Пращене. Гласът заглъхва, заместен от пронизителен шум.

Въртя регулатора на честотите внимателно в търсене на друга станция с новини.

Когато пристигам в западната част на Емертън, улиците са опустели. Всички се свират вътре. Прилича на квартала около болницата. Какъвто беше доскоро. Още не усещам тялото си болно.

Вместо да се прибера направо у дома, карам по празните улици към „Фуд Март“.

Паркингът е безлюден като всичко наоколо. Но кошницата си е на мястото, притисната с камъни. Под тях вече е пъхната и купчинка писма. Най-горният плик е адресиран със син „вълшебен“ маркер „До доктор Бенет“. В полузаровената бутилка от вино има свеж букет, хризантеми от нечия градина. Наблизо стърчи флагче на Щатите, високо една стъпка, до бяла свещ върху чинийка от стиропор, каменно разпятие и кукла Барби, облечена като ангел. Найлоново фолио покрива екземпляр на „Пророкът“ с кожени корици. Има и пет стикера с лозунг срещу Националната стрелкова асоциация, купчина раковини и очукан символ на мира на златна верижка като колие. Изглежда по-стар от мен.

Накрая се прибирам. Джак още спи.

Заставам над него, както преди няколко часа стоях над Ранди Сатлър. Мисля си как Джак ми идваше на свиждане в затвора седмица след седмица, изминаваше дългия път от Емертън дори при лошо време през зимата. И как седеше усмихнат зад дебелото стъкло в залата за свиждане, ръцете му с изцапани от машинно масло пръсти, отпуснати на коленете, усмихнат дори когато не измисляхме какво да си кажем. И как ми държеше ръката, когато се раждаше Джаки. За лицето му, когато я взе за пръв път на ръце. За погледа му, когато казах, че Шон е изчезнал — лукавото потайно злорадство, „не е мой син“. Мисля си и за двата вида бацили в тялото ми, които се готвят за война помежду си.

Навеждам се и лепвам сочна целувка на устните му.

Той се поразмърдва, почти се събужда и протяга ръка към мен. Дръпвам се и отивам в банята, където си изтърквам зъбите с неговата четка. Не я изплаквам. Когато се връщам, пак е заспал.

Тръгвам към училището на Джаки да взема дъщеря си. Заедно ще отидем при Силвия Годард. Да, де, Силвия Джеймс, за да приберем Шон. Ще постоя при Силвия, ще й стисна ръката и ще я целуна по бузата. Ще пипна всичко, до което се докопам. А когато децата са на сигурно място у дома, ще се отбия при Сиси и ще й кажа, че съм премислила и искам да помагам в борбата срещу злоупотребата с антибиотици, която ни убива. Ще докосвам и нея, и всеки, когото заваря там, всички, с които ме запознават и Силвия, и Сиси, докато не се поболея толкова зле, че да не мърдам. Ако се поболея чак толкова. Ранди каза, че нямало да съм зле колкото него. Разбира се, той ме е лъгал и преди. Но сега съм принудена да му вярвам поне за това.

Май нямам избор. Още не.

След месец потеглям към Олбъни, за да донеса още една доза от контрабактерията, която наричат в новините „модифициран прокариот“. Много внимават да не я нарекат бацил.

Вече слушам новините всеки час, макар че Джак не одобрява и това, и останалото, което върша. Чета и уча, сега знам какво са прокариотите, бета-лактамазата и плазмидите. Знам как бактериите се борят да оцелеят и си набавят каквото им е нужно, за да изтребят конкуренцията и да създадат следващото поколение. Само това има значение за бактериите. Техният вид да оцелее.

За същото говореше и Ранди Сатлър: „Тъкмо моята работа има значение.“ Собственият вид да надделее. В това вярва и Сиси. И Джак.

Пренасяме модифицираните прокариоти с конвои от коли и камиони, защото тук-там е имало неприятности. Заради хора, които не разбират и не искат да разберат. Чиито семейства са се поболели доста по-зле от моето. Насилието още не спира, макар от ЦКЗ да казват, че самата епидемия вече е под контрол.

Подранила съм. Конвоят не се е подредил. Всеки път тръгваме от различно място в града. Този път се срещаме зад „Американски боулинг“. Шон вече е там със Силвия. Леко се отклонявам и карам пак към „Фуд Март“.

