— Не, Елизабет, още не си болна. Но ще се разболееш.
— От стафилокока — сопвам се — или от бактерията?
— И от двете.
— Искаш да ме поболееш още по-зле. С две бактерии. И се надяваш едната да убие другата.
— Не се надявам, а знам. Наистина видях… на електромикрографа… — Очите му се подбелват, но пак фокусира погледа си. — Можехме да сложим само плазмида убиец в преносител, ако имахме време… но нямахме. Наложи се да е цялата бактерия. — Гласът му укрепва. — Екипът на ЦКЗ работи по това. Но аз наистина го видях на електромикрографа!
Изтърсвам, преди да се усетя:
— Стига си се хвалил и ме бодни със спринцовката. Преди да си умрял.
Доближавам, хващам го под мишниците и го вдигам да се облегне на единия крак на масата. Цялото му тяло е пламнало. Но той някак кара ръцете си да не треперят, когато ме инжектира в сгъвката на лакътя. И докато болестта се влива в мен, подхвърлям:
— Ранди, никога не си ме искал, нали? Дори преди да зачена Шон?
— Така си е — отвръща той. — Не особено.
Свивам ръката си.
— Ти си гадно човече. Мислиш само за себе си и за работата.
Пак тази студена усмивчица.
— Е, и? Тъкмо работата ми има значение. И то в по-голям мащаб, отколкото можеш да си представиш. Елизабет, винаги си била сантиментална лигла. Сега си върви вкъщи.
— Вкъщи ли? Но нали каза…
— Казах, че ще заразиш всички наоколо. Точно това ще стане… но с бактерията, която атакува стафилокока. Би трябвало да причини само леки смущения. Дженър1… едрата шарка…
— Нали разправяше, че вече нося и мутиралия стафилокок!
— Почти сигурно. Да… Както ще е с всекиго съвсем скоро. Смъртните случаи… само в щата Ню Йорк… надхвърлиха един милион тази сутрин. Шест и половина процента от… населението… Ти сериозно ли се надяваше да се скриеш… на вашия бряг… на реката?
— Ранди!
— Върви си… вкъщи.
Смъквам бялата му престилка и я навивам като възглавница, нося му още лед от хладилника в ъгъла, мъча се да му сипя вода в устата.
— Върви си… вкъщи. И нацелувай всички.
Усмихва се и треската започва да го друса. Затваря очи.
Пак се изправям. Да тръгна ли? Или да остана? Ако намеря някого в болницата да се погрижи за него…
Телефонът звъни. Грабвам слушалката.
— Ало? Ало?
— Ранди? Извинете, мога ли да говоря с доктор Сатлър? Обажда се Камерън Уит.
Опитвам се да звуча делово.
— Доктор Сатлър не може да говори с вас в момента. Но ако се обаждате във връзка с Шон Пуласки, доктор Сатлър ме помоли да приема съобщението.
— Аз не… е, добре. Просто кажете на Ранди, че момчето на Пуласки е при Ричард и Силвия Джеймс. Той ще разбере.
Връзката прекъсва с щракване.
Оставям слушалката и се взирам в Ранди, който се бори да диша на пода, а лицето му е сиво като на Шон, щом научи, че се е забъркал в убийство. Е, не чак толкова сиво. Защото Шон се втрещи от ужас, а Ранди само е болен.
„Тъкмо работата ми има значение.“
Но как ли Шон се е сетил да отиде при Силвия? Дори да е научил от Сиси кои са противниците, как е налучкал кои хора ще го скрият и ще го закрилят, когато аз и Джак не можем? Силвия и Елизабет… Всъщност какво ли е научил Шон за миналото, което толкова се стараех да не го изцапа?
Заставам пред асансьора и пръстът ми почти докосва бутона, когато първият взрив разтърсва болницата.
Избухва в западното крило. През прозорците срещу асансьорите виждам как прозорците в далечния край на сградата се разхвърчат на парчета. И от дупките бълва гъст, мазен, черен дим. Разпищяват се аларми.
„Не припарвайте до асансьорите.“ Спомням си наставленията от ученията по противопожарна безопасност в гимназията. Тичам по коридора към аварийната стълба. Ами ако са заложили бомба и там? Ами ако… а кой е сложил бомбата? Доста хора в тъмни дрехи минават по ливадата отзад и тихичко влизат в съседната къща на Дан и Сиси Мур, понесли големи пакети, увити в черно зебло.
