Ухилени, двамата се поздравяват с високо вдигнати палци, без да подозират, че бих отрязал и двете ръце на Макдърмот, при това с огромно удоволствие.

Тримата – Дейвид ван Патън, Крейг Макдърмот и моя милост, седим в ресторанта на "Йейл Клуб" и обядваме. Ван Патън е в кариран костюм "Криция Уомо" от вълнен креп, риза от "Брукс Брадърс" и вратовръзка "Адирондак", на краката си е нахлузил обувки "Коул-Хаан". Макдърмот е с блейзер от кашмирена и агнешка вълна, фланелени вълнени панталони "Ралф Лоран", риза и вратовръзка също от "Ралф Лоран" и обувки "Брукс Брадърс". Аз съм с вълнен костюм на едро каре, памучна риза "Лучано Барбера", вратовръзка "Лучано Барбера", обувки "Коул-Хаан" и очила "Бауш енд Ломб". "Шоуто на Пати Уинтърс" тази сутрин бе посветено на нацистите и не знам защо, но се изкефих страхотно, докато го гледах. Въпреки че не бях очарован от това, което са правили, все пак ми се сториха симпатични момчета, пък в интерес на истината, така смятаха май и повечето зрители в студиото. Един от нацистите дори реши да се пошегува и започна да жонглира с грейпфрути; това адски ми хареса, изправих са в леглото и заплясках с ръце.

През пет маси от нас седи Луис Карутърс, облечен така, сякаш сутринта са го нападнали жаби – навлякъл е някъкъв костюм от неидентифициран френски шивач и ако не се лъжа, бомбето на пода под стола му трябва да е негово, то си личи. Луис ми се усмихва, но аз се правя, че не съм го забелязал. Цели два часа спортувах тази сутрин в "Ексклузив", а тъй като и тримата сме си взели почивка този следобед, всички ще отидем на масаж. Още не сме поръчали нищо, всъщност не сме видели и менюто. Само си поркаме. Отначало Крейг поиска бутилка шампанско, но Дейвид категорично отказа да го пие и тогава решихме да караме на"твърдо гориво". Продължавам да наблюдавам Луис и щом той погледне към нашата маса, извръщам назад глава и се заливам от смях, дори онова, което Ван Патън и Макдърмот приказват, да не е толкова смешно. В интерес на истината, те не могат да измислят нищо смешно. Но така съм изпипал  реакцията си на техните глупости, че не могат да забележат как се преструвам. Луис се изправя, избърсва устата си със салфетка и хвърля още един поглед към нас, преди да излезе от ресторанта. Сигурно е отскочил до кенефа.

– Всичко си има граница – заявява Ван Патън. – Мисълта ми е, че не е задължително да си убиваш вечерта с някаква годзила.

– Обаче продължаваш да излизаш с Мередит, така че не виждам разлика – подмятам му, ала той, естествено, се прави на глух.

– Но набързо е гот – обажда се Макдърмот. – Много е гот да изчукаш някоя набързо.

– Бейтмън? – обръща се към мен Ван Патън. – Някакви препоръки по стила на бързото изчукване?

– Какво? – питам и се изправям.

– Набързо бе? Не си ли падаш? – пеняви се Макдърмот. – Че то е дори желателно, comprende?

– Я чуйте – казвам им, докато прибирам стола напред.

– Искам да сме наясно: аз съм за семейството и против наркотиците. А сега ме извинете.

Преди да се отдалеча, виждам как Ван Патън сграбчва за ръката един преминаващ келнер и го пита:

– Това вода от чешмата ли е? Не пия такава. Донесете ми "Евиан" или нещо друго, разбрахме ли се?

