Най-напред изрязва и заглажда с пила ноктите, после ги минава със ситна шкурка, за да свали останалите малки ръбчета.

– Следващия път, Джини, можеш да ми ги оставиш малко по-дълги – предупреждавам я.

Без да промълви и дума, тя топва пръстите ми в топъл крем, подсушава ги и намазва кожичките околовръст с препарат за омекване. След това ги изрязва внимателно и почиства под ноктите с пръчица с памучен връх. През това време топлинен вибратор масажира дланите и ръцете ми до лактите. Накрая ноктите се излъскват с велурена ножичка и с лосион, който им придава блясък.

Среща с Ивлин

Ивлин ме търси по третия ми телефон и нямаше да вдигна слушалката, но понеже по втория чаках Бълок, салонния управител в новия ресторант "Дейвис Франсоа", да провери дали няма някоя отказана резервация, та да вечеряме там тази вечер с Кортни (с която пък говоря по първия), си помислих, че се обаждат от химическото чистене. Обаче не – това е Ивлин и макар да не е честно спрямо Кортни, приемам разговора. Казвам ѝ, че по другия телефон разговарям с частния си треньор. После излъгвам Кортни, че Пол Оуен ме търси по служба, определям ѝ среща за осем в "Костенурките" и изключвам линията с управителя Бълок. Ивлин се изнесла да живее в хотел "Карлайл", защото жената, която обитавала къщата до нейната, снощи била намерена убита, обезглавена и тя ужасно се разстроила. Не можела дори да си върши работата в службата, та следобед отишла да си успокоява нервите в козметичния салон "Елизабет Арден". Иска да вечеряме заедно и преди да съм измислил някаква правдоподобна лъжа, някакво приемливо извинение, пита направо:

– Патрик, къде беше снощи!

Мълча няколко секунди.

– Защо? А ти къде беше? – питам на свой ред и надигам еднолитровата бутилка "Евиан", все още запотен от след обедните упражнения.

– Разправях се с администрацията на "Карлайл" – сопва ми се тя. – А сега ми кажи, защо те нямаше?

– Защо си се карала с администрацията?

– Патрик! – сърди се Ивлин.

– Тук съм – отвръщам след доста време.

– Няма значение. В стаята ми има само един телефон и никой не ме беше търсил. Патрик, къде беше?

– Ами... шляех се насам-натам, търсих си видеокасети

за гледане – отвръщам, доволен от своя отговор дотолкова, че сам се поздравявам с вдигнати нагоре палци, стискайки  слушалката на безжичния телефон между главата и рамото си.

– Исках да дойда при теб – хленчи тя като нашляпано момиченце. – Бях уплашена. И сега ме е страх. Не се ли усеща по гласа ми?

– Щом ме питаш, ще ти кажа, че като те слушам, долавям всичко друго, но не и страх.

– Патрик, не си прави майтап. Направо съм се побъркала от ужас. Цялата треперя. Като лист. И Миа, козметичката, забеляза, че нещо съм напрегната.

– Добре де, и без това не беше възможно да те приютя.

– Защо, скъпи? – почти проплаква тя, но явно някой е влязъл  в стаята ѝ и тя се обръща към него: – О, закарайте го до прозореца... и там го оставете... Не, не при този прозорец, при другия... И защо се бави масажистката, а?

– Защото главата на съседката ти беше в моя фризер – прозявам се и се протягам. – Слушай. Ще вечеряме ли? Къде? Чуваш ли ме?

В осем и половина седим един срещу друг на маса в "Баркадия". Ивлин е със сако "Ан Клайн" от изкуствена коприна, пола от вълнен креп, копринена блуза от "Бону-Н " и старинни обеци от злато и ахат, купени от "Джеймс Робинсън" за около четири хиляди долара. Аз съм в двуреден костюм, копринена риза с изпъкващи вплетени ивици, вратовръзка от пъстра коприна и кожени обувки без връзки – всичко от "Джани Версаче". Не отмених резервацята в "Костенурките" и не казах на Кортни да не ме чака там, така че тя сигурно се е появила към осем и петнайсет и вече съвсем се е сбъркала от чакане, а ако не е вземала елавил днес, вероятно ще побеснее и именно това ме накара да се разсмея гръмогласно, а не настояването на Ивлин да поръчаме бутилка шампанско "Кристал", след което си поиска и касисово вино.

