– Вижте, имам запазена маса. Казвам се Бейтмън. Знаете ли къде е салонният управител? Приятел съм на Джеки Мейсън.

– Ще ви настаня – отговаря ми тя с въздишка. – Не ви е била необходима резервация.

Тя измъква отнякъде картата с менюто и ме повежда към една отвратителна маса в дъното на закусвалнята до кенефите, но аз измъквам листа от ръката ѝ и се връщам назад, сядам в първото сепаре до прозореца, направо съм поразен от ниските цени. "Да не е някакъв номер?", мисли си и тогава усещам, че приближава келнерка, и без да вдигам очи към нея, поръчвам:

– Хамбургер със сирене. Искам хамбургер със сирене, ама леко затоплен.

– Съжалявам, господине – отговаря тя. Няма сирене.

– Кашер.

Изобщо не схващам за какво ми говори и правя нова поръчка.

– Добре. Тогава един кашербургер, но да е със сирене, може и от "Монтърей Джек" да сложите и... О, не, какво има? – питам, усещайки, че пак става засечка.

– Няма сирене, господине – повтаря тя. – Кашер...

– Еба ти кошмара. Еврейска пачавра – мънкам си под носа, а на   глас добавям: – Добре де, може и с домашно сирене. Само ми донесете нещо.

– Ще повикам управителя – казва тя.

– Викайте когото си искате. Но междувременно ми дайте нещо за пиене.

– Какво да бъде?

– Мм... ванилов... млечен шейк...

– Няма млечен шейк. Кашер – отвръща тя. – Ще доведа управителя.

– Не, чакай.

– Господине, ще доведа управителя.

– Абе какви са тия изгъзици, мамицата ти?! – побеснявам и удрям по кредитната карта, която от самото начало лежи на мазната маса.

– Няма мляко. Кашер – повтарят стиснатите устни на тая нещастница, една от милиарди като нея на планетата.

– Тогава ми донесете скапания си... ванилов... малц! И изревавам яростно и слюнките ми опръскват менюто. – Двойно по-гъст!

Тя тръгва да доведе управителя и когато се появява с него, виждам, че е абсолютно копие на келнерката, само плешив. Скачам от пейката и се развиквам:

Еби се в гъза, мръсен чифутин такъв! – И изхвърчам от закусвалнята на улицата, където...

Клуб "Йейл"

– Какви са правилата за плетена жилетка?

Ван Патън отправя въпроса към цялата маса.

– Какво имаш предвид?

Макдърмот въпросително извива вежди нагоре отпива от водката "Абсолют".

– Да – казвам и аз. – Поясни!

– Ами това де, само за неофициални случаи ли се слага...

– Или може да се носи и с костюм? – довършвам вместо него.

– Точно така – усмихва ми се той.

– Ами виж сега, според Брус Бойър... – започвам.

– Чакай – прекъсва ме Ван Патън. – Той не беше ли в "Морган Стенли"?

– Не. Не е там.

– Да не е някой сериен убиец? – подозрително под хвърля Макдърмот. – Само недей пак да ми говориш за сериен убиец, Бейтмън. Още един, и ще ме довършиш.

– Не, Макдърво, не е сериен убиец – заявявам, обърнат към Ван Патън, но преди да продължа, се извръщам към Макдърмот. – Лазиш ми по нервите.

– Да, ама всеки път ни сервираш по някой такъв – оплаква се Макдърмот. – И то с такъв поучителен тон, че да му призлее на човек. Хич не искам и да знам нито за Сина на Сам Незнамкойси, нито за Хилсайдските удушвачи, нито за Тед Бънди, а пък за Федърхед не искам и да чувам.

– Федърхед ли? – интересува се Ван Патън. – Кой е пък той? Името му звучи адски зловещо.

– Искаше да каже Ледърфейс – уточнявам през зъби.

– Ледърфейс. Тексаското клане.

– Ооо – ухилва се Ван Патън учтиво. – Разбира се.

– Той наистина е бил адски зловещ – добавям.

– Добре де, кажи сега какво е правил този Брус Бойър – обажда се Макдърмот, въздиша и поглежда нагоре.

– Да не ги е драл живи? Или ги е оставял да умрат от глад?Сигурно е скачал отгоре им? Хранил е с тях кучетата? Е?

– Какво да ви разправям, смотаняци такива –  поклащам глава и добавям загадъчно: – Направил е нещо къде-къде по-страшно.

