— Още не съм те чула да кажеш „благодаря“ на някого.

Думите изскачат сами. Мамка му, мамка му, мамка му!

— На Кам или на теб, че още не си ме застреляла?

Говори съвсем спокойно и само по това познавам колко е вбесен. Никой не заповядва на доктор Ранди Сатлър под дулото на оръжието. А някаква частичка от ума ми се чуди защо той не вика охраната.

— Добре, де — проточвам. — Бездруго съм дошла, дай ми една доза ендозин за всеки случай.

Продължава да впива в мен този хладен яростен поглед.

— Твърде късно е, Елизабет.

— Как тъй е твърде късно? Нямате ли ендозин?

— Имаме, разбира се.

Изведнъж той се олюлява лекичко, протяга ръка зад гърба си и се подпира на маса, отрупана с чаши и хартии.

— Ранди, ти си болен.

— Така е. И не от нещо, което се лекува с ендозин. Ех, Елизабет, не можа ли първо да ми се обадиш? Щях да потърся Шон заради теб.

— Да, бе. Както много напираше да помогнеш в отглеждането му.

— Никога не си ме молила.

Личи си, че говори сериозно. Искрено вярва, че пълното му нехайство към неговия син е по моя вина. Ясно ми е, че Ранди дава само онова, за което са го помолили. Чака царствено хората да изпросят помощта му и тогава ги удостоява с нея. Ако така му е удобно.

— Ей, хващам се на бас — казвам му, — че дечицата, които си народихте с жена ти, са направо сладурчета.

Кръвта нахлува в лицето му и виждам, че съм уцелила болното място. Сините му очи потъмняват, заприличва на Джак, преди да избухне като бомба. Само че Ранди не е Джак. Избухването е прекалено просташко за него. Вместо това изтърсва:

— Постъпи глупаво, като дойде тук. Не си ли слушала новините?

Не бях ги слушала.

— Центърът за контрол на заболяванията обяви публично снощи онова, което медиците знаеха от седмици. Силно заразен щам на Staphylococcus aureus се е внедрил в устойчиви към ендозин плазмиди на ентерококи. — Спира, защото остана без дъх. — Може би същото се е случило и с пневмококите.

— Какво означава това?

— Означава, тъпа гъско, че вече има особено заразни инфекции, които нямаме с какво да лекуваме. Никакви антибиотици, дори ендозин. Този стафилокок е устойчив към всичко. И може да оцелява навсякъде.

Отпускам ръката с револвера. Празният паркинг. Липсата на охрана, която да повика. Мъжът, който не искаше да влезе в асансьора. Лицето на Ранди.

— И ти си го прихванал.

— Всички го прихванахме. Всеки… в болницата. А като влезе насила тук, вероятно и ти си се заразила.

— Ще умреш — отбелязвам едва ли не с надежда.

Той обаче се усмихва.

Стои си с бялата престилка и се поти като пришпорен кон. С мъка се задържа на краката си, за малко му се размина да го гръмне жена, която заряза бременна, а се усмихва. Сините му очи блестят. Прилича на един портрет, веднъж го видях в книга през отдавнашните времена, когато четях в захлас. Не се сещам веднага, че беше един от гимназиалните ми учебници по история на света. Портрет на някакъв пълководец.

— Всеки умира рано или късно — напомня ми Ранди. — Но на мен няма да ми се случи точно сега. Поне… се надявам.

Небрежно тръгва към мен и аз се дърпам. Той се смее.

— Елизабет, нямам намерение да те заразя нарочно. Аз съм лекар. Само ми дай оръжието.

— Не.

— Както искаш. Слушай… какво знаеш за бубонната чума през четиринайсети век?

— Нищо — отвръщам, макар да знам това-онова.

Защо ли пред Ранди винаги се правя на по-тъпа, отколкото съм?

— Значи нищо няма да ти обясня, като ти кажа, че този мутирал стафилокок има не по-малък потенциал… — пак млъква и гълта въздух — … за бързо и фатално разпространение. Благоденства навсякъде. Дори по дръжките на вратите.

— Тогава ти защо се хилиш, копеле такова?

Александър. Негов беше портретът. Александър Велики.

— Защото аз… Защото ЦКЗ разпространи… Бях в националния екип, който откри…

Лицето му се променя отново. Става още по-бледо. И той се свлича на пода.

