– Божичко! – Този път Ивлин наистина е доста разтревожена и наведнъж изпива всичко, което е останало и чашата ѝ.
– Знам ли го какво му е?
Правя се на безразличен.
– Да не би да... – Тя поема дъх, оставя чашата си и се оглежда, преди да се наведе към мен и да ме попита шепнешком: – ...Нали не е СПИН, а?
– О, не, няма такова нещо – отговарям веднага, макар че трябваше да помълча повечко, за да се поизпоти.
– Просто... така... някакво мозъчно увреждане.
Ивлин въздъхва с облекчение.
– Не е ли е топло тук!
– Не ми излиза от главата един плакат, който видях в метрото онази вечер, преди да убия двете негърчета. Представлява снимка на теле с глава, обърната към обектива и с втренчени в светкавицата очи, тялото му е поставени в нещо като щайга. С големи черни букви отдолу пише "Въпрос: Защо това теле не може да върви? Отговор: Защото има само два крака." До него имаше друг плакат, абсолютно същият, същата снимка, същото теле, само че отдолу пише: "Не става за публикуване". – Спирам за миг, преди да я попитам: – Схващаш ли какво ти говоря, или да се обърна за разбиране към кофичката с лед?
Казвам всичко това, като гледам Ивлин право в очите и наблягам на всяка дума, а тя отваря уста и си мисля, че най-после е прозряла що за характер съм. За първи път, откакто се познаваме, Ивлин се напъва да каже нещо страхотно и аз я слушам много внимателно.
– Онова там...
– Да? – Насърчавам я, защото това е единственият миг от вечерта, когато наистина ме интересува какво ще каже.
– Да? Кажи де...
– Това там... не е ли Ивана Тръмп? – пита тя и се опитва да надникне над рамото ми.
Обръщам се веднага.
– Къде? Къде е Ивана?
– Ей в онова сепаре отсреща, втората отляво на... – Ивлин се замисля за миг – ...Брук Астор. Видя ли я?
Присвивам очи, слагам си очилата "Оливър Пийпълс" и установявам, че замаяна от шампанското с касисово вино, Ивлин не само е взела Норис Пауъл за Ивана Тръмп, ами е объркала Стийв Рубел с Брук Астор. Това е много за мен и вече съм готов да избухна.
– О, не, не, леле, какъв позор, Ивлин – стена съкрушен, разочарован и се хващам с две ръце за главата. – Как можа да сбъркаш този боклук с Ивана?
– Съжалявам – чурулика тя. – Детинщина.
– Направо съм бесен – съскам със стиснати очи.
Келнерката на нашата маса поставя две нови чаши за шампанско заедно с втората бутилка, поръчана от Ивлин. Пресягам се за солта и виждам, че келнерката ме гледа нацупено но, аз също свивам сърдито устни и пак се хващам за главата. Това се повтаря и когато ни донася мезетата. Сушени люти пиперки в супа от тиквички за мен, а за Ивлин – сухи овесени ядки и желиран пудинг. През цялото време от грешката с Ивана до появата на мезетата държа дланите си плътно долепени до ушите, за да не чувам гласа ѝ, но видът на мезетата изостря глада ми и предпазливо вдигам дясната си длан. Мигновено в ухото ми нахлува заглушителният ѝ монолог.
"...пилета "тандури" и гъши пастет, отвсякъде дъни джаз, пък той обожаваше "Савой", но хайверът от херинга беше жесток, а какви цветове, да се чудиш: алое, мидена черупка, цитрус, "Морган Стенли"...
Отново си запушвам ушите и дори притискам длани все по-плътно към тях. Гладът обаче ме връхлита и като си тананикам почти на висок глас, посягам към лъжицата, но положението е безнадеждно – гласът на Ивлин е стигнал такива октави, че каквото и да правиш, не можеш да се отървеш от него.
– Грегъри скоро ще завърши "Сейнт Пол" и ще постъпи в Колумбийския през септември – разправя си Ивлин докато духа пудинга, който между другото ѝ бе сервиран студен. – Трябва да му купя подарък за завършването на колежа, а нищо не ми идва наум. Подсети ме с нещо, а?
– Плакат за "Клетниците"? – предлагам с въздишка и не съвсем на шега.
– Върхът е! – Продължава да духа пудинга, после отпива от шампанското и се намръщва.
– Какво има, скъпа? – питам и уж неволно изплювам срещу нея семчица от тиквичка, така че да прелети почти цялата маса, но вместо на роклята на Ивлин, която бе целта, кацва грациозно точно в средата на пепелника.
