Нападателите много скоро установиха скритата слабост на костите му.

— Тук е така, мутант — каза леко задъхан един от петимата.

— Гол съм се родил — отвърна задъхано Майлс. — И както виждате, това не ми е попречило.

— Самонадеяно малко копеле.

— Трудно възприема — отбеляза друг.

Вторият бой беше по-лош от първия. Най-малко две счупени ребра… едва спаси челюстта си с цената на някаква остра болка в лявата китка като от удар с щик. Този път устоя на импулса да отвърне със словесна стрелба. Лежеше в калта и искаше наистина да е умрял.

Лежа дълго. Болеше го. Не беше сигурен колко дълго. Осветлението в купола беше равномерно и без сенки, постоянно. Прилично на вечност безвремие. Адът е вечен, нали? Мястото страшно много приличаше на ада, поне това беше сигурно.

После дойде друг демон… Майлс примига и фокусира зрението си върху приближаващата се фигура. Насинен и гол като него мъж, мършав, изтощен от глад, коленичи в калта до него. Лицето му беше изпито, състарено от напрежение… беше може би на четиридесет или петдесет… или двадесет и пет…

Очите му бяха неестествено изпъкнали и белотата им сякаш светеше трескаво на фона на мръсната, потъмняла кожа. Не беше брадясал, беше просто кален — на влизане пленниците се бръснеха и брадите и корените на косата им се обработваха да не растат. Така че всички бяха постоянно гладко обръснати и ниско подстригани. Само преди няколко часа на същия процес беше подложен и Майлс. Но онзи, който беше обработил този човек, сигурно беше бързал. На бузата му имаше една необработена линия и на нея като стръкове трева на лошо окосена ливада растяха косми. Бяха дълги няколко сантиметра и се спускаха покрай челюстта. Ако знаеше колко бързо растат, Майлс можеше да изчисли колко време е прекарал тук този човек. „Много дълго, независимо от номера му“ — помисли Майлс и въздъхна наум.

Мъжът държеше пластмасова чаша със спукано дъно — и предпазливо я побутна към Майлс. Дъхът му свистеше през пожълтелите зъби, накъсан от изтощение, вълнение или болест… Не, вероятно не от болест. Всички тук бяха имунизирани. Не беше лесно да се избяга дори и чрез смърт. Майлс се обърна, подпря се вдървено на лакът и го загледа.

Човекът леко се отдръпна, усмихна се и кимна към чашата.

— По-добре пий. Чашата е спукана. Ако чакаш много, всичкат вода ще изтече.

— Благодаря — изпъшка Майлс. Преди седмица или в предишния си живот, зависи как човек брои времето, Майлс се мръщеше пред най-изискани вина, недоволен от този или онзи нюанс на букета. Устните му се разтвориха в усмивка, когато си спомни за това. Пи. Съвсем обикновена вода, хладка, слабо миришеща на хлор или сяра. „Пречистена, но с прекалено силен мирис…“

Мъжът клечеше и любезно го гледаше как пие, после се наведе и попита:

— Ти да не си Единия?

Майлс премигна.

— Да не съм какво?

— Единия. Другият Един, бих казал. Светото писание казва, че трябва да са двама.

— Хм. — Майлс беше озадачен. — Какво точно казва Светото писание?

Дясната ръка на мъжа стисна кокалестата му лява китка, около която беше увит като гривна раздърпан парцал. Той затвори очи. Устните му за момент помръднаха мълчаливо, след това той започна високо:

— …но поклонниците продължиха с лекота нагоре по хълма, защото онези двама мъже ги водеха за ръце. И оставиха дрехите си зад себе си, защото макар да бяха влезли с дрехи, излязоха без дрехи. — Той отвори очи и погледна с надежда към Майлс.

„И така, сега започваме да разбираме защо този човек е самичък…“

— А ти да не си случайно другият Един? — осмели се да попита Майлс.

Мъжът скромно сведе глава.

— Разбирам. Хм… — Как ставаше така, че винаги привличаше смахнати? Майлс облиза последните капки вода от устните си. На този сигурно му хлопаше някоя дъска, но беше по-добър от онези, които си позволяваха да мислят, че той няма в главата си един или два варианта на склонни към убиване умопобъркани самоличности. Не, в този случай той щеше да се представи като втория Един и нямаше да търси външна помощ. — Как се казваш?

