Опитва се да ме целуне по устните, но аз отстъпвам назад и се блъсвам във вратата на кабината, като така неволно я затварям. Свалям ръцете си от врата му, но той веднага  ги хваща и пак ги поставя там. Пак ги свалям и се чудя какво да правя по-нататък, засега не помръдвам.

– Ни бъди... срамежлив – шепне ми той.

Поемам дълбоко дъх, затварям очи и броя до десет, отварям ти ги и безпомощно се опитвам отново да вдигна ръце и да го удуша тоя Луис, но те стоят увиснали надолу, сякаш към тях са вързани огромни тежести, които не мога да повдигна.

– Да знаеш само откога мечтая за този момент... – въздиша той треперещ и ме гали по раменете. – Още от онази Коледа в "Аризона 206". Помниш ли, ти беше с вратовръзка "Армани" на червени райета.

За пръв път забелязвам, че панталоните му все още са разкопчани, съвсем спокойно се обръщам, излизам от кабината бината и заставам до един от умивалниците, за да си измия ръцете, но ръкавиците все още са на тях, а не ми се ще  да ги свалям. Тоалетната на "Йейл Клуб" изведнъж става най-студеното помещение във Вселената и без да искам, потрепервам. Луис се домъква след мен, докосва сакото ми и се подпира на мивката до мен.

– Аз също – проговаря той с тих, педерастки глас и когато бавно обръщам глава, за да го погледна, добавя – ...те желая.

Изскачам побеснял от кенефа и на вратата се блъсвам в Брустър Уипъл. Усмихвам се на салонния управител раздрусвам му ръката и хуквам към един асансьор, чиито врати вече се затварят, и, естествено, не успявам да се вмъкна, започвам да псувам на глас и да блъскам по вратите. Бързо-бързо се успокоявам и забелязвам управителя да разговаря с някакъв келнер, и двамата ме гледат учудено, та пооправям сакото си, усмихвам им се притеснено и им махвам с ръка. Към мен се приближава Луис, съвсем  спокоен, усмихнат и зачервен, а не мога да направя нищо за да го спра. Застава до мен и мълчи.

– Какво... има? – изсъсквам му накрая.

– Къде отиваш? – прошепва той смутено.

– Ами... трябва да... – Заеквам, въртя очи насам-натам из препълнения ресторант, накрая поглеждам изопнатото му  от очакване лице. – Трябва да върна едни видеокасети.

Блъскам с цяла ръка копчето на асансьора, но той не идва, изгубвам търпение и отцепвам обратно към масата, на която седяхме с Ван Патън и Макдърмот.

– Патрик! – извиква той след мен.

Обръщам се нервно.

– Какво искаш?

Без глас, само с устни и жестове, той ми казва:

– Ще ти се обадя.

На лицето му цъфти заговорническа усмивка, която сякаш трябва да ме увери, че "моята тайна" е на сигурни място при него и няма страшно. "Олеле, майко!" – едва не извиквам, видимо разтърсен. Сривам се на стола си напълно сразен, все още с ръкавици на ръцете, и удрям на екс разводненото  от леда "Джей енд Би". Едва съм седнал, и Ван Патън веднага ме зачесва.

– Ей, Бейтмън, я кажи как се носят игли и щипки на вратовръзките.

– Въпреки че иглите и щипките на вратовръзката не са задължителни за бизнесмена, все пак те добавят чистота към стила и правят добро впечатление. Но аксесоарът не трябва да доминира над вратовръзката. Най-добре е да се използва обикновена златна игла или малък клипс, които се поставят в долния край на вратовръзката, наклонени под ъгъл от четирийсет и пет градуса.