Кошницата с всички писма до мъртвия я няма. Няма ги американското флагче и символът на мира. Разпятието е там, но е строшено на две. Последният букет в бутилката започва да вехне. Дъждът е опръскал с кал роклята на Барби, дългата й руса коса е разрошена. Някой е откъснал стикерите срещу НСА. Бялата свещ върху чинийката и купчинката раковини са непокътнати.

Ние не сме бактерии. За нас имат значение и други неща освен оцеляването или поне трябва да е така. Личното минало, от което не можем да избягаме, както и да опитваме. Личното настояще с несигурния му избор. Личното бъдеще. И общото.

Ровя в джобовете си. Нищо освен ключове, щипка за банкноти, червило, пакетче носни кърпички и синьо топче. Трябва да съм го пъхнала в джоба, когато съм почиствала зад дивана. Джаки обича топчета.

Слагам го до свещта, проверявам зареден ли е моят револвер и подкарвам към сборното място на конвоя.

Ричард Коупър

Послание до краля на Бробдингнаг

Понякога дори самият опит да намерим решение на някой от вълнуващите ни проблеми може сам по себе си да предизвика световна гибел. В края на краищата всички знаем, че пътят към ада често е постлан с добри намерения. Както ще видим в поместения по-долу разказ, искреният опит да се смъкне от седлото му най-старият и най-страшен конник на Апокалипсиса — бледият призрак на глада — би могъл да ни поведе по пътеката, водеща към ужасяваща глобална катастрофа. Това може да се случи още утре. Или днес.

Английският писател Ричард Коупър — псевдоним на Джон Мидълтън Мъри-младши — е известен в Съединените щати най-вече със своята лирична новела, посветена на времената след всеобщото изтребление, „Свирач пред портите на зората“. Тя бе финалист в конкурсите за наградите „Небюла“ и „Хюго“, а по-късно беше преработена и превърната в романа „Пътят към Корли“, публикуван през 1978 г. През осемдесетте години излязоха две негови продължения: „Мечта за родство“ и „Картината на времето“. Трилогията за Корли, общо взето, се смята за връх в кариерата на Коупър. В средата на 80-те той издава само отделни кратки разкази и доколкото ни е известно, по-късно от него не се е появявало нищо. Тепърва ще разберем дали през новия век ще се върне към писането на научна фантастика. Други книги на Коупър — като изключим четири нефантастични романа, публикувани под имената Колин Мъри и Колин Мидълтън Мъри — са повестите „Здрачът на Бриарей“, „Клонинг“, „Задънена улица“, „Домино“, „Пробив“, „Глъбини“, „Разделени светове“ и „Обезумяло време“, както и сборниците „Хранителите“, „Там, където отиват големите кораби“, „Мрежата на вълшебниците“ и „Титонийският фактор“.

* * *

Снощи в съня си се върнах към своето детство. Наблюдавах как баща ми присажда още нещо на ябълковото дърво в градината зад кухнята. Беше с гръб към мен и макар че му извиках, не се извърна да ме погледне. Вярно е, че става дума за сън, но ако трябва да потърсим виновник за случилото се, не е ли редно да посочим с пръст баща ми? Чудя се как ли би реагирал на това, ако беше жив. Дали би се опитал да прехвърли вината на собствения си баща, и така, до безкрайност? Понякога си мисля, че не може да се определи началото на нещо, може да се определи само краят. Вероятно сега сме достигнали този край, последната спирка, окончателния завършек. Освен, разбира се, ако вярвате в чудеса.

Основната амбиция на татко бе да създаде дърво, което да има колкото се може повече най-различни сортове плодове. Три години преди смъртта му през 1981 година той бе успял да присади на едно-единствено дърво четири различни сорта ябълка, три различни сорта круша и два различни сорта слива. През лятото се появи фотограф от местния вестник и го снима до неговото забележително творение. Фотографията бе поместена във вестника със заглавието „Местен вълшебник показва плодовете на своето умение“. В статията към снимката баща ми бе цитиран да казва: „Ако работим заедно с нея, а не срещу нея, тя ще ни дари с нова райска градина.“ Въпросната „тя“ естествено бе Майката природа.