— Спри преследващите кораби!

Майлс въздъхна.

— Благодаря ви за тази информация, адмирале — каза студено фел, — но не много. Няма да попреча на бързото ви измъкване. Но ако вие или някой от вашите кораби се появи отново в Джексънианското пространство…

— О, бароне, да стоя далеч, много далеч оттук, бързо се превръща в една от най-големите ми амбиции — каза чистосърдечно Майлс.

— Умен сте — изръмжа Фел и се пресегна да прекъсне връзката.

— Барон Фел — добави импулсивно Майлс и Фел спря. — Искам освен това да ви съобщя… сигурна ли е тази връзка?

— Да.

— Истинският секрет на бетанската техника за подмладяване е… че такава не съществува. Не се хващайте отново на тази измама. Изглеждам млад, защото наистина съм млад. Ако щеше вярвайте, ако щеше — недейте.

Фел не каза абсолютно нищо. На устните му се появи слаба, студена усмивка. Той поклати глава и прекъсна връзката.

Майлс за всеки случай изчака в командната кабина, докато свързочният офицер съобщи, че са получили разрешение от контролната станция за скок. Прецени, че Къщите Фел, Риовал и Барапутра са твърде заети една с друга, за да се занимават с него. Поне за известно време. Последната предадена от него информация между враждуващите страни, едновременно и вярна, и фалшива… кой каквото заслужаваше… беше като кокал, хвърлен на три побеснели от глад кучета. Почти съжали, че не може да остане, за да се наслаждава на резултатите. Почти.

Часове след скока Майлс се събуди в кабината си облечен. Лъснатите му ботуши бяха изправени до леглото. Не си спомняше как се е озовал тук. Реши, че го е довел Мурка. Ако беше дошъл сам, сигурно щеше да си легне с ботушите.

Майлс най-напред се информира от дежурния офицер за местоположението и състоянието на „Ариел“. Беше приятно скучно. Бяха пресекли една синя звездна система между точките на скока по пътя към Ескобар, ненаселена и празна с изключение на редовния търговски трафик. От Джексън Хол не ги преследваха. Майлс хапна малко, без да е сигурен дали е закуска, обед или вечеря. След авантюрата долу биологичният му ритъм съвсем се различаваше от времето на кораба. После потърси Торн и Никол. Намери ги в ремонтната работилница. Един техник отстраняваше нащърбяването в плаващия стол на Никол.

Никол, в бяла туника и шорти, гарнирани с розов кант, лежеше по корем на една пейка и наблюдаваше поправката. Майлс изпита странно усещане — гледката беше като на рак пустинник, излязъл от черупката си, или тюлен, изкаран на брега. Изглеждаше странно уязвима при гравитация 1 G, но при нулева гравитация изглеждаше съвсем добре и бе видимо спокойна.

Майлс седна срещу нея и каза:

— Както изглежда, ще се отървеш от преследването на барон Фел. За известно време той и доведеният му брат ще са заети да си отмъщават. Чувствам се щастлив, че съм единствено дете.

Тя го гледаше замислено.

— Можеш да си напълно спокойна — окуражи я Торн.

— Ох… не, не е това — отвърна Никол. — Мислех си за моите сестри. Имаше време, когато не можех да дочакам да се махна от тях. Сега с нетърпение очаквам отново да ги видя.

— Какви са плановете ти? — попита Майлс.

— Най-напред ще отида на Ескобар — отвърна тя. — Той е най-добро кръстовище, откъдето мога да се върна на Земята. От Земята мога да отида на Ориент IV, а оттам съм сигурна, че мога да се прибера у дома.

— По този път могат да се видят много галактики — посочи Торн. — Не съм сигурен дали в списъка на наемниците Дендарии могат да се включат и корабни музиканти, но…

— У дома — каза твърдо Никол. — Омръзна ми през цялото време да се боря с това 1 G. Уморих се да бъда сама. Започвам да сънувам как ми израстват крака.

Торн тихо въздъха.

— Сега между нас наистина има една малка колония от хора от долния свят — подхвърли многозначително тя на Торн. — Те създадоха на техния астероид изкуствена гравитация… почти като тази на долния свят, само че изкуствена…

Майлс малко се разтревожи — дали нямаше да изгуби командира си?

