— Ти на колко години го направи?

— На петнадесет — призна Майлс преди дори да помисли да излъже. — Но… не беше никакво удоволствие.

Тя отново вдигна нокти към лицето си.

— Не, недей! — извика той, без да я пуска. Това му напомняше прекалено много на епизода със сержант Ботари и ножа. Сержантът му беше отнел ножа със сила. Тук Майлс нямаше такава възможност. — Успокой се! — помоли я Майлс.

Тя се поколеба.

— Един офицер, хм, един джентълмен не се хвърля върху своята дама на голата земя. Той… сяда до нея. Настанява се удобно. Разговаря, пие малко вино, пуска музика… създава настроение. Ти дори още не си се стоплила. Ето, седни тук, където е най-топло. — Той я сложи по-близко до счупената тръба, застана на колене зад нея и се опита да разтрие врата и раменете й. Мускулите й бяха напрегнати. Чувстваше ги като камъни под пръстите си. Всякакъв опит да я удуши щеше да е безуспешен.

„Не мога да повярвам. Затворен в мазето на Риовал с изгладняла за секс шестнадесетгодишна вълчица. В наръчниците на Имперската академия не се казва какво трябва да се направи в такава ситуация…“ — Той си спомни своята задача — да занесе мускула от левия й прасец на борда на „Ариел“. „Доктор Канаба, ако остана жив ще се наложи сериозно да си поговорим по този въпрос…“

Гласът й беше глух — и от тъга, и от странната форма на устата.

— Мислиш, че съм прекалено висока.

— Ни най-малко. — Беше се овладял, можеше по-бързо да лъже. — Обожавам високите жени. Попитай някого, който ме познава. Освен това преди известно време разбрах, че височината е от значение само когато сме прави. Когато легнем, ах, това не е проблем… — Той бързо си припомни всичко, което беше научил по метода на „пробите и грешките“, главно грешки, за жените. Беше мъчително. Какво искаха жените?

Майлс се премести и настойчиво взе ръката й. Тя го загледа също толкова настойчиво, очаквайки… помощ. В този момент Майлс разбра, че има пред себе си девственица. Напълно парализиран за няколко секунди, той й се усмихна.

— Найн… ти никога не си го правила, нали?

— Гледала съм го на видеофилми. — Тя се намръщи. — Обикновено започват с целувки, но… — тя направи неясен жест към безформената си уста, — може би ти не искаш да се целуваме.

Майлс се опита да не мисли за изядения плъх. В края на краищата тя системно беше гладувала.

— Видеофилмите могат да бъдат подвеждащи. Жените… особено първия път… се нуждаят от време да изучат реакциите на собственото си тяло. Така са ми казвали приятелки. Страхувам се, че мога да те нараня. — „И ти да ме обезглавиш.“

Тя го погледна в очите.

— Не се бой. Аз издържам на болка.

„Но аз не издържам.“

Това беше лудост! Тя беше луда. Той беше луд. И все пак Майлс чувстваше при това предложение… от корема й към неговия мозък като странна мъгла… да се излъчва някакво очарование. Нямаше никакво съмнение, тя беше най-високото женско същество на света. Не една от познатите му жени го бе обвинявала, че иска да се прави на алпинист. Сега можеше веднъж завинаги да се освободи от този комплекс…

„По дяволите, аз наистина вярвам, че тя може да ми помогне.“ Тя не беше без известен… чар не беше най-точната дума… красота с това силно, бързо, атлетично тяло. Трябваше само да свикне с неговата големина. Тя излъчваше топлина. Той я чувстваше от мястото си… животински магнетизъм? — подсказа му наблюдателят в неговия мозък. Сила? Каквото и да е, то определено беше очарователно.

В ума му изплува един от любимите афоризми на майка му: „Всичко, което заслужава да се направи, заслужава да се направи добре.“

Замаян като пиян, той изостави подкрепата на логиката и се отпусна върху крилете на вдъхновението.

— Добре тогава, докторе — чу се да мърмори несъзнателно, — нека да експериментираме.

Целуването на жена с кучешки зъби наистина беше необичайно усещане. А да ти отвръща на целувките… тя очевидно бързо схващаше… беше още по-необичайно. Ръцете й страстно го прегърнаха. От този момент нататък той изгуби контрол върху положението. Накрая, когато се изправи да си поеме дъх, той я погледна и попита:

— Найн, чувала ли си за черния паяк? Казват му още „вдовица“.

