— Нямам намерение да разпалвам кръвна вражда, Карал. Искам само да науча фактите.

— Точно там е работата, господарю. Вече не харесвам фактите толкова много, колкото някога. Понякога те хапят. — Очите на Карал шареха неспокойно.

Всъщност той правеше всичко възможно, само дето не стоеше на главата си и не правеше фокуси, за да отклони вниманието на Майлс. Докъде можеха да стигнат тези пречки?

— Не можем да разрешим на долината Силви да има свое малко Време на изолация — предупреди Майлс. — Сега справедливостта на графа важи за всеки. Дори и за малките. И слабите. Ако са жертва на някакво престъпление. И дори ако не могат да говорят от свое име… говорителю.

Карал се изплаши и пребледня — очевидно бе разбрал казаното, и се затътри навън. Пим го последва и съобразително откопча кобура на стънера си.

Пиеха чай и чакаха. Майлс обиколи из колибата и разгледа, без да пипа нищо. Огнището беше единственият източник на топлина и очевидно служеше и за готвене. Имаше очукан метален умивалник, който се пълнеше на ръка от едно захлупено ведро. Водата от него изтичаше под верандата. Втората стая беше спалня с едно двойно легло и шкаф за дрехи. На тавана видя още три сламеника. Очевидно момчето имаше братя. Стаята беше претъпкана, но пометена, нещата бяха подредени по пода и закачени по стените.

На масата имаше един граждански радиоприемник и друг по-стар, военен модел. И двата отворени. Очевидно за отстраняване на някакви дребни повреди. И комплект нови батерии. Майлс откри едно чекмедже, пълно със стари части — всичките, за съжаление, за прости радиоприемници. Сигурно говорителят Карал работеше и като специалист по съобщенията в долината Силви. Значи тук можеха да приемат предаванията от радиостанцията в Хасадар, може би и мощните правителствени канали от столицата.

Никаква друго комуникационна техника, разбира се. Мощните сателитни приемници бяха скъпи. След време щеше да ги има и тук. В някои райони, почти толкова малки като този, но със силно развито икономическо сътрудничество, вече ги имаха. Долината Силви очевидно още не беше достигнала такова развитие и трябваше да чака, докато в областта се натрупа достатъчен излишък от средства, за да отделят за такъв приемник, ако този излишък не бъде изразходван за някоя друга, по-неотложна потребност. Ако Воркосиган Вашной не беше унищожен от сетаганданските атомни бомби, цялата област щеше да бъде години напред в икономическото си развитие.

Майлс излезе на верандата и се наведе над перилата. Синът на Карал се беше върнал. В края на двора стоеше вързан Дебелия Нини, вдигнал уши, сумтящ от удоволствие, а ухиленото момче го чешеше енергично под оглавника. Момчето вдигна глава, видя, че Майлс го гледа, побягна и се скри в храстите надолу по склона.

— Хм — промърмори Майлс.

Доктор Дий отиде при него.

— Доста се забавиха. Време ли е да приготвя фаст-пента?

— Не. По-скоро инструментите за аутопсия, бих казал.

Дий го погледна недоумяващо.

— Нали изпрати Пим да арестува убиеца.

— Не може да се арестува човек, който отсъства. Искаш ли да се обзаложим, докторе? Ще получиш една марка, ако се върнат с Ксърик. Не, почакай… може би греша, изглежда, че греша. Ето ги, връщат се…

Карал, Пим и един тромав навъсен млад мъж с големи ръце, гъсти вежди и дебел врат вървяха по пътя.

— Хара — извика Майлс, — това твоят мъж ли е? — Той погледна компанията. Боже Господи, точно както си го представяше. И четирима братя като него… само че по-големи, несъмнено…

Хара се изправи до Майлс.

— Не, господарю. Това е Алекс, заместникът на говорителя.

— О! — Майлс разочаровано стисна устни. „Е, трябваше да дам възможност всичко да стане просто.“

Карал дойде при него и започна подробно да обяснява защо идва с празни ръце. Майлс го прекъсна с повдигане на вежди.

— Пим?

— Офейкал е, господарю — отговори Пим. — Почти съм сигурен, че е предупреден.

