Бързо закачи оптичното влакно към един жак, мигновено измъкна стария и включи новия. Освободеният жак с входящи данни включи към рекордера. Ако някой провереше, всичко щеше да изглежда нормално. Почака няколко минути да се увери, че рекордерът за данни работи. Таура също чакаше — търпеливо и безшумно като хищник.

Едно, две, три — той настрои рекордера за данни да изпраща сигнали към трите контролни кутии. Жаковете на истинските оптически влакна висяха свободни. Щеше ли да мине номерът? Не последва никаква сигнализация, не проехтя тропот на разгневени охранители…

— Таура, ела.

Тя се изправи до него озадачена.

— Виждала ли си барон Риовал? — попита я Майлс.

— Да, веднъж. Когато дойде да ме купи.

— Хареса ли го?

Тя го погледна така, сякаш искаше да каже: „Ти май не си в ред?“

— И аз не го харесах. — „Всъщност той е ограничен убиец.“ Сега Майлс беше благодарен за тази му ограниченост. — Би ли му откъснала главата, ако можеш?

Ръцете й се свиха в юмруци.

— Само да ми падне!

— Добре! — Майлс се усмихна. — Искам да ти дам първия урок по тактика. Виждаш ли ей онова копче? — Майлс посочи с пръст. — Температурата в тези фризери може да се повиши до почти 200 градуса по Целзий за топлинна стерилизация при почистване. Дай ми пръста си. Един пръст. Леко. По-леко. — Той насочи пръста й към един бутон. — Натисни съвсем леко и не мърдай… Сега следващия… Сега последния. — Майлс въздъхна. Все още не можеше да повярва.

— Урокът е — каза той, — че не е важно колко сила ще приложиш, а къде ще я приложиш.

Устоя на желанието да напише на фризера нещо като: „Отмъщението на джуджето“. Колкото по-дълго баронът се чудеше кого да търси, толкова по-добре. Ще трябват няколко часа да се загрее цялата тази маса от температурата на течния азот до температурата, при която всичко ще бъде добре свършено, но ако до сутрешната смяна не дойдеше никой, разрушението щеше да е абсолютно.

Майлс погледна цифровия часовник на стената. Боже, колко много време беше прекарал в този сутерен! Беше го прекарал добре, но все пак…

— Сега — каза той на Таура, чиито златни очи блестяха на светлината на циферблата, — трябва да се махаме оттук. Наистина трябва да се измитаме. — За да не се наложи следващият урок по тактика да бъде: „Не режи клона, на който седиш.“

Майлс разгледа по-внимателно заключващия механизъм на вратата плюс онова, което беше зад него… между другите неща — звуково активиращи се монитори в стената, автоматично включващи се лазерни оръжия… и едва не се върна да възстанови датчиците за температура във фризера. Неговите микрокомпютърни инструменти, сега заключени в офиса на шефа на охраната, може би щяха да помогнат да блокира контролния механизъм. Но, разбира се, той не можеше да си вземе обратно инструментите, без да има тези инструменти — чудесен парадокс. Не трябваше да се изненадва, че Риовал беше монтирал най-съвършената си алармена система тъкмо на вратата на тази лаборатория. Това правеше стаята по-лош капан дори от мазето.

Той обиколи още веднъж лабораторията, като от време на време светваше с ръчното фенерче, и отново провери чекмеджетата. Не намери компютърни ключове, но откри едни големи клещи в чекмедже, пълно с пръстени и скоби, и си спомни за решетката в сутерена, с която не можа да се справи. Така. Идването в тази лаборатория се оказа илюзорен път към бягството.

— Стратегическото отстъпление към по-добра позиция не е срамно — прошепна той на разочарованата от връщането в тъмната тръба на колоната Таура. — Този изход е запушен. Може би дори буквално. — Съмнението в очите й беше страшно обезпокоително. „Тя все още не ми вярва. Е, може би онези, които са били много лъгани, се нуждаят от много доказателства.“ — Разчитай на мен, малката — прошепна той и се пъхна в тръбата. — Ще намерим изход. — Съмнението й беше прикрито зад спуснатите клепки, но тя го последва, като не забрави да затвори капака.

