– Аз пък искам да съм с автомат "Калашников" на церемонията – добавям бързо, – с пълнител с трийсет патрона, та след като пръсна на парчета главата на трътлестата ти майка, да мога да пострелям малко и по тъпото ти братче. Макар че по принцип не си падам много по съветското производство, "Калашников" четирийсет и седем ми напомня за... – за миг спирам, оглеждам маникюра си, поели пак вдигам очи към Ивлин – ..."Столичная".
– О, и безброй шоколадови сладкиши. "Годива". И стриди. Стриди на половин черупка. Марципан. Розови тенти. Стотици, хиляди рози. Фотографи. Ани Лейбовиц. Ще поканим Ани Лейбовиц. И ще заснемем всичко на видеокасета!
– Или пък едно "Ей Ар петнайсет". Ще ти харесва, Ивлин. Това е най-скъпото оръжие, обаче си струва парите.
Намигам ѝ, но тя продължава да си говори, не чува нито една от моите думи, те изобщо не стигат до съзнанието ѝ. Не схваща нищо от това, което казвам. Смисълът на думите ми минава покрай нея и изчезва във въздуха. Изведнъж спира словесната канонада, поема си дълбоко дъх и ме поглежда с влажни очи. Докосва с ръка "Ролекс"-а на ръката ми, още веднъж си поема дъх и изтърсва:
– Трябва да го направим.
Точно в този момент търся с поглед готината келнерка и я зървам да се навежда за една паднала салфетка. Без да се обръщам към Ивлин, питам:
– Кое... да направим?
– Да се оженим – премигва тя невинно. – Да вдигнем – сватба.
– Ивлин?
– Да, скъпи?
– Да не си мръднала?
– Трябва да го направим – повтаря тя тихо. – Патрик...
– На мен ли правиш предложение? – разсмивам се и се опитвам да отгатна причината.
Взимам чашата ѝ с шампанско и подушвам ръба.
– Патрик? – настоява тя за моя отговор.
– Исусе, Ивлин – мънкам смутено, – не знам.
– Ама защо? – упорства тя вече подразнена. – Една причина ми кажи, заради която да не го направим.
– Защото да те накарам да се чукаме е все едно да се опитвам да целуна въртящ се пумпал.
– А, така ли?
– И то с белезници на ръцете – добавям.
– И какво? Ще чакаш три години, докато станеш на трийсет ?
– Четири години. – Поглеждам я кръвнишки. – До трийсет ми остават още четири.
– Добре де, четири години. Три години. Три месеца. Боже мой, каква е разликата? Ти и сега не си първа младост. – Тя отдръпва ръката си от моята. – Ако си бил на сватбата на Джейн Симпсън, нямаше да ми ги разправяш такива. Да я зърнеш само, и веднага ще се втурнеш да ми искаш ръката.
– Ивлин, любов моя, аз бях на сватбата на Джейн Симпсън. Седях до Съкрийт Гейбъл. Честно, няма да се лъжем я.
– Ти си невъзможен – хленчи тя. – Мухльо и половина.
– А може и да не съм бил – колебая се на глас. – Сигурно съм я гледал... По Ем Ти Ви не я ли предаваха пряко?
– А меденият им месец бил страшно романтичен. Два часа след празненството вече били в "Конкорд"-а. На път за Лондон.
Ивлин отронва още една въздишка, подпира с ръка брадичката си, в очите ѝ блестят сълзи.
Без да ѝ обръщам внимание, бръквам в сакото си, вади пура и я почуквам о масата. Ивлин си поръчва три вида сорбе: фъстъчено, ментово и орехово. Аз пък вземам едно еспресо без кофеин. Ивлин се цупи. Запалвам клечка кибрит.
– Патрик – предупредително прошепва тя, без да откъсва очи от горящата клечка.
– Казвай! – Ръката ми спира насред пътя до пурата и устата ми.
– Не поиска разрешението ми да пушиш – изтърсва тя, при това съвсем сериозно.
– Казвал ли съм ти, че нося боксьорски шорти за шейсет долара? – опитвам се аз да я успокоя.