Докопвам го, обръщам го на гръб и опипвам челото му. Направо гори. Хвърлям се към вратата.

— Сестра! Докторе! Тук има болен лекар!

Никой не притичва.

Хуквам по коридорите. Респираторната терапия е безлюдна. Поддръжката също. Натискам копчето на асансьора, но преди кабината да спре, се втурвам обратно при Ранди.

И стърча над него, както се е свил на пода и се мъчи да диша.

Мечтала съм си за подобен миг с години. И наяве, и насън, в Емертън и в „Бедфорд Хилз“, и в прегръдките на Джак. Представяла съм си го в хиляди мелодраматични версии. И ето ти го Ранди, безпомощен и умоляващ, пък аз съм силна и стоя над него, мога преспокойно да изляза и да го зарежа да умре. Мога.

Мокря кърпа със студена вода, изстисквам я и я слагам на челото му. После намирам лед в хладилника и го добавям. А той ме гледа и дишането му хъхри като стара машина.

— Елизабет… Донеси ми… спринцовката от кутията… на онази маса.

Правя каквото ми казва.

— Ранди, кого да повикам? Къде да го търся?

— Никого. Не съм толкова зле… колкото изглеждам. Още не. Това е първоначалното… задушаване.

Той взема спринцовката.

— В нея лекарството за теб ли е? Нали уж ендозинът не помагал срещу тая нова инфекция?

Лицето му вече е с малко по-нормален цвят.

— Не е лекарство. И не е за мен. А за теб.

Погледът му не трепва. И проумявам, че Ранди никога няма да се примоли, няма да си признае, че е безпомощен. Дори никога няма да му щукне, че е безпомощен.

— Чуй ме, Елизабет. И ти си… почти сигурно е…

Някъде далеч започва да вие сирена. Ранди не се заслушва. Най-неочаквано гласът му става много по-уверен, макар че пак се е изпотил и очите му направо светят от треската. Или от нещо друго.

— Този стафилокок не се поддава на нищо, което можем да стоварим върху него. Цефалоспорини, аминоглюкозиди, ванкомицин, дори ендозин… Ще изпадна в грам-позитивен септичен шок… — Очите му се изцъклят, но след малко той май пак улавя нишката на мислите си. — Изчерпахме всички методи за насрещен удар. Клетъчни стени, бактериални рибозоми, проникване на фолиева киселина. Микробите просто създават контрамерки. Като бета-лактамазата.

Не го схващам този език. Дори когато мърмори на себе си, кара ме да се чувствам глупачка. Питам го нещо, от което разбирам.

— Защо хората взеха да изтребват кравите? И добитъкът ли е болен?

Той пак си събира ума в главата.

— Кравите ли? А, те не са болни. Фермерите използват огромни дози антибиотици, за да продават повече месо и мляко. Употребата на ендозин в селското стопанство ускори придобиването на устойчивост с хиляда процента спрямо… Елизабет, това не е важно в момента! Не можеш ли поне три минути да внимаваш какво ти говоря?

Стоя и го гледам отвисоко, както се е проснал на пода. А той нищичко не забелязва, продължава да ми чете лекции.

— Но антибиотиците не са изобретени от хората. Били са създадени от самите микроби, за да си служат с тях… един срещу друг и… са имали на разположение два милиарда години еволюция, преди ние да се появим… Би трябвало… Къде отиваш?

— У дома. Бъди жив и здрав, Ранди.

Той казва невъзмутимо:

— Вероятно точно това ми предстои. Но ако… си отидеш сега, ти сигурно ще умреш. И мъжът ти, и децата ти.

— Защо? По дяволите, стига си ми чел конско, ами кажи защо!

— Защото си се заразила и няма антибиотик срещу болестта, обаче има друга бактерия, която напада този неподатлив на лекарства стафилокок.

Зяпвам спринцовката в ръката му.

— Това е плазмиден троянски кон. Означава, че… Все едно. Може да се вмъкне в стафилокока, който вече е в кръвта ти, и да му пробута смъртоносен ген. Който убива стафилокока. Невероятно откритие. Но засега единственият начин да го даваме е заедно с цялата бактерия.

Ненадейно коленете ми омекват. Ранди ме гледа откъм пода. Той като че е доста по-омекнал. И дишането му отново чегърта.