, за да разбере защо толкова шумят хората, които разбират, че поради лошото устройство на домовете си пречат на своите съседи. Цялата сграда резонираше, в ушите на човек непрекъснато се набиваха трополенето, скърцането, свиренето, вибрацията на водопроводните тръби в тънките стени.

Чеди разбра, че къщите са построени небрежно и не се е предвиждало в тях да живеят толкова много хора. Улицата също беше планирана без оглед на резонанса и се превръщаше в усилвател на шума. Всички нейни опити да се отпусне и да премине към вътрешно съзерцание не даваха резултат. Щом Чеди се абстрахираше от нестройния хор на звуците, внезапно се раздаваха кънтящи и резки удари. Оказа се, че се затръшват вратите на къщите или автомобилите. Обществено невъзпитаните тормансиани дори смятаха за проява на изисканост по-силното затръшване на вратите. На Чеди и́ се хвърли в очи преди всичко това, че тормансианите абсолютно не умееха да се нагаждат към теснотията, в която живееха, и продължаваха да се държат така, като че ли вчера бяха напуснали просторните степи.

Чеди се приближи до прозореца, който гледаше към улицата. Тънките грапави стъкла разкривяваха контурите на срещуположната къща, която затуляше небето с мрачния си корпус. Зорките очи на Чеди забелязваха маранята от наситените с въглероден окис и олово газове, която излизаше от подземните тунели, предназначени за тежкия градски транспорт.

За пръв път не с въображението си, както на уроците по история, а с цялото си тяло Чеди усети теснотията, задуха и неудобството на един град, построен единствено за да може по-евтино да бъде изхранена и снабдена с необходимите неща безименната човешка маса — абстрактно количество консуматори на храна и вода.

Излишно беше да мисли за съсредоточаване и почивка, преди да се научи да се абстрахира от непрестанната какофония.

С дрехите също трябваше да свикне. Чеди накара всички мускули на тялото си да затреперят, масажирайки кожата си, която я сърбеше под дрехите. От връхното си облекло тя не можеше да се оплаче. Блузата със стоманен цвят с висока яка, пристегната в кръста с мек черен колан, и широкият панталон от същия плат се харесваха на Чеди. Но нея я накараха да облече и долни дрехи: абсолютно непознатия за жителката на Земята сутиен и една твърда поличка. Новите приятели на Чеди я уверяваха, че ако се покаже на улицата без тези странни приспособления, може да предизвика скандал.

Чеди се подчини и седеше полугола, докато домакинята и сестра и́ се въртяха наоколо и дотъкмяваха дрехата. Още в Градините на Цоам пепелявата коса на Чеди беше се превърнала в смолисточерна остра грива, която момичетата от планетата Ян-Ях обичаха да носят или хаотично разчорлена, или оплетена на две стегнати къси плитки. Контактните лещи промениха цвета на очите и́. Сега, когато Чеди се доближеше до огледалото, оттам я гледаше чуждо и донякъде неприятно лице. Но двете жени не преставаха да и́ се възхищават и да и́ предсказват многобройни победи над мъжете. Тъкмо към това Чеди се стремеше най-малко от всичко. Дали ще изпълни бързо мисията си, зависеше от пълната и́ свобода като наблюдател.

Приятелите на Таел доведоха Чеди тук през нощта. Улица «Хей-Гой», тоест «Цветя на щастието», беше населена с «кжи». Посрещнаха я млада тормансианска девойка и сестрата на домакинята, която живееше тук временно.

Трисричното име на тази млада жена се съкращаваше като Цасор. Тя беше се съгласила да стане придружителка на Чеди из град Средище на Мъдростта. За младите — и особено за красивите — момичета разходките из столицата на Ян-Ях през вечерните часове бяха опасни, да не говорим за нощта, когато и силните мъже не се показваха на улиците без крайна необходимост. Жените биваха обиждани или нападани предимно от обхванати от полова психоза младоци. Красотата, вместо да бъде защита, само още повече привличаше младите бандити, както миризмата на кръв хищниците.

Верният синкав СДФ се настани с подвити крачета под кревата (тук спяха на високи легла от желязо или пластмаса) и бе закрит със спуснатата до пода кувертюра. Както обясниха на Чеди, това бе предпазна мярка, за да не бъдат заподозрени домакините, че са във връзка с жителка на Земята. Официално Чеди се водеше като гостенка на семейството на инженер от един огромен завод, а контактът на астронавтката с простите, непросветени «кжи» се смяташе за недопустим. Заради него домакините рискуваха да бъдат изгонени от столицата. Заплахата беше сериозна: навсякъде по планетата животът беше по-труден. Там хората получаваха за труда си по-малко и затова имаха по-малко пари за храна, за набавяне на необходимото и за удоволствия.

Обитателите на град Средище на Мъдростта и на още два-три грамадни града по крайбрежието на Екваториалното море бяха обект на завист за останалите, не толкова щастливи жители на Ян-Ях.

Чеди не можеше да проумее същината на това щастие, докато не разбра, че на планетата Ян-Ях богатството и бедността се измерват с количеството дребни вещи, притежавани от всекиго. Във всепланетен мащаб, в икономическите отчети, в съобщенията за успехите фигурираха само вещите и изцяло се изключваха духовните ценности. По-късно Чеди се убеди, че самоусъвършенствуването не беше главната задача на човечеството на Ян-Ях.

И в същото време домакините смайваха Чеди с веселата си непосредственост и с любовта си към скромните украшения на тяхното тясно жилище. Две-три цветя във ваза от просто стъкло вече ги хвърляха във възторг. Ако съумяваха да си набавят някоя евтина статуетка или чашка, тогава удоволствието траеше няколко дена. Във всяко жилище имаше екран на видеоприбор с мощен звукопредавател. И вечер, когато семейните хора, тоест живеещите на двойки заедно с децата си до възраст, отговаряща на началото на 1-я цикъл на Земята, се прибираха и съзерцаваха мътните малки плоски екрани, грохотът на звуковия съпровод разтърсваше стените, таваните и подовете на паянтовите сгради. Но техните обитатели се отнасяха към това с учудващо равнодушие. Сънят на младите беше здрав: те не чувствуваха никаква нужда от четене, размисъл, а още по-малко от медитация. Много голяма част от свободното им време отиваше за празни приказки, за разказване на слухове и клюки.