С фенерче в ръка слизането беше малко по-леко от ужасното изкачване в непознатия тръбопровод. Не намериха други изходи и скоро отново се оказаха на каменния под, откъдето бяха тръгнали. Майлс се върна при скъсаната водопроводна тръба на тавана. Продължаваше да тече и Таура отново пи. Плискащата се вода се стичаше по наклонения под. При огромните размери на подземието щяха да минат няколко дни преди бавно образуващият се до долната стена вир да им предложи полезни стратегически възможности… макар че едва ли щеше да подмие основите.

Таура отново го вдигна до тръбата.

— Пожелай ми щастие — промърмори през рамо Майлс.

— Довиждане — каза тя. Той не можа да види изражението й. Не го почувства в гласа й.

— До скоро — коригира я категорично Майлс.

Няколко минути енергично пълзене го откараха отново до решетката. През нея се виждаше тъмна стая, нещо като складче, пълно с различни неща. Беше тихо, не се виждаха никакви хора. Шумът от щракането на секачките, отхапващи пръчката на решетката, изглеждаше достатъчно силен, за да събуди цялата охрана на Риовал, но никой не се появи. Може би шефът на охраната беше потънал в пиянски сън. После в канала се чу тих стържещ звук и Майлс се вцепени. Насочи светлината по разклонението на тръбата. В тъмнината блеснаха два червени скъпоценни камъка — очите на огромен плъх. За момент си помисли да го удари и да го хвърли на Таура. Не. Когато се върнат на „Ариел“, той ще й даде вечеря с бифтек. С два бифтека. Плъхът се обърна и побягна.

Майлс свали отрязаната решетка и се промъкна в складчето. Колко ли часът беше? Късно, много късно. Стаята водеше към коридор, в чийто край на пода блестеше капак. Сърцето на Майлс трепна, изпълнено с надежда. Трябваше да вземе Таура и да се опитат да достигнат до някакво превозно средство…

Капакът се отваряше ръчно и не се налагаше да блокира никаква електроника, обаче се самозаключваше при затваряне. Майлс положи клещите под ръба му и се върна обратно. Освети мястото, където беше оставил Таура. Нямаше я.

— Таура — прошепна той. — Къде си?

Не последва отговор, не видя златисти очи да светят между колоните. Не му се щеше да вика. Слезе от последното стъпало и тихо, но бързо затича из подземието. Студеният каменен под изсмукваше през чорапите топлината от краката му и го караше с копнеж да си спомня за изгубените ботуши.

Намери я седнала до една колона, подпряла брадичка на коленете си. Лицето й беше замислено и тъжно. Не му трябваше много време, за да разчете чувствата във вълчите й черти.

— Време е да тръгваме, наемничке — каза Майлс.

Тя вдигна глава.

— Ти се върна!

— Как иначе? Разбира се, че се върнах. И ти си моят новобранец, нали?

Тя потри лице с обратната страна на голямата си лапа… ръка, коригира се строго Майлс… и се изправи.

— Ами… да. — Провисналата й уста леко се усмихна. Ако човек не знаеше какво означава това изражение, доста би се уплашил.

— Отворих един капак. Трябва да се опитаме да излезем от тази сграда и да отидем в комуналната клетка. Там видях паркирани няколко коли. Какво представлява една малка кражба, след…

Вратата вдясно неочаквано изскърца и започна да се отваря. В тъмното подземие нахлу студен въздух, тесен лъч жълта светлина оцвети сенките в синьо. В светлата мъглявина се появиха дузина облечени в червено силуети с насочени за стрелба оръжия.

Майлс стискаше здраво ръката на Таура. „Бягай“ — понечи да извика, после спря. Нямаше начин да избягат от лъча на невроразрушителите, каквито сигурно носеха поне двама души от охраната. Дъхът на Майлс изсъска между стиснатите му зъби. Беше прекалено разярен, за да ругае. Бяха толкова близко до успеха…

Появи се шефът на охраната Молия.

— Какво, още ли си цял, Нейсмит? — злобно се усмихна той. — Найн най-после трябва да е разбрала, че е време да започне да ни сътрудничи. Как мислиш, Найн?

Майлс силно стисна ръката й с надежда, че Таура ще разбере правилно посланието: „Чакай!“

— И аз така мисля — отвърна хладно тя.