Последен поглед през прозореца до вратата към аварийната стълба. От сградата бягат хора, не са много, но ги виждам да бутат колички. Излиза залитаща сестра, понесла три дечица — в ръцете й, на хълбока и вкопчено в гърба й.
Не взривяват повече бомби, докато има шанс още някой да се измъкне.
Пускам дръжката. Алармите вият. Втурвам се обратно в Патологията и бутам тежката врата.
Ранди лежи на пода, поти се и трепери. Устните му мърдат, но и да мънка нещо на глас, не мога да го чуя в този вой. Дърпам го за ръката. Не се съпротивява и не помага, просто си лежи, отпуснат като умряла крава.
В Патологията няма колички. Започвам да му удрям шамари и крещя:
— Ранди! Ранди! Ставай!
Дори сега, дори тук някаква частичка от мен се разпалва, че го бия.
Очите му се отварят. За миг ми се струва, че ме разпознава. Ту да, ту не. Напъва се да стане. Усилието му е достатъчно, за да го метна на раменете си. За нищо на света не бих могла да вдигна Джак, но Ранди е доста по-лек, а аз съм яка жена.
Само че няма да издържа да го смъквам три етажа. Занасям го до площадката, просвам го по гръб и бутам. Той се хлъзга по стъпалата, удря се и размахва ръце, стрелка ме с яден поглед за миг.
— За… Бога… Джанет!
Името на жена му. Хич не се замислям за това мъничко надзъртане в брака им. Пак го бутам, но той се хваща за парапета и отказва да се плъзне. Изобщо няма да проумея как му стигнаха силите да се издърпа и да седне. Сядам до него. Обвивам с ръка кръста му и двамата заедно, с дърпане и бутане, слизаме по стълбите като двегодишни дечица — по задник. Всяка секунда чакам стълбището да избухне. Сивото лице на Шон, докато вечеряме: „Шибаните шайки на «бдителните» ще очистят всички ни.“
Стълбището обаче не се взривява. Аварийният изход долу води към тротоар покрай болницата встрани и от двете улици, и от паркинга. И щом излизаме, Ранди пада в несвяст.
Този път правя каквото трябваше да сторя и горе — хващам го под мишниците. Влача го по тревата, докъдето мога. Пот и косми ми влизат в очите, зрението ми все се размътва. Едва долавям, че някой тича към нас.
— Това е доктор Сатлър! Господи!
Мъж. Едър мъжага. Сграбчва Ранди и го мята на раменете си много по-ловко от мен, почти без да ме погледне. Вървя зад тях и от първите къщи тичешком заобикалям болницата в широка дъга.
Колата ми още е на пустата алея отсреща. Камионите на противопожарната команда добавят сирените си към олелията. И когато профучават край мен, изкарвам колата на заден от алеята и натискам газта до дупка тъкмо когато втора бомба избухва в източното крило, после трета, и летящи отломки изпълват въздуха плътно и остро като шума, който не спира.
Пет километра по-нататък по източния крайбрежен път изведнъж ми идва нанагорно. От всичко. Отбивам встрани и не преставам да се треса. Само няколко камиона ме подминават, никой не спира. Изнизват се двайсетина минути, преди да запаля пак двигателя, и други такива двайсетина минути не е имало в живота ми, дори докато бях в „Бедфорд“. Щом свършват, моля се да не се повторят повече.
Включвам радиото заедно с двигателя.
— „… взривена поредната болница в Ню Йорк — «Сейнт Клер» насред Манхатън. Изтормозените полицейски началници твърдят, че липсата на достатъчно полицаи не им позволява да осигурят охраната, която поиска кметът Томас Фланаган. Нито една група не е поела отговорността за атентата, който причини пожари в околните административни сгради и в един жилищен блок.
След снощното съобщение на Центъра за контрол на заболяванията, че се наблюдава широко разпространение на стафилокок, устойчив към ендозин, и едновременното спешно разпръскване на контрабактерия в двайсет и пет градски зони из цялата страна, във всеки град, от който в Атланта получаваме достоверни съобщения, положението с насилието се е влошило. Говорител на националния екип от патолози и учени, отговорни за драстичната контрамярка, обяви допълнителни указания за прилагането й. Говорителят не пожела да се представи или да посочи името на който и да е лекар в екипа, позовавайки се на страха от отмъщение за…“