– Мммм?
– Малко му е касисът – оплаква се тя. – Ще повикаш ли келнерката?
– Разбира се – отвръщам приветливо и все още усмихнат. – Нямам представа кой е този Грегъри, а ти?
Ивлин внимателно оставя лъжицата си до купичката с пудинга и ме поглежда право в очите.
– Господин Бейтмън, наистина ми харесвате. Обожавам чувството ви за хумор.
Леко стисва ръката ми и се разсмива, по-точно казва едно "Хахаха", но е напълно сериозна и въобще не се шегува.
Думите ѝ наистина са комплимент за мен. Тя явно много си пада по моето чувство за хумор. Отнасят мезетата и пристигат основните ястия, така че Ивлин е принудена да отдръпне ръката си от моята, за да направи място за чиниите. Нейната поръчка е яребица, печена в тортила от ечемичено брашно и гарнирана със стриди. За себе си бях избрал заек с гъби и пържени картофи.
– ...Той учеше първо в "Диърфийлд", после отиде в "Харвард". Тя завърши "Хочкис", а след това – "Радклиф"...
Ивлин си приказва, но аз не я слушам. Диалогът се превръща в монолог. Устните ѝ се движат, ала не чувам нищо, не мога да слушам, изобщо не мога да се съсредоточа, защо заекът ми е нарязан така, че да изглежда... точно... като... звезда! Около него са наредени пържени картофи, отгоре е насипан кървавочервен доматен сос, за да изглежда блюдото като пейзаж при залез, но върху бялата порцеланова чиния, широка поне шейсет сантиметра, повече ми прилича на голяма рана от куршум и поклащайки учудено глава, натискам с пръст месото, та пръстът ми се отпечатва върху него, после натискам още веднъж и започвам да търся салфетка, не моята естествено, за да се избърша. Ивлин не е спряла да бърбори – говори и дъвче безкрайно дълго. Със съблазнителна усмивка мушвам ръка под масата и стисвам бедрото ѝ, в което избърсвам пръстите си, тя ми се усмихва палаво и отпива от шампанското. Изучавам лицето ѝ, чиито съвършени черти и красота чак ми доскучават, и си мисля не е ли странно, че с Ивлин имаме толкова много общи спомени, че винаги когато съм имал нужда от нея, тя е била до мен. Поглеждам отново надолу към чинията, но вече съвсем ми и се отяде, вземам вилицата, дълго-дълго оглеждам блюдото, накрая с въздишка я оставям. И хващам чашата.
– ...Гротън, Лоурънсвил, Милтън, Екзитър, Кент, Сейнт Пол, Хочкис, Андоувър, Милтън...! Чакай, Милтън го казахме вече...
– Ако не го ям това, както смятам да направя, ще ми трябва малко кокаин – заявявам най-тържествено.
Но с това изобщо не съм прекъснал Ивлин, тя плещи като навита и не знае умора.
– Сватбата на Джейн Симпсън била разкошна – въздъхва тя. –Щур купон се развихрил след това на приема. В
"Клуб Чернобъл". Така пишеше на шеста страница. Peпортажът беше на Били.
– Чух, че се падали най-малко по две двойни на човек – добавям и махвам на един келнер с количка да отнесе чинията ми.
– Сватбите са толкова романтично нещо. Венчалната ѝ халка била диамантена. Знаеш ли, Патрик, и аз няма да се навия за по-малко – заявява тя спокойно. – Пръстенът трябва да е диамантен.
Очите ѝ блестят и тя се опитва да си припомни друга умопомрачаващи подробности от сватбата.
– Вечерята била със запазени места за гостите – някъде към петстотин души... пардон, сбърках, седемстотин и петдесет, сладоледената торта от "Бен енд Джери" била висока пет метра. Роклята на булката, от "Ралф", била от бяла дантела, с дълбоко деколте и без ръкави. Адски сладка. О, Патрик, ами ти с какво би се облякъл? – пита ме тя с въздишка.
– Ще искам да съм с тъмни очила "Рей-бан". Скъпо струващи "Рей-бан" – отвръщам предпазливо. – Всъщност ще искам всички да носят тъмни очила "Рей-бан".
– Аз бих наела някоя рападжийска банда да свири. Да, да, Патрик, ще искам рападжии. Или реге група. Нещо но фолклорно, та да шашна татенцето. Но какво точно, сега не мога да реша.