— Ах — възкликна Торн замислено в съзвучие с тона на Никол. — Твоят астероиден пояс е много далеч от моя дом.

— Да не искаш да кажеш, че някой ден ще се върнеш на колонията Бета? — попита тя. — Или наемниците Дендарии са твой дом и семейство?

— Не държа толкова много на тях — отговори Торн. — Стоя при тях главно поради непреодолимото си любопитство да видя какво ще се случи. — Торн удостои Майлс със странна усмивка.

Качиха Никол на оправения й стол и след кратка проверка на системите четириръката отново стоеше във въздуха така подвижна… по-подвижна от другарите си с крака. Поклащаше се и поглеждаше весело към Торн.

— Остават само още три дни до орбита Ескобар — каза Торн на Никол доста тъжно. — Още… седемдесет и два часа. 4320 минути. Колко пъти можеш да го направиш за 4320 минути?

„Или колко често — помисли си студено Майлс. — Особено ако не спиш.“ Бел нямаше предвид самия сън, ако Майлс правилно го беше разбрал. Късмет… и на двамата.

— Междувременно — каза Торн, когато излязоха в коридора, — позволи ми да ти покажа моя кораб. Илирианска изработка… Разбирам, че това е малко настрана от твоите интереси. Много е интересна историята за попадането на „Ариел“ в ръцете на Дендарии… Тогава бяхме още наемници на Озер…

Никол се усмихна поощряващо. Майлс потисна една завистлива въздишка и тръгна в обратната посока да потърси доктор Канаба.

— Леле! — промърмори Майлс, когато ги видя.

Андерсън отдаде чест.

— Заповедта ви е изпълнена, сър.

Ръката на Таура трепна, несигурна дали да се опита да подражава на този военен поздрав, или не. Устните на Майлс се отвориха в усмивка на неволно задоволство. Промяната на Таура надминаваше неговите очаквания.

Той не знаеше как Андерсън бе успяла да направи компютъра да надхвърли стандартните си програми, но по някакъв начин го беше надхитрила да скрои пълна непарадна Дендарии униформа за ръста на Таура: сива, с бели джобове, сиви панталони, лъскави ботуши. Лицето и косата на Таура бяха чисти и блестяха повече от ботушите. Тъмната й коса бе прибрана в сложна, навита на колело отзад плитка — Майлс не можа да разбере къде отива краят — блестеше с неочаквана махагонова светлина.

Таура изглеждаше ако не точно добре нахранена, най-малкото не толкова болезнено гладна. Очите й бяха блестящи и одухотворени, а не почти безумни, каквито ги беше видял първия път. Дори от това разстояние Майлс усети, че къпането и измиването на зъбите са премахнали миризмата на ацетон, причинена от няколкото дни, прекарани в подземието на Риовал на диета от сурови плъхове. Спечените кори кал бяха измити от огромните й ръце, ноктите й бяха почистени и изострени, дори лакирани с перленобял лак и с блясъка си допълваха сиво-бялата униформа като украшения. Лакът най-вероятно беше от личните запаси на сержант Андерсън.

— Забележително, Андерсън — похвали я възхитен Майлс.

Тя гордо се усмихна.

— Това ли имахте предвид, сър?

— Да, точно това.

Лицето на Таура изразяваше задоволство.

— Как прекара първия си скок през космически коридор? — попита я той.

Дългите й устни се накъдриха — сигурно се опитваше да не се усмихне, досети се Майлс.

— Страхувах се, че ще ми прилошее. Бях малко замаяна. После сержант Андерсън ми обясни на какво се дължи.

— И никакви, макар и малки халюцинации или ефекти на удължаване на времето?

— Не, но то не беше… е, беше бързо, във всеки случай.

— Хм. Изглежда, не си от щастливците… или нещастниците, които трябва да бъдат тествани за пилот за космически скокове. — Майлс замълча. — Благодаря ти, Лорийн. Над какво работиш в момента?

— Рутинни проверки на системите на десантната совалка.

— Правилно, продължавай. Когато свърша с Таура, ще ти я изпратя.

Андерсън с нежелание излезе, очевидно любопитна. Майлс изчака, докато вратата се затвори.

— Седни, Таура. Да разбирам ли, че първите двадесет и четири часа с Дендарии са преминали задоволително?