Вторник
Тази вечер в "Пък Билдинг" има официален банкет по случай пускането в производство на нов модел компютърна машина – гребна лодка за тренировка на професионални спортисти, и след като поиграхме малко скуош с Фредерик Дибъл, пием по един аперитив в "При Хари" с Джими Конуей, Кевин Уин и Джейсън Гладуин, после скачаме в лимузината, която Кевин е наел за нощта, и поемаме през града. Аз съм с жакардово сако "Килгур, Френч енд Станбъри", купено от "Барни", копринена вратовръзка от "Сакс", кожени обувки "Бейкър-Бенджис" без връзки, диамантени копчета на ръкавелите в старинен стил от "Кентшиър Гелърийз" и сиво вълнено палто "Лучано Сопрани" В задния джоб на черните ми вълнени панталони е пъхнат портфейл от "Боска" с четиристотин долара в брой. Вместо обичайния "Ролекс" съм сложил на китката си четиринайсеткаратов златен часовник от "X. Стърн".
Шляя се безцелно из залата за приеми на първия етаж на "Пък Билдинг", умирам от скука, пия скапано шампанско (как можаха да дадат това неотлежало "Боленже"? от пластмасова чаша, замезвам с нарязано на филийки киви и между другото търся някого, който може да ме снабди с кокаин. Но вместо да намеря пласьор, до стълбището се сблъсквам с Кортни. Стегната в копринено-памучно трико от ластичен тюл и тесни панталони, обсипани с искристи камъчета, тя изглежда поуплашена и ме предупреждава да стоя по-далеч от Луис. Подозирал нещо. Някакъв третокласен оркестър се опитва да обезобрази със свои версии всички хитове на добрия стар"Мотаун" от шейсетте години.
– Какво например? – питам я, докато оглеждам залата. – Че две и две прави четири? Или че си Нанси Рейгън?
– Не отивай с него на вечерята в "Йейл Клуб" – съветва ме тя и се усмихва на един фотограф, чиято светкавици мигновено ни заслепява.
– Тази вечер... изглеждаш страхотно – отговарям.
Погалвам шията ѝ и с върха на пръста си чертая невидима права нагоре през брадичката до долната устна.
– Сериозно ти говоря, Патрик.
Отново се усмихва, този път, за да помаха с ръка на Луис, който танцува дървеняшки с Дженифър Морган. Облечен е в кремаво вълнено сако, вълнени панталони, памучна риза и копринен пояс на кръста, всичко това от "Хюго Бос", вратовръзка от "Сакс" и кърпичка "Пол Стюарт" в горното джобче на сакото. Той също ни махва за поздрав. Правя му знак с вдигнат палец.
– Ама че бунак – прошепва тя тъжно и по-скоро на себе си.
– Слушай, аз вдигам гълъбите – съобщавам ѝ и довършвам шампанското в чашата. – Защо не потанцуваш с... върха на презерватива, а?
– Къде отиваш?
Тя ме стисва за ръката.
– Кортни, не бих понесъл още един твой... емоционален изблик. Освен това канапетата тук са продънени.
– Къде отиваш? – повтаря тя въпроса си. – Искам точно да знам, господинчо.
– Ти пък защо си се загрижила толкова за мен?
– Защото искам да знам. При Ивлин ли отиваш?
– Може би – излъгвам я.
– Патрик, не ме оставяй тук. Не искам да си отиваш.
– Имам да връщам видеокасети – слъгвам отново, подавам ѝ празната пластмасова чаша, някъде наоколо пак блясва светкавица.
И си тръгвам.
Оркестърът забива възбуждаща версия на парчето Life in the fast lane[12] и започвам да се оглеждам за гаджета.
Чарлз Симпсън (или някой, който адски прилича на него – зализана назад коса, тиранти и очила "Оливър Пийпълс") се здрависва с мен и ми извиква: "Как си, Уилямс?", после ме съветва към полунощ да се включа в компанията на Аликзандра Крейг, щели да се събират в "При Нел". Стисвам го дружески за рамото и му обещавам, че непременно ще отида.
Навън запалвам пура и зяпам по небето. Изведнъж от "Пък Билдинг" изскача Рийд Томпсън с антуража си – Джейми Конуей, Кевин Уин, Маркъс Халбърстам, без жени, и ме кани да вечерям с тях. Подозирам, че имат наркотици, но не ми се ще да убивам вечерта с тях, още повече, че са се юрнали към салвадорското бистро, без да са запазили маса, и едва ли ще ги огрее. Махвам им за довиждане, пресичам Хаустин, промъквайки се ловко между други коли, тръгващи си от банкета, и поемам през града. На Бродуей спирам пред автомат за банкноти и изтеглям още сто долара – с пет кръгли стотака в джоба се чувствам по-добре..