– Какво например? Да не би да ги е водил на вечеря в новия ресторант на Макмейнъс? – пита Магдърморт.

– Да  бе, това може да те довърши – съгласява се Ван Патън. – Ти ходи ли? Пълна скръб.

– Яде ли от вретеното им? – пита го Магдърморт

– Абе остави вретеното – отговаря Ван Патън потресен. – Ами интериорът? А какво ще кажеш за покривките? Бедна ми е фантазията.

– Обаче опита ли вретеното? – настоява Макдърморт.

–Разбира се, и вретеното, и печения гълъб и моруната –   изрежда Ван Патън.

– Ей! – плясва се по челото Макдърмот – аз пък забравих за моруната.

– Според рецензията на Милър в "Таймс"трябва да си от- качен, за да не си поръчаш вретено или моруна.

– Обаче Милър този път греши – заключава Макдърмот. – Направо мърляшка работа. Ами салатата с папая?Навсякъде я правят що-годе добре, а там? Буламач.

– И евтино, евтино... – добавя Ван Патън.

– Ау, ужасна евтиния – съгласява се Макдърмот. – А пък тортата с диня...

– Господа – прокашлям се предупредително. – Хм, не обичам да прекъсвам хората, когато говорят, но...

– Добре, добре, карай – обажда се Макдърмот. –Разкажи  ни повече за този Чарлс Мойър.

– Брус Бойър – поправям го. – Написал е книга "Елегантност. Наръчник за качествено мъжко облекло". И запомни, Крейг, не се е занимавал с убийства в свободното си време.

– Та какво е казал маминият Брусчо? – подпитва Макдърмот.

– Голям дървар си. Книгата хич не е лоша. Даже е превъзходна. И според него не трябва да се въздържаме от плетена жилетка с костюм. Чу ли, че ти казах "дървар"?

– Да.

– Добре де, обаче не посочва ли, че жилетката не трябва да изпъква над костюма? – умишлено пита Ван Патън.

– Точно така... – Леко съм раздразнен, дето Ван Патън се е подковал добре предварително и въпреки това иска съвет. Но продължавам спокойно: – На дискретно райе подхожда убито синя или пепелявосива жилетка. Карираният костюм изисква по-смел цвят на жилетката.

– И запомни – добавя Макдърмот. – На обикновената  жилетка най-долното копче не се закопчава.

Втренчвам се с неприязън в Макдърмот. Той се усмихва, отпива от чашата си и доволно примлясква с устни.

– Защо? – интересува се Ван Патън.

– Така е по традиция – пояснявам, без да свалям очи от Макдърмот. – Пък и за удобство.

– А с тиранти по-добре ли ще стои жилетката? – чувам пак гласа на Ван Патън.

– Защо? – обръщам се най-после към него.

– Ами щом избягваш...

Той се запъва в търсене на точната дума.

– Неудобството на... – продължавам.

– Токата на колана? – завършва Макдърмот.

– Правилно – отсича Ван Патън.

– Трябва да запомниш, че... – започвам, но Макдърмот пак ме прекъсва.

– Жилетката трябва да е в тон с цвета и стила на костюма, обаче избягвай да я съчетаваш с цвета на чорапите или вратовръзката.

Той се ухилва първо на мен, после на Ван Патън.

– Мислех, че не си чел тази... книга – чак заеквам от гняв. – Преди малко не правеше разлика между Брус Бойър и... и Джон Уейн Гейси.

– Изведнъж си я припомних – свива той рамене.

– Слушай – обръщам се към Ван Патън, незасегнат от плоското самоизтъкване на Макдърмот. – Чорапи и жилетка от една и съща прежда ще изглеждат убийствено.

– Мислиш ли? – пита ме Ван Патън.

– Разбира се, ще излезе така, че все едно умишлено си търсил това съвпадение – обяснявам му и изведнъж съвсем угрижен се обръщам към Макдърмот. – Федърхед ли каза? Да пукна, ако виждам нещо общо между Федърхед и Недърфейс.

– Не се отчайвай, Бейтмън – окуражава ме той, потупва ме по гърба, после започва с една ръка да разтрива врата ми. Какво ти е? Не си ли бил на масаж тази сутрин?

– Продължавай да си държиш там ръката – отвръщам със затворени очи, цялото ми тяло е напрегнато, готово за скок, –  и ще си я прибереш без пръстите.

– Ауу! Я да бягаме, че става страшно – иронично подхвърля Макдърмот и уж уплашено се отдръпва.