По-голямата част от следобеда бях прекарал в ходене из магазините, за да търся коледни подаръци. От една дрогерия край градския съвет си купих големи ножици, ножче за разрязване на писма от "Хамахер Шлемер", нож за сирене от "Блумингдейл", който да върви с дъската за рязане на сирене, оставена на бюрото ми от влюбената в мен Джийн, докато бях на съвещание. "Шоуто на Пат Уинтърс" тази сутрин бе посветено на атомната война и от думите на събраните в студиото експерти стана ясно, че има всички шансове тя да започне не по-късно от идния месец. Лицето на Ивлин ми се струва бяло като тебешир, особено в контраст с тъмновиолетовото червило на устните ѝ – явно е възприела съвета на Тим Прайс да не използва лосион за тен. Вместо да я заям за това и да слушам от нея дълги, досадни опровержения, питам я какво прави гаджето на Тим – Мередит, презирана от Ивлин по причини, които така и не ми станаха много ясни. А за мен и Кортни се носят слухове, така че тя също е в Ивлиния списък на пачаврите, което поне донякъде е разбираемо. Покривам с длан високата чаша, когато по молба на Ивлин изпълнителната келнерка понечва да сипе вино от касис и в моето шампанско.

– Не, благодаря ви – възпирам я. – Може би по-късно. Но в отделна чаша.

– Ама че си мухльо – разсмива се Ивлин и поема дълбоко дъх. – Обаче миришеш хубаво. С какво си се парфюмирал? С "Обсешън", нали?

– Не – отрязвам я с мрачен вид. – "Пол Себастиан".

– О, разбира се.

Тя се усмихва и обръща на екс втора чаша. Изглежда в много по-добро, дори прекалено весело настроение за човек, чиято съседка е била обезглавена с автоматична резачка, докато още е била в съзнание. Очите на Ивлин заблестяват на пламъка на свещите за кратко, после пак си стават бледосиви.

– Как е Мередит? – питам, като се опитвам да прикрия колко много ме интересува това.

– О, не ми говори. Сега ходи с Ричард Кънингам – изпъшква   Ивлин. – От "Първа Бостънска" бил. Ако трябва да ѝ се вярва.

– Нали знаеш, че Тим отдавна се канеше да я разкара. Да ѝ  тегли шута де.

– Ама защо, за бога? – пита Ивлин явно заинтригувана. Имаха си такъв жесток апартамент в "Хамптънс".

– Е, да, ама веднъж той ми се оплака, че му писнало да я гледа  всяка събота и неделя да си оправя по цял ден ноктите.

– Божичко! – ужасява се Ивлин. – Чакай, да не искаш да кажеш, че... няма маникюристка?

– Тим неведнъж ми е казвал, че се държала като водеща на телевизионно шоу – информирам я лаконично и си дръпвам от шампанското.

Тя се усмихва някак потайно, на себе си.

– Тим е гадняр.

Разсейвам се с мисълта дали Ивлин ще легне с друга жена, ако ѝ я заведа у тях. Ако настоя, ще ми разрешат ли да ги гледам, докато се таковат. Ще дадат ли да ги наставлявам, да им казвам какво да правят, каква поза да заемат, да ги осветявам с халогенни прожектори. Като я гледам, май няма да стане. Обаче ако я заплаша с пистолет? Ако им свия сармите и им кажа, че не ме ли слушат, ще ги насека на  парчета? Тази мисъл не изглежда лоша, дори вече съвсем  ясно си представям цялата постановка.

– Къде се изгуби този гадняр? – пита ме тя за Тим. – Носи се слух, че отишъл в "Сакс".

– Носи се и друг слух – че е на почивка. Това шампанско не е достатъчно изстудено – правя се на ударен. – Не ти ли праща картички?

– Да не е болен? – Ивлин прави огромни усилия да не усетя  трепета в гласа ѝ.

– Май да. Мисля, че му има нещо. Абе, да знаеш от мен като поръчваш шампанско, гледай поне да е изстудено както трябва.

– Божичко! – глухо възкликва тя. – Значи е болен, казваш?

– Ами да. В болница е. В Аризона – добавям, но усещам, че името Аризона придава доста тайнствено звучене, и затова го повтарям. – Да, в Аризона е.