Дали Кортни ще ме харесва по-малко, ако Луис е мъртъв? Този въпрос, на който няма ясен отговор, гложди съзнанието ми, докато, без да бързам, прекосявам ресторанта. Махвам с ръка на един тип, който сякаш прилича на Винсънт Морисън, и на още един, за него пък съм сигурен, че само прилича на Том Нюмън. Ще прекарва ли Кортни повече време с мен (времето, което сега отделя за Луис), ако той е извън играта, ако вече не е алтернатива, ако е мъртъв, да речем? Ако някой убие Луис, това дали ще я разстрои? Ще мога ли истински да я утеша, без да ѝ се изсмея в лицето и злобата ѝ, двойно по-голяма от моята  да се стовари върху ми, проваляйки всичко? А може би я възбужда това, че се среща с мен зад гърба му, или харесва  тялото ми, моя голям член? Защо тогава искам да ѝ  угодя? Ако тя ме харесва само заради мускулите и оная ми работа, значи е най-обикновена курва. Най-долна курва, но с превъзходно, почти съвършено тяло, което засенчва всякакви други недостатъци, с изключение на лошия дъх в устата и жълтите зъби, които по принцип са непреодолими пречки. Няма ли да проваля работата, ако удуша Луис? Ако се оженя за Ивлин, ще успее ли тя да ме накара да ѝ накупя нейните любими рокли, сътворени от Лакроа, преди да е приключил разводът ни? Дали южноафриканските колониалисти и подкрепяните от Съветите чернокожи партизани вече сключиха мир в Намибия? А ще бъде ли светът по-сигурен и по-спокоен, ако Луис бъде насечен на парчета? Моят свят – може би, тогава защо не? Друга възможност... наистина няма. Твърде късно е да си задавам тези въпроси, защото вече съм в мъжката тоалетна и се оглеждам в огледалото – прекрасен тен и идеална подстрижка; оголвам зъбите си, които са абсолютно равни бели и лъскави. Намигам на своето отражение, поемам си дълбоко дъх, надявам кожени ръкавици "Армани" и тръгвам към кабината, в която е Луис. В тоалетната няма други хора. Всички кабини са празни и с разтворени врати с изключение на последната. Вратата ѝ не е заключена, и само леко притворена. Вътре Луис си подсвирква нещо от "Клетниците" и с приближаването ми свирнята му става все по-силна, чак дразнеща.

Той е прав в кабината, с гръб към мен, облечен в кашмирен блейзер, плисирани вълнени панталони, памучни копринена бяла риза, и пикае. Разбирам, че усеща раздвижване зад гърба си, защото видимо се стяга, а плющящата  в клозетната чиния струя урина изведнъж секва. Тежкото ми дишане заглушава всички останали звуци, полезрението ми леко се замъглява по края, бавно вдигам ръце и ги плъзвам по яката на кашмирения блейзер и бялата риза, пръстите ми обгръщат врата му, палците ми се събирай на тила, а показалците ми се срещат точно над адамовата му ябълка. Започвам да ги стягам, но има достатъчно място за да може Луис да се извърне – бавно, бавно, – да застане с лице към мен, едната му ръка лежи върху копринената блуза с поло-яка, другата я вдига нагоре. Премигва няколко пъти с клепачи, после очите му се разширяват така, как то ми се иска. Искам да видя как се сгърчва лицето му, как става мораво, искам да знае кой го убива. Ще ми се моето лице да е последното нещо, което ще види Луис, преди ди умре, ще ми се да му изкрещя: "Чукам Кортни. Чуваш ли? Чукам твоята Кортни. Хахаха!", и това да са последните думи, последните звуци, които да чуе, преди собствените му хрипове и пукотът на трахеята му да заглушат всичко. Луис се е втренчил в мен и аз стягам мускулите на ръцете си, за да са готови за борба, каквато, за мое най-голямо разочарование, не започва.

Вместо да се съпротивлява, той поглежда надолу към китките ми, за миг се поколебава, сякаш не може да реши какво да прави, после навежда глава и... целува лявата ми китка, а когато отново вдига очи към мен, някак срамежливо лицето му изразява... любов и почти никакъв страх.

Вдига дясната си ръка и ме погалва по лицето. Стоя като закован с протегнати напред ръце и сключени около врата пръсти.

– Божичко, Патрик – прошепва Луис. – Защо тук?

Пръстите му си играят с косата ми. Обръщам се настрани, на стената на кабината някой е издраскал надпис:

" Едуин прави разкошни минети". Застинал в това положение, зяпам разкривените букви и рамката около тях, сякаш в нея е скрит отговор или някаква истина. Едуин? Кой е Едуин? Тръсвам глава, за да се отърва от тези мисли, и отново се обръщам към Луис, на чието лице е цъфнала ужасна любвеобилна усмивка. Опитвам се да го стисна по-здраво, чак лицето ми се изкривява от напрежение, но не мога да го направя, пръстите не ми се подчиняват,ръцете ми  – също, стоят смешно опънати напред, без да има защо.

– Забелязах, че ме бройкаш – задъхано казва той. – Забелязах възбуденото ти тяло.