                                Убиване на куче

Кортни ми се обажда по телефона, за да ми каже, че се е натъпкала с елавил и не може да вечеря с мен в "Жеравите", новия ресторант на Кити Оутс Сандърс в Греймърси Парк, в който Джийн, секретарката ми, е запазила маси за двама ни още преди седмица. Въпреки че заведението бе оценено като отлично от списание "Ню Йорк" и от "Нейшън", не се оплаквам и не настоявам Кортни да промени намерението си, защото имам да прегледам още две папки, а ме чака и "Шоуто на Пати Уинтърс", което записах тази сутрин. В него цял час говориха за жените с мастектомия, което не можех да понеса в седем и половина сутринта на закуска преди работа, но след изминалия ден – климатикът в служебния ми кабинет се развали, обядвах със скучния Кънингъм в "Одеон", китайците от химическото чистене пак не успяха да махнат петната от кръв от друго сако "Сопрани", върнах четири просрочени видеокасети, които ми струваха цяло състояние, чаках двайсет минути за "Стеърмастър" в спортния клуб – съм вече напълно претръпнал, така че съм готов да изгледам и тази тъпотии. Въпреки че следобед спортувах в клуба близо два часа, у дома в хола правя още две хиляди коремни преси и трийсет минути скачам на въже, докато уредбата "Вурлицер" върти отново и отново парчето The lion sleеps tonight. После се обличам, за да купя някои продукти от "Д'Агостино". Обувам сини джинси "Армани", обличам бяла блуза с поло-яка, спортно сако "Армани", приглаждам косата си назад с гел "Томпсън"; тъй като навън ръми, слагам непромокаеми черни обувки "Маноло Блахник" с връзки; пъхам три ножа и два пистолета в черно кожено куфарче (за три хиляди и двеста долара) от "Луи Вюитон" хладно е и за да не си разваля маникюра, надявам чифт ръкавици"Армани" от еленова кожа. Накрая навличам черен кожен шлифер "Джанфранко Фере", който струва четири хиляди долара. Въпреки че магазинът е на две крачки от апартамента ми, взимам си и компакдисковия уокмен,  в който още стои разширената версия на Wanted dead or iriive на Джон Бон Джоуви. От стойката за чадъри в антрето до входната врата грабвам един шарен чадър с дървена дръжка от "Бергдорф Гудмън", купен за триста долара при разпродажба, и излизам.

След работа спортувах в "Ексклузив", а щом се прибрах, започнах да въртя телефони на млади момичета от" Далтън" и да им говоря мръсотии. Номерата им взех от регистъра на канцеларията, в която се промъкнах миналия четвъртък през нощта.

– Аз съм финансова акула – шептях сладострастно в шапката на безжичния си телефон. – Поглъщам конкурентни компании. Как ти се струва? – И започвах да издавим всякакви звуци – смучене, грухтене, пърдежи, какво ли не.Накрая изревавам: – Кажи ма, курво!

Повечето бяха наистина изплашени и това ми доставяше огромно удоволствие, през цялото време имах мощна, неудържима ерекция, докато една от тях без никакво стеснение ме попита:

– Тате, ти ли си?

Целият ми ентусиазъм отиде по дяволите. Леко разочарован, завъртях още на две-три, но без особено желание и в същото време преглеждах пощата си, та накрая затворих насред изречението си, щом попаднах на лична бележка от Клифърд – един образ, дето ми помага за "Армани", – с което ми напомняше, че има частна разпродажба в бутика на Медисън... преди две седмици, и това, че навярно някой от портиерите нарочно е задържал бележката, за да ми натрие носа, с нищо не може да изличи факта на пропуснатата  разпродажба, така че, размишлявайки върху тази загуба, докато се скитам някъде между Седемдесет и шеста и Седемдесет и пета, стигам до дълбокомисления извод, че в повечето случаи животът е гаден и жесток.

Някакъв тип, който прилича досущ на Джейсън Тейлър – черна коса, зализана назад, тъмносиньо двуредно кашмирено палто с яка от боброва кожа, черни кожени ботуши "Морган Стенли", – минава под уличната лампа и ми кима, а аз намалявам звука на уокмена навреме да чуя поздрава му: "Здрасти, Кевин." Долавям дъх на "Грей Фланъл" и без да спирам, се обръщам назад, вперил поглед в мъжа, който прилича на Тейлър, който би могъл да е Тейлър, питайки се дали още излиза с Шелби Филипс, и тогава се препъвам в някаква просякиня, легнала на тротоара, разперила крака пред входа на изоставен ресторант – казваше се "Амнезия" и преди две лета го взе Тони Макмейнъс, – побъркана чернокожа скитница, която като будистки напев повтаря думите: "Пари моля помогнете господине пари моля помогнете господине." Опитвам се да ѝ изнеса лекция за това колко достойно е да си намери работа – например в "Синеплекс Одеон"^[19], съветвам я съвсем учтиво, докато мислено се чудя дали да не отворя куфарчето и да извадя нож или пистолет. Но се сещам, че е твърде беззащитна жертва и няма да ми направи кеф, затуй я пращам по дяволите, надувам уокмена точно когато Бон Джоуви се изцепва  It's all the same, only the names have changed^[20], и продължавам нататък, спирам пред автомат за банкноти и изтеглям триста долара ей така, без да са ми нужни. Банкнотите са чисто нови двайсетачки, шумолят приятно и за да не ги измачкам, прибирам ги в портфейла си от кожа на газела. На "Калъмбъс Съркъл" жонгльор с шлифер и шапка забавлява с номерата си неколцина сеирджии, които го зяпат без особен интерес. Той винаги идва тук следобед, представя се като Човека-ластик. Въпреки че надушвам плячка и той изглежда напълно достоен за гнева ми, отминавам го, търся по-подходящ обект. Впрочем ако беше мим, досега да се е простил с живота си.