— Сюгър.

— Сюгър. Добре, много добре. Аз се казвам Майлс.

— Хм. — Сюгър се намръщи. На лицето му се изписа нещо като приятна ирония. — Твоето име означава „войник“, знаеш ли?

— Да, казвали са ми.

— Но ти не си войник…

Нямаше никаква възможност за някакъв евтин трик с дрехи или униформа, под които да скрие, ако не друго, то особеностите на тялото си. Майлс се изчерви.

— Накрая във войската приемаха всякакви. Бях писар по набиране на новобранци. Дори не съм стрелял с пистолет. Слушай, Сюгър… как научи, че ти си Един или поне единия от двамата Едини? Винаги ли си го знаел?

— Научих го постепенно — призна Сюгър. — Тук само аз го зная. — Той отново погали парцалената гривна. — Търсих из целия лагер, но те само ми се подиграват. Процес на елиминиране, разбираш. Когато всички отрекоха, останах аз.

— Ах. — Майлс също седна и се задъха от болка. Тези ребра щяха да го съсипят. Той кимна към гривната.

— Там ли пазиш Светото писание? Мога ли да го видя? — И как, по дяволите, Сюгър бе запазил това нещо на китката си?

Сюгър притисна ръце към гърдите си и поклати глава.

— От месеци се опитват да ми го вземат, разбираш. Трябва много да внимавам. Не мога да ти го покажа, докато не ми докажеш, че ти си Единия. И дяволът може да цитира светото писание, разбираш.

„Да, точно това имах предвид“… Кой можеше да каже какви възможности може да съдържа „светото писание“ на Сюгър? Е, може би по-късно. Засега щеше да продължи с подмятанията.

— Има ли и други знаци? — попита Майлс. — Разбираш ли, аз не зная, че съм твоят Един, но от друга страна, не зная и че не съм. Просто съм тук.

Сюгър отново поклати глава.

— Тук са само пет или шест изречения, разбираш. Другото липсва. За него човек трябва да се досети.

„Бас държа!“ Майлс не изрази забележката си на глас.

— Как стигна до това прозрение? Тук ли те осени?

— Научих го в Порт Лисма, разбираш, точно преди да ни пленят — отвърна Сюгър. — Водихме бой за всяка къща. Един ток на ботуша ми се откова и тракаше като ходех. Странно как при толкова много гърмежи такова малко нещо може да ти лази по нервите. И видях един библиотечен шкаф със стъкла и истински книги от хартия… счупих стъклото с приклада, откъснах един лист от една книга, сгънах го и го пъхнах под тока на ботуша да направя нещо като клин, разбираш, да не трака. Не погледнах книгата. Дори не знаех, че е Светото писание. Научих го по-късно. Във всеки случай мисля, че е Светото писание. Трябва да е било Светото писание.

Сюгър нервно навиваше космите на брадата около пръста си.

— Разбрах го, докато чакахме да ни обработят. Бях извадил листа от ботуша просто да убия времето, разбираш. Държах го… войникът, който ни обработваше, го видя, но не ми го взе. Сигурно е помислил, че е обикновено парче хартия. Не е знаел, че е Светото писание. Аз все още го държах, когато ни захвърлиха тук. Разбираш, това е единственият писмен документ в целия лагер — добави той гордо. — Трябва да е Светото писание.

— Е… грижи се добре за него — посъветва го Майлс. — Щом си го запазил толкова дълго, то очевидно е свято.

— Да… — Сюгър примигна. В очите му се появиха… сълзи? — Аз съм единственият тук, който има някакво задължение, нали? Значи аз трябва да съм единият от двамата Едини.

— Звучи ми добре — съгласи се Майлс. — Слушай… — той огледа огромния безличен купол, — как се оправяш тук все пак? — Мястото не беше означено с никакви указателни знаци. И страшно много напомняше на Майлс на гъсто населен с пингвини бряг. Но пингвините можеха да намерят гнездата си сред скалите. Изглежда трябваше да започне да мисли като пингвин… или да намери пингвин, който да го води. Той разглеждаше своята птица-водач, която разсеяно си рисуваше в калта. Кръгове естествено.

— Къде е тук офицерският стол? — попита високо Майлс. — Откъде взе водата?