— Не… какво е това?

— Няма значение — отвърна той безгрижно.

Всичко беше много несръчно и грубо, но искрено и когато той свърши, сълзите в очите й бяха от радост, не от болка. Тя изглеждаше безкрайно доволна от него (как би могло да бъде иначе?), а той бе толкова изтощен, че заспа още преди да стане от тялото й.

А после се събуди и се засмя.

— Ти наистина имаш много елегантни черти — каза й Майлс и прекара пръст по лицето й. Найн се наведе при допира на ръката му и се сгуши до него и до тръбата с топъл въздух. — На моя кораб има една жена, която носи косата си сплетена на плитка на гърба… много ще ти отива. Може би ще те научи как да се сплиташ.

Тя издърпа един кичур пред лицето си и го погледна, сякаш се опитваше да си представи как ще изглежда на плитка. После докосна лицето му.

— Ти си красив, адмирале.

— Хм? Аз? — Той прекара ръка по покритите с покаралата през нощта четина бузи, по познатите до болка стари черти… тя сигурно бе заслепена от ранга му.

— Твоето лице е много… одухотворено. И очите ти виждат онова, което гледат.

— Найн… — той спря. — По дяволите, това не е име, това е число. Какво стана с Тен4?

— Умря. — „Може би и аз ще умра“ — добавиха очите със странен цвят преди клепачите да ги закрият.

— Винаги ли са те наричали само Найн?

— Това е дълъг биокомпютърен кодов низ, не е име.

— Е, всички имаме серийни номера — Майлс си помисли, че лично той всъщност има два, — но това е абсурдно. Не мога да те наричам Найн, като някакъв робот. Ти трябва да имаш подходящо име, което да отговаря на твоята същност. — Той се облегна на топлото й голо рамо… тя беше като пещ, забележката за нейния метаболизъм беше правилна… устните му се разтвориха в усмивка. — Таура.

— Таура? — Дългата й уста го произнесе странно, но и някак весело. — Това име е прекалено хубаво за мен.

— Таура — повтори той категорично. — Хубаво и силно. Пълно с тайно значение. Съвършено. Ах, като говорим за тайни… — Беше ли сега време да й каже за имплантираните от доктор Канаба в левия й прасец генетични комплекси? Може би тя щеше да се засегне подобно на жена, ухажвана не заради самата нея, а заради парите й… или титлата… Майлс се поколеба. — Мисля, че сега, когато се познаваме по-добре, е време да се измъкнем от това място.

Таура огледа полумрака.

— Как?

— Е, точно за това трябва да помислим. Признавам, че в ума ми се въртят тръбопроводите. — Не тръбата с топлата пара, очевидно. Дори той би трябвало месеци да гладува, за да влезе в нея. Майлс се освободи от Таура и си облече черната тениска — панталоните си беше обул още щом се събуди. Голият каменен под изсмукваше безпощадно топлината от всяка плът, която се докоснеше до него… Изправи се и се олюля. Господи! Вече беше стар за такива удоволствия. Шестнадесетгодишната очевидно притежаваше физическата издръжливост на непълнолетна богиня. Какво беше получил той на шестнадесет? Пясък, ето какво. Трепна при спомена за пясъка във всички чувствителни гънки и отвори на тялото си. Може би студеният камък все пак не беше толкова лош вариант.

Тя също се облече и го последва пълзешком, докато височината стана достатъчна, за да се изправи.

Дълго проучваха помещението. Имаше четири стълби с капаци, всичките заключени. Откъм долната страна на склона имаше и един заключен изход за коли. Директното бягство може би беше най-просто, но ако не успееше веднага да се свърже с Торн, трябваше да изминат пеш двадесет и седем километра до най-близкия град. В снега. Той по чорапи — тя боса. И дори да стигнеха там, той нямаше да може да използва комуникационната видеомрежа, защото кредитната му карта беше заключена в офиса на шефа на охраната. Просенето на милостиня в града на Риовал беше лоша идея. Така че директното бягство беше добро като начало, но лошо като последствие. Може би беше за предпочитане да изгубят известно време и да опитат да се екипират, макар че с това рискуваха да бъдат заловени.