— И аз така мисля. — Майлс погледна Карал и се намръщи. По-благоразумно беше да не приказва. Първо фактите. Решенията, като например колко души да изпрати да гонят беглеца. — Хара. Колко далече са гробищата?

— Надолу по потока, господарю, в дъното на долината. Около два километра.

— Вземи си инструментите, докторе. Ще направим малка разходка. Карал, донеси лопата!

— Господарю, защо да нарушаваме покоя на мъртвото? — възрази Карал.

— Защото трябва. В протокола, който взех от канцеларията на областния магистрат, има място за вписване на заключението от аутопсията. Когато се върна във Воркосиган Сърло, трябва да го попълня. Имам разрешение от най-близкия роднина… нали, Хара?

Жената мълчаливо кимна.

— Имам и задължителните двама свидетели — теб и този грубият, твоя заместник. И дневна светлина… ако не останем тук да спорим до залез слънце. Трябва ни само лопата. Освен ако не искаш да копаеш с ръце, Карал. — Гласът на Майлс беше категоричен и остър. Ставаше опасен.

Оплешивяващата глава на Карал подскочи от изненада.

— Бащата… е по закон най-близкия роднина. Докато е жив и нямате неговото съг…

— Карал — извика Майлс.

— Да, господарю?

— Внимавай гробът, който ще копаеш, да не се окаже твоят. Вече си с един крак в него.

Карал разпери ръце от отчаяние.

— Ще… ще взема лопата, господарю.

Следобедът беше топъл, въздухът спокоен, времето сънливо. Лопатата в ръцете на заместника на Карал ритмично се забиваше в пръстта. Наблизо, покрай чисти заоблени камъни ромонеше бистър поток. Клекнала на пети, Хара гледаше мълчаливо и тъжно.

Когато големият Алекс извади малкия ковчег… толкова малък!… сержант Пим се отдалечи под претекст да провери какво става в гората. Майлс не го укори. Само се надяваше пред последните осем дни почвата да е била студена. Алекс отвори ковчега, доктор Дий го отпъди с ръка и заместникът също се отдалечи.

Дий разгледа увития в плат вързоп, извади го и го сложи на мушамата, постлана на земята под яркото слънце. Инструментите за аутопсията бяха подредени. Той разви ритуално сгънатия плат, Хара се доближи, изглади гънките, сгъна го за повторна употреба и се върна на мястото си.

Майлс стискаше носната си кърпа в джоба, готов да я сложи върху носа си, и гледаше над рамото на Дий. Лошо, но не чак толкова. Беше виждал и мирисал и по-лоши неща. Сложил маска на лицето си, Дий издиктува процедурите в магнетофона, огледа и опипа с облечена в ръкавица ръка трупчето, изследва го със скенер.

— Ето сър — каза Дий. — Почти съм сигурен, че това е причината за смъртта, макар че след малко ще извърша и тест за отрова. Вратът на бебето е счупен. На скенера се вижда къде е прекъснат гръбначният мозък. След това костите са наместени.

— Карал, Алекс — извика Майлс свидетелите. Те дойдоха неохотно.

— Може ли това да бъде случайност? — попита Майлс.

— Макар и много малко вероятно, не е изключено — отговори доктор Дий. — Наместването на костите обаче не е случайно.

— Дълго ли е продължило?

— Секунди. Смъртта е настъпила мигновено.

— Каква физическа сила изисква? На голям мъж или…

— О, съвсем малка. Всеки възрастен би могъл лесно да го извърши.

— Всеки физически мотивиран възрастен. — Стомахът на Майлс се сви на топка при описаната от Дий картина. Малката пухеста главичка в лапата на мъжа. Извиване, приглушено изпукване… ако имаше нещо, което Майлс знаеше наизуст, това беше дактилното усещане на чупеща се кост. О, как добре го знаеше!

— Мотивацията — каза Дий, — не е от моята компетентност. — Той замълча. — Трябва да отбележа, че при внимателен външен оглед не може да не се открие. Аз веднага го открих. Един опитен човек, дори да не е специалист… — той погледна студено Карал, — не би трябвало да го пропусне.

Майлс също загледа очаквателно Карал.

— Убито — изсъска Хара. Гласът й трепереше от презрение.

— Господарю — предпазливо се обади Карал, — аз наистина подозирах възможността…